Решение № 260812 от 07.06.2023, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр.

София, 31.05.2023 г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III-Б състав, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИ ГЕОРГИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ЖЕЛЯЗКОВА

ЯНА ВЛАДИМИРОВА при участието на секретаря Михаела Митова, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна Владимирова в.гр.дело № 13744 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.

С решение № 537336 от

16.11.2018 г. по гр. д. № 28653/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 143 състав, на основание чл. 92, ал. 1 и чл.

86 ЗЗД е осъден ответникът „Н.с.“ ЕАД, ЕИК**********, да заплати на ищеца Н.М.Н., ЕГН **********, сумата от 10 000 лв. – неустойка по чл. 9, ал. 11 от Договор за текущо правно обслужване от 10.11.1997 г., изменен с анекс от 21.03.2004 г., във връзка с извършено от ответника плащане на 27.3.2014 г. в полза на адвокат Д.Г.при наличие на неразплатени вземания към ищеца, ведно със законната лихва върху главницата от 5.5.2017 г. до заплащането й, както и обезщетение за забава в размер на 1250 лв. в размер на законната лихва върху главницата от 10 000 лв. за периода 27.3.2014 г. - 5.5.2017 г.

Осъден е на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът „Н.с.“ ЕАД да заплати на ищеца Н.М.Н. сумата от 2437 лв. – разноски в производството.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Н.с.“ ЕАД. Наведени са оплаквания за неправилност и необоснованост на съдебното решение. Сочи се, че по договора за поръчка възложителят не е възлагал работа на изпълнителя, респективно изпълнителят не е извършвал такава. Твърди се липса на представителна власт на подписалия договора от името на ответника – Р.И., който към датата на подписването му не бил изпълнителен директор. Сочи се още, че договорът е прекратен – такова изявление било изрично направено от възложителя, включително по множеството заведени от ищеца срещу ответника дела. Прави се искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно, а предявените искове – отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба е подаден от Н.М.Н., чрез процесуалния му представител адв. Н.М.. Излагат се подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба. Твърди се, че по валидността на клаузата от анекса към договора, регламентираща процесната неустойка, е формирана сила на пресъдено нещо, като в тази връзка се представят съдебни актове. Сочи се, че са доказани всички предпоставки за уважаване на иска, а именно че е налице валидно облигационно правоотношение между страните; че по сключения договор за правно обслужване дружеството ответник е дължало на ищеца заплащане на възнаграждения и други негови вземания по договора; че е направило плащания към друга адвокатска кантора през март 2014 г., преди да погаси вземанията си към ищеца, поради което е дължима уговорената в чл. 9, ал.

11 от анекса от 2004 г. към договора от 1997 г. неустойка. Прави се искане обжалваното решение да бъде потвърдено.

В проведеното по делото открито съдебно заседание пред въззивната инстанция са приети представените от ищеца доказателства – съдебни решения, за които се твърди да установяват със сила на пресъдено нещо валидността на процесната неустойка.

В съдебно заседание жалбоподателят поддържа въззивната жалба, ищецът се явява лично и я оспорва, като поддържа подадения писмен отговор.

По делото от ищеца е представена и писмена защита с подробно развити съображения за основателност на претенциите.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.

269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен относно приложението на императивни материалноправни норми, за което следи служебно (вж. т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По делото се установява, че между ищеца и ответника е бил сключен договор за текущо правно обслужване от 10.11.1997 г. и анекс от 21.3.2004 г., по силата на който дружеството възлага на ищеца извършването на текущо правно обслужване при подробно описани параметри на услугата. Уговорено е, че ищецът обслужва възложителя с предимство пред останалите си клиенти. Съгласно чл. 9, ал. 11 от анекса от 21.03.2004 г. възложителят се задължава да не извършва каквито и да било плащания към други адвокатски кантори, при положение, че има неизплатени задължения към изпълнителя. При нарушение на това задължение възложителят дължи на изпълнителя неустойка в размер от 10 000 лв. за всеки конкретен случай.

Неоснователно е възражението, че договорът е сключен при липса на представителна власт – с множество представени по делото влезли в сила решения е прието, че същият е подписан от надлежен представител на ответника – Р.И.И., който към момента на подписване на договора и анекса към него е имал качеството „търговски пълномощник“ на дружеството. Освен това, дори да се приеме тезата на жалбоподателя, че е налице ненадлежно упълномощаване, няма данни за противопоставяне по смисъла на чл. 301 ТЗ от страна на търговеца на действията, извършени от Р.И., като с оглед посочената разпоредба следва да се приеме, че действията на потвърдени.

Първата предпоставка за основателност на предявения иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е да се установи наличие на валидно договорно правоотношение към момента, в който е извършено плащането към „друга адвокатска кантора“ по смисъла на чл. 9, ал. 11 от анекса от 2004 г. към договора от 1997 г.

Договорът от 1997 г., както и анексът от 21.03.2004 г., не са невалидни в своята цялост, доколкото основният предмет – текущо правно обслужване срещу уговорено възнаграждение – не е забранен от закона.

Установява се обаче, че към март 2014 г. договорът за текущо правно обслужване е бил прекратен от възложителя, поради оттегляне на поръчката, като направеното в тази връзка възражение във въззивната жалба е основателно.

Правната уредба на договора за поръчка, какъвто е процесният, е в чл. 280 и сл. ЗЗД. Съгласно чл. 287 ЗЗД, договорът за поръчка се прекратява, освен по други причини, посочени в закона, още и с оттегляне на поръчката от доверителя, с отказ от довереника и със смъртта или с поставянето под запрещение на някой от тях, а така също и с прекратяването на юридическото лице, ако то е било доверител или довереник.

В случая с чл. 10 от анекса от

21.03.2014 г. е създаден нов чл. 12, по силата на който страните са се договорили относно условията за прекратяване на договора, в отклонение от уредбата в ЗЗД – нормите в случая са диспозитивни и отклонение от тях е принципно допустимо. Уговорено е, че договорът се прекратява едностранно от възложителя единствено ако изпълнителят в рамките на два месеца не е изпълнил повече от 5 от възложените му по реда на чл. 1 и чл. 5 от договора задачи, като към съдържанието на предизвестието и процедурата по връчването му са въведени редица изисквания (вж. чл. 10, б. „б“ от анекса от 21.03.2014 г.) Така например е въведено изискване предизвестието за прекратяване да бъде подписано лично от изпълнителния директор на дружеството и същото да бъде връчено лично от него на ищеца, като същият няма право да делегира тези си правомощия на друго лице; уговорен е 6-месечен срок на предизвестието; уговорени са реквизити на предизвестието, утежняващи формата. По силата на чл. 11 от анекса е създаден и нов чл. 13, съгласно който „евентуално разваляне“ на договора би могло да се извърши единствено при условията на чл. 12 от договора (новосъздаден с чл. 10 от анекса) посредством 6-месечено писмено предизвестие, в което подробно да бъдат описани всички факти и обстоятелства за развалянето на договора, като предизвестието следва да бъде подписано единствено с личните подписи на изпълнителния директор на „Н.с.“ ЕАД, ***, и Н.М.Н. съответно като „издател“, „връчител“ и „получател“ в зависимост от това кой е отправил предизвестието.

По повод тези уговорки между страните, въззивният съд намира, че посочените клаузи имат за предмет уредбата на едностранното прекратяване на договора от някоя от страните, поради неизпълнение – виновното такова в хипотезата на чл. 12 от договора, създаден с чл. 10 от анекса, и невиновно неизпълнение в хипотезата на чл. 13 от договора, създаден с чл. 11 от анекса – например при обективна невъзможност за изпълнение (вж. чл. 89 ЗЗД).

Налице е трайно установена практика на ВКС, според която при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността (вж. например решение № 12 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. на Върховен касационен съд, ІV г.о.) Същевременно при тълкуване следва да се предпочете този смисъл, който е в полза на действителността на клаузите (вж. решение № 155 от 7.11.2018 г. по гр. д. № 1114/2018 г. на Върховен касационен съд, ІІІ г.о.)

Доколкото в случая процесните уговорки касаят единствено хипотезите на разваляне на договора, което винаги е свързано с наличие на неизпълнение, било то виновно (чл. 87 ЗЗД) или невиновно (чл. 89 ЗЗД), то приложение намира и общата уредба на ЗЗД за прекратяване на договора, поради оттегляне на поръчката (чл. 287, ал. 1, пр. 2 ЗЗД). Съгласно приетото в решение № 72 от 30.06.2010 г. по търг. д. № 740/2009 г. на ВКС, І т.о., при оттеглянето на поръчката по чл. 287 ЗЗД въпросът за неизпълнението не стои.

Това тълкуване въззивният съд възприема, доколкото допуска валидността на посочените клаузи – ограничаването на доверителя да оттегли поръчката с поставяне на прекомерни тежки условия принципно влече нищожност на уговорката, доколкото правото му да прекрати договора чрез оттегляне на поръчката, без да е налице необходимост да се позовава на „факти и обстоятелства“, които да обуславят „разваляне“ на договора, е потестативно и самият закон не поставя изисквания да е налице неизпълнение на задълженията на довереника, за да бъде оттеглена поръчката (това основание за прекратяване попада в хипотезата на чл. 287, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 87 ЗЗД, респ. чл. 89 ЗЗД). Напротив, именно поради обстоятелството, че сделката е доверителна такава и правото на оттегляне на поръчката е предоставено на доверителя, без да е налице необходимост същият да се позовава на неизпълнение от страна на довереника, съгласно в чл. 288 ЗЗД оттеглянето на поръчката не лишава довереника от правото да иска заплащане на разноските и на уговореното възнаграждение.

Противното тълкуване, а именно, че за да бъде оттеглена поръчката следва да намерят приложение чл. 12 от договора (създаден с чл. 10 от анекса) и чл. 13 от договора (създаден с чл.

11 от анекса), би довело до извод за нищожност на тези клаузи, поради противоречието им със закона. В случая договорът има за предмет предоставяне на правни услуги, в това число процесуално представителство, поради което приложение намира чл. 15 от Закона за адвокатурата от 1991 г. (отм. ДВ, бр. 55 от 25.06.2004 г.), съгласно който доверителят или подзащитният може по всяко време на делото да се откаже от защитата на повереника или защитника.

Ограничаването на възможността поръчката да бъде оттеглена, включително чрез изискване да се посочват конкретни факти и обстоятелства, въз основа на които се оттегля, би засегнало в значителна степен и процесуалните права на доверителя по конкретни дела. Ето защо ако се приеме, че клаузите по чл. 12 и 13 от договора, създадени респ. с чл. 10 и 11 от анекса, се отнасят и за случаите на оттегляне на поръчката, същите биха били нищожни в тази част, поради противоречието им с чл. 287, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 15 от Закона за адвокатурата от 1991 г. (отм. ДВ, бр. 55 от 25.06.2004 г.), приложим в настоящия случай.