Решение № 812 от 15.06.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 812 гр. Пловдив, 15.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно гражданско дело № 20235300501170 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл.2581 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „Фератум България“ ЕООД против Решение № 3831/18.11.2022г., пост. по гр.д.№ 8901/2022, ПдРС, с което е признато за установено в отношенията между И. Б. Б. и „Фератум България“ ЕООД, че сключеният между тях Договор № 1136161 от 15.03.2022 г., е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Жалбоподателят е обжалвал изцяло решението с мотиви, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че за да бъде обявен за недействителен един договор на осн. чл.22 от ЗПК е необходимо кумулативното нарушение на изискванията на чл.10, ал.1 от същия закон. Сочи, че съдът не е мотивирал защо таксата гарант следва да се включи в ГПР. Поддържа , че това е допълнителна услуга, която не е задължително условия за получаване на кредит и не подлежи на включване в ГПР. От друга страна таксата е дължима на трето самостоятелно юридическо лице, което самостоятелно предлага услуги и това съставлява възнаграждението на този поръчител. Поддържа ,че механизмът на сключване на договор е абсолютно прозрачен за потребителя и за него няма никакви скрити разходи или плащания. Поддържа и че не е налице нарушение при определяне на ГПР. Моли за отмяна на решението и постановяване на ново такова, с което искът бъде отхвърлен. Претендира разноски.

1

Въззиваемата страна И. Б. Б. оспорва въззивната жалба и поддържа, че постановеното решение е правилно и законосъобразно. Счита, че съдът правилно е анализирал доказателствата по делото и е достигнал до правилния извод за недействителност на договора. Счита, че правилно съдът е приел, че е нарушена нормата на чл.11, ал1, т.9 от ЗПК, както и че записаният ГПР не отговаря на действителния такъв по договора. Счита, че това съставлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, въвеждаща в заблуждение потребителя и препятстваща го да прецени икономическите последици от договора. Моли за отхвърляне на жалбата и за присъждане на разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ответник, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното :

Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността на решението и допустимостта в обжалваната му част.

Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.

По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав.

Очертаният във въззивната жалба предмет на въззивното производство е по отношение на спора относно действителността на договора и дали дължимите допълнителни такси, които са за услуги, които не са елемент от договора следва да се свързват с определения ГПР и респ. да водят до недействителност на договора. За да уважи иска първоинстанционният съд е приел, че клаузата за договорна лихва е недействителна, т.к. в договора не е посочено, че това е годишен лихвен процент, поради което е останало неясно как се формура възнаградителната лихва. Поради това е приел нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Приел е и че е нарушена забраната за надвишаване на ГПР, като действителния такъв е над 400%. Разликата с обявения в договора е следствие на невключването в ГПР на допълнителните такси по договор за поръчителство, което е задължително условие за сключване на договора за кредит.

Така в договора за кредит е посочена невярна информация, което съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Поради това е приел, че процесния договор за кредит е недействителен на осн. чл.22 от ЗПК и чл.-26, ал.1, предл. първо от ЗЗД. От фактическа страна по делото няма спор, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит от 15.03.2022г., по силата на който дружеството кредитор предоставя на кредитополучателя И. Б. сумата от 850лв., със задължението да 2 ги върне на 12 вноски, но без да е посочено дали същите са месечни, седмични или на друг период. Посочено е и че лихвения процент е 23%, но отново без да е посочено за какъв срок се изчислява този лихвен процент. Посочен е ГПР в размер на 49,11%.

Уговорено е заемът да се обезпечи с договор за поръчителство с Фератум банк.

По делото е изготвена и приета ССЕ с в.л. Ст. К., която установява, че лихвеният процент от 23% е за действителния срок на договора – 12 месеца. При тази лихва ГПР става 48,27%. При включване и на договорената банкова гаранция от 790,50лв., то ГПР възлиза на 403,89%. Експертизата установява и че възнаграждението по договора за банкова гаранция е било платимо чрез месечните вноски по погасяване на кредита.

По делото е приложена справка от Фератум България за остатъка от дълга по договора за кредит и за остатъка от „незадължителна услуга към Фератум Банк“.

При тази фактическа обстановка се правят следните правни изводи:

Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В случая е налице заблуждаваща информация в договора за кредит.

Посочен ГПР, който не отговоря на реалния процент разходи по кредита. В договора е посочен размер, който е под нормативно установения максимум, но в действителност го надвишава многократно. Действително не е задължително да се посочват и компонентите, които образуват ГПР, доколкото нямо такова нормативно изискване. В случая, обаче, ГПР не съответства на действителните разходи по кредита. Не може да бъде споделено становището на заемодателя, че заплащането на възнаграждение за поръчителство не следва да се взима предвид. В самия договор между страните е изрично посочено, че кредитополучателят следва да обезпечи дълга си с поръчителство и като първа възможност е посочено конкретно лице.

Възнаграждението на това трето лице е включено към месечните погасителни вноски.

Този извод се извежда от от справката, приложена от самия жалбоподател /л.54/ от делото, която обобщава както остатъка по кредита, така и остатъка по „избрана незадължителна услуга“. Това налага извода, че тази услуга е част от договора за кредит, заплащането й се извършва чрез заемателя, при което дължимото за нея възнаграждение следва да е включено в ГПР, за да може потребителят да прецени икономическата изгода от кредита. На осн. чл.19, ал.5 от ЗПК подобни клаузи са нищожни.

Настоящата инстанция споделя и извода на първоинсатнционния съд за противоречие със ЗПК на клаузата на договорна лихва, доколкото в договора не е уточнено за какъв период се прилага посоченият лихвен процент. Налице е нарушение 3 на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, съгласно която норма е необходимо да е посочено какви са условията за прилагане на лихвения процент.

По изложените съображения съдът намира, че е налице хипотезата на чл.22 от ЗПК, поради което и процесния договор за кредит се явява недействителен.

Предявеният иск като основателен и доказан следва да бъде уважен.

Първоинстанционното решение като постановено в същия смисъл се явява правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна сумата от 500лв. разноски във въззивната инстанция.

С оглед на изложеното съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3831/18.11.2022г., пост. по гр.д.№ 8901/2022, ПдРС.

ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *** да заплати на И. Б. Б., ЕГН **********, сумата от 500лв. разноски във възизвното производство.

Решението е окончателно и не подлежи обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4