Решение № 5150 от 20.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5150 гр. Пловдив, 20.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330102420 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. Х. Г., ЕГН: ********** против „НетКредит“ ООД, ЕИК: 201253421. С исковата молба се твърди, че между ищеца, в качеството му на заемател и „НЕТКРЕДИТ“ ООД, в качеството на заемодател, бил подписан от разстояние договор 3а потребителски кредит от ***. По силата на документа ищеца получил сумата от 500 лева, която следвало да върне с договорна лихва от 34 лева (40,32%) при годишен процент на разходите (ГПР) 48,72%. Била начислена неустойка в размер на 210 лева 3а това, че в еднодневен срок от подписване на договора, заемателят не учредил обезпечение на паричните си задължения с банкова гаранция. Описаните суми следвало да бъдат върнати с погасяването на 3 месечни вноски 3а периода от 20.10.2022г. до 20.12.2022г. За периода от датата на подписване на договора до датата на депозиране исковата молба в съда, доверителят изплатил целия дълг.

Твърди, че договорът бил потребителски по смисъла на чл.9, ал.1 от Закона 3а потребителския кредит (ЗПК). Сочи, че в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвало яснота по какъв начин е формиран, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определя, че тя е сбор от общия размер на кредита (заемна сума) и общите разходи по кредита.

Посочва, че договорната неустойка представлява „скрито“ оскъпяване на кредита, като твърди, че ако същата е била добавена към общата сума за плащане посочена в договора, потребителят щял да установи, че ГПР надвишава 50%, като с това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата 3а ГПР е нищожна и от тук бил нищожен й договора на основание 1 чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Договорната неустойка била нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Излага обстоятелства в исковата молба по нищожността. Посочва, че за събиране на недължимо платената неустойка в размер на 210 лева била издадена заповед № 33940/13.11.2023г. по ч.гр. д. № 50407/2023г. по описа на Софийски Районен Съд 58 гр.с.

Иска се от съда да признае за установено, че „НетКредит“ ООД с ЕИК:

201253421 със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 10 Литекс Тауър, представлявано от И. Х. – С. дължи на И.

Х. Г. с ЕГН: ********** ***– 210 лева недължимо платени парични средства по нищожна клауза за неустойка по договор за потребителски кредит ***, ведно със законната лихва от 11.09.2023г. до окончателното и изплащане, за които вземания била издадена заповед № 33940/13.11.2023г. по ч.гр.д. № 50407/2023г. по описа на Софийски районен съд. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който признава, че между страните е сключен процесния договор за кредит, по силата на който на И. Х. Г. била представена сума в размер на 500 лева, при договорен ГПР 48,72 % и годишен лихвен процент в размер на 40.32%.

Оспорва твърденията на ищеца за нищожност на клаузата за неустойка по договора за потребителски кредит. Процесният договор за кредит отговарял на императивните изисквания на ЗПК. Сочи, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК – ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с постановление на Министерски съвет на РБ. Посочения в договора ГПР бил уговорен в допустимите параметри по чл. 19, ал. 4 ЗПК и не надвишавал определения размер. Посочения в договора фиксиран годишен лихвен процент по заема бил в рамките на допустимия от закона размер, като част от ГПР по заема и бил в рамките на допустимия от закона размер, като част от ГПР по заема.

Твърди, че уговорените в договора размери на ГПР и лихвения процент не били нищожно и не протИ.речали на добрите нрави. Сочи, че на основание чл.

19, ал.3, т.1 ЗПК в ГПР не били включение разходи, които потребителя заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Излага съображения във връзка с Директива 2008/48.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От представения по делото Договор за потребителски кредит № ***, /л.26-29/, а и е отделено безспорно от съда, се установява, че ответникът се е задължил да предостави на ищеца сума в размер на 500 лева, която е усвоена, при ГПР 48.72% и ГЛП 40.32%. Заемната сума следвало да се върне в срок от 3 месеца. Съобразно чл. 4, ал.3 от договора, в срок до края на деня, следващ деня на предоставяне на заемната сума, ищцата била длъжна да представи на ответника гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от 2 небанкова финансова институция следвало да възлиза на сумата в размер на 534.00 лева със срок на валидност – до 21.12.2022 г. В чл.6, ал.1 от договора била предвидена санкция за неизпълнение на задължението за представяне на гаранция по кредита, а именно неустойка в размер на 210.00 лева.

Неустойката следвало да бъде заплатена заедно с погасителната вноска, съобразно погасителния план.

Видно от представени три броя разписки ищецът е заплатил на ответника сумата от общо 745 лева.

За осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 210 лева, недължимо платена по нищожна клауза за неустойка по процесния договор в СРС е депозирано заявление по реда на чл. 410 ГПК и образувано ч. гр.дело 50407/2023 год. по описа на съда. Издадена е заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, срещу която в срок е подадено възражение по чл. 414 год. от длъжника. В изпълнение указанията на заповедния съд, заявителят И. Г. е депозирал искова молба, въз основа на която е образувано настоящото производство.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Както бе посочено, клаузата на чл. 4, ал.3 от договора възлага в тежест на ищцата до края на следващия ден от сключването на договора да предостави на ответника гаранция по кредита, издадена от небанкова финансова институция за сума в размер на 534.00 лева със срок на валидност – до 21.12.2022 г. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (500 лева).

Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер по-висок от предоставената сума, а именно: 534 лева. Тоест, 3 поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречИ. илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 6, ал. 4 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка ”. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 6 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Ярко впечатление оставя и обстоятелството, че дължимата неустойка при непредставяне на обезпечение е в размер, който е почти половината от чистата стойност на усвоения от ищеца финансов ресурс. Впрочем, след като неустойката е в размер от 210 лв. и не е включена при формиране на ГПР, то с включването й ГПР би нараснал значително над законово установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора. На практика, клаузата 4 на чл. 6, ал. 1 от договора единствено води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя (увеличава относителната финансова тежест на договора), като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност (дейността по оценка на кредитоспособността на длъжника е такава, която следва да се осъществи от кредитора). Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. Последното се явява в директно протИ.речие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).