Решение № 43 от 14.01.2022, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 43 гр. Бургас, 14.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Даниела Д. Михова

Членове:

РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА

Кристиян Ант. Попов при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело № 20212100501481 по описа за 2021 година

Производството е по чл.258 ГПК и е образувано по въззивната жалба на И. И. М. и С. М. М., двамата от ***, представлявани от адв.Марио Златарев от АК гр.Бургас, против решение № 260865 от 15.06.2021 г. по гр.д.8823/2019 г. по описа на Бургаски районен съд, с което е прието за установено по отношение на Г. П. Г., че въззивниците не са собственици на поземлен имот с идентификатор *** в землището на ***, с площ от 356 кв.м.; отменен е на основание чл.537 ал.2 от ГПК нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение № *** г. на нотариус Иван Кожухаров с рег.№ 255 на регистъра на НК; и с което решение въззивниците са осъдени да заплатят на ищцата сумата от 1 695 лв - съдебно деловодни разноски.

Твърди се, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Твърди се, че неправилно съдът е изградил изводите си, единствено на база показанията на водените от ищцата свидетели, пренебрегвайки показанията на свидетелите, водени от ответниците.

Оспорва се като неправилен изводът на съда, че поради обстоятелството, че имотът попада в терени по §4 ЗСПЗЗ, правото на собственост върху имота се възстановява от момента на обособяването му като обект на собственост с приемане на плана на новообразуваните имоти. Оспорва се изводът на съда, че по отношение на ищцата давността не е текла, тъй като ищцата не е била в състояние да защити правата си на собственик. Сочи се, че въззиваемата не е проявила каквито и да са проактивни позиции и действия в продължение на повече от десетилетие, и без по делото да са налице каквито и да е доказателства сочещи формално извършени от нея елементарни усилия за финализиране на административната процедура. Твърди се, че съдът не е обсъдил обстоятелството, че не е налице валидно решение на ПК Созопол за възстановяване на имота, като представеното по делото решение 1 освен, че не е оформено по предвидения към момента начин, единствено признава право на възстановяване с план за земеразделяне, като в преписката въпросното решение не е налично в оригинал. Сочи се, че това обстоятелство е важно с оглед разрешението дадено в ТР № 9/2012 г. на ВКС ОСГК по т.д.№ 9/2021 г. На следващо място се излагат оплаквания, че съдът не е обсъдил и възражението на ответниците, че не е спазен предвиденият в §31, ал.4 от ДР на ППЗСПЗЗ срок за заплащане на съответното обезщетение. Оспорва се твърдението, че ставало въпрос за инструктивен срок. С твърдението, че въззивниците са владели процесния имот явно и необезпокоявано, непрекъснато в продължение на повече от десет години, след смъртта на И. М. през 2007 г., без давностното им владение да е било прекъсвано или оспорвано от ищцата по предвидения от закона ред, се твърди, че искът е неоснователен. Излагат се съображения, че неправилно и необосновано е възприетото от БРС, че въззивниците са държали имота, а не са го владели, като продължение на правото на държане / правото на ползване въз основа на Постановление на МС, без същото да е посочено и конкретизирано. Твърди се, че този извод на съда не кореспондира със събраните по делото доказателства и не отчита обстоятелството, че ответниците не са били страна, по което и да е от предходните съдебни дела на ищцата, касаещи процесния имот.

Претендира се отмяна на обжалваното решение и присъждане на въззивниците на сторените от тях разноски в двете инстанции. В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа от процесуалния представител на въззивниците.

Въззиваемата Г. П. Г. оспорва като неоснователна въззивната жалба с писмен отговор в срока по чл.263 ГПК, подаден чрез процесуалния й представител адв.Атанас Тасков, както и в съдебно заседание. Твърди се, че обжалваното решение е правилно, а оплакванията на въззивната страна - неоснователни. Сочи се, че въззивниците не са оспорили основния решаващ мотив на БРС - че процесният имот е бил предоставен за ползване по смисъла на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, съотв.че в полза на ищцата са признати реституционни права върху този имот, но самата реституционна процедура не е завършена, поради което противопоставима на ищцата давност може да започне да тече само след приключване на реституционното производство. По тази причина се твърди, че е недопустимо този въпрос да се разглежда във въззивното производство.

Твърди се, че са неоснователни оплакванията на въззивниците, че съдът неправилно е кредитирал събраните по делото свидетелски показания досежно упражнявана от ищцата нейна фактическа власт върху имота. Прави се анализ на показанията на разпитаните свидетели и се сочи, че не може да се приеме, че по делото е доказано по несъмнен начин осъществено в полза на ответниците придобивно давностно владение, продължило повече от 10 години преди завеждането на делото. На следващо място се твърди, че са неоснователни оплакванията на въззивниците, че съдът неправилно е преценил моментът, в който реституционното производство следва да се счита за приключило. Сочи се, че изводите на съда са изградени в съответствие с цитирана от него практика на ВКС и е юридически и логически издържан, тъй като за да е налице реституция на ползвателски имот, то най-напред трябва да е налице обособяване на самия имот, подлежащ на възстановяване. Твърди се също, че реституцията на ползвателски имоти по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ не се извършва с решение на ОСЗ, а със заповед на кмета, каквато заповед не е постановена все още, поради което давност в полза на въззивниците и до настоящия момент не може да тече. На следващо място се сочи, че са неоснователни, а и противоречиви, оплакванията по т.3 и 4 от въззивната жалба за това, че ищцата е могла да защитава правата си, както й че защитава не придобито от нея право, а само правни очаквания, без ищцата да е проявила активна позиция за придобиване на имота. По отношение на оплакването по т.5 от въззивната жалба за това, че съдът не е обсъдил липсата на реституционно решение в полза на ищцата се твърди, че това оплакване е фактологично невярно. Твърди се, че съдът е приел, че такова реституционно решение не е налице и реституционната процедура не е завършена, затова и ищцата към настоящия момент се явява само правоимащ по ЗСПЗЗ, 2 спрямо когото давност върху подлежащия на възстановяване земеделски имот не може да тече. На следващо място се твърди, че въззивниците неправилно се позовават на Тълкувателно решение № 9 от 7.11.2012 г. на ВКС по тълк.д.№ 9/2012 г., ОСГК, тъй като не твърдят, че са упражнили притежавано от тях право на изкупуване на имота. Ако се окаже, че поддържат такова твърдение, то тогава това твърдение опровергава тезата им за упражнявано върху имота давностно владение. Твърди се, че е неоснователно и оплакването по т.6 от въззивната жалба - за неспазен срок по §31, ал.4 от ДП на ППЗСПЗЗ за заплащане на обезщетение за оценените подобрения, направени от ползватели. Сочи се, че плащането на подобренията не касае по никакъв начин предмета на спора по настоящото дело наличие или липса на упражнявано от ответниците давностно владение върху имота, нещо повече - ако претендират плащането на такова обезщетение, то очевидно ответниците считат себе си за ползватели, а не за владелци. Оспорват се и оплакванията по т.7 от въззивната им жалба, че съдът неправилно възприема упражняваната от ответниците фактическа власт върху имота само като държане, но не и като владение. Излагат се подробни съображения.

Претендира се потвърждаван на обжалваното решение и присъждане на съдебни разноски за въззивното производство. Също не се сочат нови доказателства.

Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.

С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът намира от фактическа и правна страна, следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба на въззиваемата Г. П. Г. за приемане за установено, че ответниците (и въззивници в настоящото производство) И. И. М. и С. М. М. не са собственици на недвижим имот – поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в землището на ***, с площ от 356 кв.м., както и за отмяна на издадения в полза на ответника И.М. констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за собственост върху описания имот, придобит по давностно владение - № 59, том I, peг.№ 2213, н.д. № 52/2019 г. на нотариус Иван Кожухаров с peг.№ 255 НК.

Ищцата твърди, че с протоколно решение № 2788 от 01.03.1993 г. на Поземлена комисия – Созопол, на наследниците на Парашкев Ганчев Хрусанов, поч.на 19.08.1981 г., чийто единствен наследник е ищцата, са признати за възстановяване общо 48,200 дка земеделски земи, сред които и 6 дка в м.„Мокра скала“ в землището на гр.Чернорец, разположени в зона за земеделско ползване по §4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ. Твърди се, че част от тези 6 дка са били обособени по плана на новообразуваните имоти като имот № 99 по ПНИ в м.“Митков мост“ в землището на гр.Черноморец, понастоящем нанесен в КККР като ПИ с идентификатор *** с площ от 356 кв.м. Твърди се, че трети лица на настоящото производство – Н. И. М. (брат на ответника И.М.) и А. Д. М., в качеството си на ползватели на този имот, са обжалвали заповедта на кмета на Община Созопол, с която кметът им отказал правото да придобият собствеността върху имота, и по адм.дело № 492/2004 г. по описа на БОС, след отмяната му с решение 10838 от 06.12.2005 г. по адм.дело № 5482/2005 г. на ВАС, е било прието, че имотът не е общинска собственост и жалбата била отхвърлена. Твърди се, че същите трети лица са оспорили и заповедта на Кмета на Община Созопол, с която било определено задължението на ищцата за заплащане на направените от ползвателите подобрения в имота в размер на 922 лв. Излагат се твърдения, че с влязло в сила решение по гр.д.390/2013 г. на БРС, потвърдено с решение по КАХД № 1777/2013 г. на Административен съд Бургас, е била определена стойността на подобренията - 1669,68 лв, като в мотивите си съдът приел, че е налице идентичност между имот № 99 по Помощния план и възстановените по протоколното решение на ПК Созопол 6 дка в м.„Митков мост“ и е отхвърлил като неоснователно възражението на ползвателите, че наследодателят на ищцата не е бил собственик на реституирания имот, както и констатирал, че планът за 3 новообразуваните имоти е влязъл в сила и не може да бъде изменян.

Твърди се, че след приключването на посочените по-горе съдебни спорове с ползвателите, ищцата е установила владение върху процесния имот, като от 2014 г. до момента на завеждане на иска продължава несмущавано да го владее. Сочи, че по повод искането й да заплати определената от съда сума за подобренията в имота, е била уведомена от Община Созопол, че реституционната процедура не може да бъде довършена, тъй като е налице вписан нотариален акт за собственост върху имота в полза на ответника И.М.

(съпруг на ответницата С.М.). Това обстоятелство, според ищцата, поражда правния й интерес за завеждане на отрицателния установителен иск. Оспорва твърдението в нот.акт за изтекла в полза на ответниците придобивна давност върху имота, като отрича както осъществявана от тях фактическа власт върху имота, така и манифестирано намерение за своене на имота. Сочи, че е невъзможно да се приеме, че ответникът М. е придобил владението върху имот вследствие правоприемство от третите лица, доколкото те са се легитимирали през цялото време като ползватели на имота, и то – до 2014 г., при което от 2014 г. до датата на съставяне на констативния нот.акт (25.06.2019 г.) не би могла да изтече необходимата 10-годишна придобивна давност в полза на ответника. На следващо място се сочи, че присъединяване на владение в полза на ответника по см.на чл.82 ЗС също не би могло да има, тъй като липсва прехвърлителна сделка в полза на ответниците. На последно място се твърди, че ответникът не би могъл да да придобие имота по давност и поради мораториума за придобиване по давност на имоти държавна и общинска собственост, установен в чл.86 ЗС и §1 от ПЗР на ЗС, тъй като до завършването на реституционната процедура имотът следва да се счита за държавна собственост.