Решение № 708 от 29.07.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 708 гр. С., 29.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20235530103471 по описа за 2023 година

Предявени са първоначален иск с правно основание чл. 22 ЗПК и насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, както и молба с правно основание чл. 241, ал. 1 ГПК.

Ищецът - твърди в първоначалната си искова молба, че искът бил местно подсъден на настоящия съд, доколкото настоящия му адрес бил в С., а спорът бил потребителски. На 31.01.2023 г. страните сключиили договор № 1235531 за предоставяне на потребителски кредит в съответствие със ЗПФУР. Съгласно чл. 1 от договора, ответникът му предоставил 900 лева. Съгласно чл. 3 от договора, ищецът трябвало да върне общо 1107 лева, които представлявали сбор от главница 900 лева и лихва 207 лева, при лихвен процент 23 %.

Съгласно чл. 2 от договора, плащанията по договора трябвало да бъдат извършвани на 12 вноски, съгласно погасителния план, който бил неразделна част от договора. Според погасителния план и договора, първото плащане трябвало да бъде извършено на 02.03.2023 г. Съгласно чл. 4 от договора, ГПР по кредита бил 49.11 и изчислен по реда на чл. 8.4 от общите условия на ответника. Включвал разходите, включени в общия разход по кредита, които били изразени, като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 5 от договора, кредитът се обезпечавал с поръчителство, което било предоставено от Ferratum Bank в полза на ответника, с 1 одобряването от който на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не можела да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, което го било предоставило. Със сключването на договора кредитополучателят потвърждавал, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено посочил избрания поръчител и бил запознат с правото си да посочи, както физическо лице, така и предложеното юридическо лице, за поръчител, който да бъдел одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит. Кредитополучателят декларирал, че бил запознат, че всеки одобрен от кредитора поръчител давал еднаква възможност на кредитополучателя да получи кредит при едни и същи търговски условия. Изложеното в чл. 5 от договора било обективно невярно.

След направена справка в сайта на ответника се установило, че нямало как да бъдел попълнен и подаден формуляр за отпускане на потребителски кредит без да бъдело дадено съгласие кредитът да бъдел обезпечен с поръчителство от дружество - гарант. В този смисъл нямало как да бъдел сключен договор за кредит с ответника, без кредитополучателят да се съгласял по договора да имало гарант, независимо какво пишело в общите условия или договорите, които ответникът сключвал със своите клиенти. Ищецът сключил договор за гаранция с - - за обезпечаване на задължението си по процесния договор за кредит. Съгласно т. 1.4 от договора за гаранция, договор за потребителски кредит, сключен между кредитора и клиента на 31.01.2023, с номер на договора 1235531, отпусната сума 900 и краен срок за издължаване 26.01.2024. Съгласно т. 1.6 от договора за гаранция, такса за предоставяне на гаранция (поръчителство): сумата, в общ размер от 855 лева, която била дължима от клиента за предоставената гаранция. Общият размер на задължението на ищеца по процесния договор възлизало на 1962 лева (главница + лихва + такса гарант). По информация от ищеца, същият заплатил на ответното дружество сумата от 700 лева. За съжаление не разполагал с доказателства за това обстоятелство, но щял да изиска ответното дружество да представело справки за заплатените от него суми по процесния договор. По отношение на иска с правно основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД - потребителско качество на ищеца, заявявал, че имал качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, доколкото същият при сключването на договора за потребителски кредит действал извън рамките на своята професионална или търговска дейност.

2

Следователно. Приложимият нормативен акт бил ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Съгласно чл. 11, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябвало да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, която била дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочвали взетите предвид допускания, които били използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), които били изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора, и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, които били свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включвал нотариалните такси. Договор № 1235531 за предоставяне на потребителски кредит бил недействителен на основание чл. 22, във вр. с чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради следните причини: 1). не било посочено кои точно разходи формирали ГПР. В съдебната практика се приемало, че за да отговарял на изискванията за яснота и разбираемост на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за кредит следвало да включва, освен величината на самия ГПР, която била получена след приложение на формулата по чл. 19, ал. 2 ЗПК, но и разходите и допусканията, които представлявали изходни данни за изчисляване. Не било достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т.н.) да били упоменати в договора, а било нужно споразумението да съдържало яснота, кои точно разходи формирали ГПР. В практиката на СЕС 3 трайно било проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР било нарушено, не само когато величината не била посочена в точен процент, но така също и когато не били посочени основните данни, които били послужили за неговото изчисляване. Решението (С-448-17) имало посочената в първоначалната искова молба подробна мотивировка. В горния смисъл била съдебната практика, която приемала, че когато договор за кредит не съдържал компонентите, от които се състоял ГПР, това поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите последици на поетото от него задължение. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислявал по специална формула, като спазването на това изчисление давало информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина (бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита), следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдели инкорпорирани всички разходи, които щял да стори, и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се счетели спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК била на потребителя да се предоставела пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало да стори във връзка с кредит- можел да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да бъде посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдели посочени всички разходи, които длъжникът щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкувал всяка една клауза и да преценявал дали тя създавала задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, което било въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяла потребителя в положение да не знаел колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита, което щяло да се дължи, и в това именно била недействителността в случая, като неспазено изискване на 4 посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, както вече било отбелязано по-горе. На следващо място, било видно от уговорките в договора между страните и тези в договора за /гаранция/ поръчителство, че между двата договора била налице такава тясна корелация и взаимозависимост, че сключването на акцесорния договор за предоставяне на поръчителство на практика се явявало част от сключването на договора за потребителски кредит, тоест те следвало да се разглеждат като едно цяло/договорът за потребителски кредит не можел да бъде сключен без да бъдел обезпечен, тъй като била налице договорна обвързаност и между кредитора и поръчителя, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението по поръчителството наред с това по основното задължение по кредита, и то на кредитодателя по негова сметка. Това, както и съотношението на дължимото по договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение и размерът на задължението, за което ищецът се съгласявал да поръчителства, без да имал правото на свободен избор за това, давали основание да се приеме, че договорът бил сключен в нарушение на добрите нрави и конкретно на принципите на добросъвестността, справедливостта и еквивалентността на насрещните престации. Ето защо компонентът "вноска гарант" от последващият погасителен план следвало да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхващал от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДР от ЗПК за общ разход. В случая в процесния договор бил посочен ГПР - 49.11, а ако се включел разходът за такса гарант 855 лева, и възнаградителната лихва, то този ГПР нямало да бъде 49,11. Доколкото в чл. 19, ал. 1 ЗПК било предвидено, че годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, то със сключването на договора за поръчителство, кредиторът бил предвидил възнаграждение за поръчителство, което по своята същност представлявало разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, и невключването на това възнаграждение в общите разходи по кредита представлявало 5 заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 2 ЗПК. Поради което и договорът на това основание следвало да се счита нищожен. В процесния договор било нарушено и това изискване на закона за точно и ясно посочване на ГПР и неговите компоненти, доколкото никъде не било посочено кои разходи формирали ГПР. Същото непосочване представлявало нарушение на чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Възнаграждението за гарант/поръчител не било включено като разход в ГПР и потребителят нямал възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция, защото последното било задължително условие за получаване на кредита. В съдебната практика се приемало посоченото в първоначалната искова молба. По настоящото дело положението било същото. Ищецът нямал възможност да сключи договора за кредит, без да се съгласял по договора да имало поръчител, поради което възнаграждението на гаранта по договора за поръчителство трябвало да бъде включено в определянето на ГПР по кредита като разход по договора за допълнителна услуга, която била пряко свързана с договора за кредит и била задължително условие за получаването на кредита. Според константната и безпротиворечива съдебна практика, която е посочена в първоначалната искова молба, когато не се включвала таксата гарант в ГПР било налице неправилното му посочване, което водело до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, във вр. с чл. 22 ЗПК и чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка не е могъл да избира между няколко варианта или да предложел избрано от него физическо лице, което да обезпечало задълженията му към ответника, или да се обърнел към услугите, които предоставял поръчителят или друго лице, което дружество да гарантирало изпълнението на договора за кредит. Не по своя собствена преценка ищецът решил да сключи договор за гаранция с поръчителя, като дружеството бъдело гарант за изпълнение на задълженията по процесния договор за кредит.