Решение № 449 от 28.04.2023, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 449 гр. Перник, 28.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Нина М. Коритарова при участието на секретаря М. М. Д. като разгледа докладваното от Нина М. Коритарова Гражданско дело № 20221720106179 по описа за 2022 година

Предявени са искове с правно основание чл.439 от ГПК. Производството е образувано по искова молба на Д. А. Я., ЕГН: ********** от гр. П., кв. „Т.“ **, ап. ** срещу „Водоснабдяване и канализация“ ООД –Перник, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК.

Ищецът твърди, че ответното дружество се е снабдило срещу ищеца с изпълнителен лист по гр.д. № 1073/2010 г. за принудително събиране вземанията по който с молба от 07.10.2010 г. е образувало изп.д. № 968/2010 г. по описа на ЧСИ С. Б.. Твърди се, че действия по изпълнение не са били предприемани, поради което изпълнителното дело е прекратено по силата на закона , като новата давност за вземанията – 3-годишна, според ищеца, е започнала да тече от датата на която било поискано и предприето последното валидно изпълнително действие. При изложените твърдения се иска признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на „ВиК“ ООД – Перник не съществува изискуемо вземане спрямо ищеца за следните суми: сумата от 1886,91 лева – главница, представляваща стойност на доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода от 30.11.2007 г. до 14.12.2009 г., както и законната лихва върху главницата, считано от 09.02.2010 г. до окончателното й изплащане. Претендират се разноски.

Ответната страна в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал.1 ГПК, изразява становище за неоснователност на исковете. Твърди се, че с поведението си дружеството не е дало повод за предявяване на претенциите, доколкото вземането по листа съществува като естествено задължение, но не може да бъде събрано принудително и не е налице правен интерес от настоящия процес. Направено е възражение по чл. 78, ла. 5 ГПК.

Моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен и претендира сторените по делото разноски.

При тези твърдения съдът счита, че е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК. На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, от страните се признават следните права и обстоятелства: прекратяването по право в 1 условията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на изп.д. № 968/2010 г. на ЧСИ Б. поради което съдът с определение по чл. 140 ГПК е обявил посочените безспорни между страните права и обстоятелства за ненуждаещи се от доказване по смисъла на чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК. С оглед общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на всяка от страните е да установи фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици. Със същото определение по чл. 140 ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, както следва : указал е на ищеца, че следва да докаже, правния си интерес от настоящото дело, наличието на висящо изпълнително производство, както и че е налице новонастъпило обстоятелство по см. на чл. 439 ГПК, а именно факт настъпил след издаването на изпълнителния лист относно вземанията, за които е издаден, каквото в случая се явява изтеклата петгодишна погасителна давност за вземанията. С оглед твърденията на ищеца в исковата молба, че задължението е погасено по давност, съдът с определението по чл. 140 ГПК е указал на ответника, че носи доказателствената тежест за установяване на обстоятелствата, довели до прекъсване, респ.спиране на давностния срок, каквото се явява предприемането на изпълнително действие, което прекъсва давността.

В о.с.з. ищецът редовно призован не се явява лично и не се представлява. По делото на 26.04.2023 г. е постъпило писмено становище от процесуалния представител на ищеца от адв. К. П., който поддържа предявените искове. Завява, че претендира да се установи, че не дължи само част от главницата, тъй като било извършено плащане от страна на ищеца по изпълнителното производство и на основание чл. 76, ал. 2 ЗЗД са били погасения разноските, лихвите и част от главницата с платената сума от 406,45 лв. Последното валидно изпълнително действие било извършено на 16.02.2012 г. Позовава се на ТР № 3/2020 г. от 28.03.2023 г. Претендира сторените по делото разноски и представя списък с разноски по чл.

80 ГПК.

В о.с.з. ответникът не представлява от представител по закон или по пълномощие. По делото на 24.04.2023 г. е постъпило писмено становище от процесуалния представител на ответното дружество. Моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Оспорва наличието на правен интерес на ищеца от предявяването на иск по чл. 439 ГПК. Претендира сторените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК на адвокатския хонорар на насрещната страна.

Пернишкият районен съд, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Съдът намира, че така предявените искове с правно основание чл.439 от ГПК са допустими, тъй като към момента на подаването на исковата молба на 16.12.2022 г. е налице висящо изпълнително производство по изп.д. № 968/2010 г. на ЧСИ С. Б., поради което и следва да се произнесе по същество.

По основателността:

Не се спори между страните, че на 16.06.2010 г., въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № / 10.02.2010 г. по ч.гр.д. № 1073/2010 г. на ПРС, в полза на ответника е бил издаден изпълнителен лист, с който ищецът бил осъден да заплати на ответника главница в размер на сумата от 2293,36 лева- главница, представляваща стойност на доставката на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода от 30.11.2007 г. до 01.11.2009 г., сумата в размер на 268,68 лева - законна лихва за забава от 21.02.2008 г. до 14.12.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.02.2010 г. до окончателното й изплащане, както и направени разноски в размер на 70,87 лева, като въз основа на този изпълнителен лист е образувано на изп.д. № 968/2010 г. на ЧСИ Б. на 07.10.2010 г. На 18.10.2010 г. е била изпратена покана за доброволно изпълнение на ищеца. На 07.01.2011 г. е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца.

На 10.04.2023 г. изп.д. № 968/2010 г. на ЧСИ Б. е било прекратено на основание чл. 433, ал.

1, т. 8 ГПК.

2

От представените по делото доказателства се установи, че по това изпълнително дело не са извършвани от ответника действия насочени към спиране или прекъсване на давността от 07.01.2011 г., като изпълнителното дело се е прекратило по право на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК на 07.01.2013 г. , а постановлението за прекратяване на изп. дело е с дата 10.04.2023 г.

Предвид гореизложената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Съгласно чл.439 от ГПК, длъжникът по изпълнителното производство може да оспори чрез иск изпълняемото право на взискателя, ако възраженията му се основат на факти, настъпили след издаването на съдебния акт. Искът по чл.439 от ГПК е отрицателен установителен иск и с него ищецът се домогва да установи, че изпълняемото право на взискателя по изпълнителното дело, вследствие на новонастъпили след постановяването на съдебния акт факти, е престанало да съществува, или че изпълняемостта му не е настъпила. Предявеният иск е основан на твърдения, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства след издаване на изпълнителния лист. Настоящия съдебен състав намира, че обективираните в издадения изпълнителен лист вземания на ответника се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок по чл.117, ал.2 от ЗЗД, тъй като с неговото издаване вземането е определено по основание и размер. Настоящото изп.д. № 968/2010 г. е било образувано на 07.10.2010 г. или преди постановяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което към него се прилагат разрешенията на Постановление № 3/18.11.1980 г. на Пленума на ВС. Съгласно задължителното за съдилищата Постановление № 3/18.11.1980 г. на Пленума на ВС, с образуването на изпълнителното производство давността за процесните вземания е прекъсната на основание чл.116, б. „в" от ЗЗД. В случая, обаче Постановление № 3/18.11.1980 г. на Пленума на ВС намира приложение, тъй като изпълнителното производство е образувано на 07.10.2010 г. преди постановяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Освен образуване на изпълнителното дело по молба на ответника, в която са посочени способи за изпълнение, по същото не са извършвани същински изпълнителни действия, годни да прекъснат давността от 07.01.2011 г., когато е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца. С разрешенията дадени в т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по силата на закона – на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК (чл.330, ал.1, б. „д” ГПК (отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В мотивите на посоченото тълкувателно решение е разяснено, че за разлика от исковия процес, където давността за вземането се прекъсва еднократно - в началото на процеса, то при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Новата давност започва да тече от този момент и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). С цитираното тълкувателно решение е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., според което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Поради липсата на предприети и извършени изпълнителни действия насочени към принудително събиране на дълга след 07.01.2011 г., в продължение на повече от две години взискателят не е поискал извършването на други изпълнителни действия. С оглед на това изпълнителното дело е перемирано към 07.01. 2013 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК по силата на закона, независимо от липсата на нарочно постановление от ЧСИ за неговото прекратяване, към тази дата (в този смисъл е и ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно разясненията дадени в т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК, прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният 3 изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти, което ЧСИ не е сторил своевременно. Ето защо следва да се приеме, че изп. д. № 968/2010 г. е перемирано на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК към 07.01.2013 г. По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за вземането е общата 5-годишна давност по арг. от чл.

117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай. Съгласно ТР № 3/2020 г. от 28.03.2023 г. погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, какъвто е настоящия случай.

Според мотивите на възприетата за правилна с цитираното тълкувателно решение съдебна практика задължителното тълкуване по ППВС № 3/1980 г. отпада едва от момента на обявяване на Тълкувателното решение, с което Постановлението е счетено за загубило сила.