Решение № 515 от 29.05.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 515 гр. Стара Загора, 29.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Тонка Т. В. като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20245530103842 по описа за 2024 година

Предявени са първоначални обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 6 ЗПФУР във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД от „Изи финанс“ ЕООД против М. Г. З.. В законоустановения срок по чл. 131 ГПК по първоначално предявените искове е постъпил писмен отговор от ответника. С молба вх.№ 36879/19.12.2024г. от „Изи Финанс“ ЕООД е оттеглена подадената исковата молба. С определение №3651 от 23.12.2024г. производството е прекратено в частта по първоначално предявения иск от страна на „Изи Финанс“ ЕООД против М. Г. З., поради оттегляне на исковата молба.

В срока по чл. 211 ГПК е предявена насрещна искова молба от М. Г. З. против „Изи Финанс“ ЕООД, с която се предявяват насрещни искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Ищцата по насрещния иск М. Г. З. твърди в исковата си молба, че между нея, в качеството й на кредитополучател и ответника по насрещния иск „Изи Финанс“ ЕООД, в качеството си на кредитор, бил сключен Договор за заем от разстояние с № *** от ***г., по силата на който кредиторът следвало да предостави заемни средства в размер на BGN 900лева. Уговорен бил годишен лихвен процент на заема от 40.15 %, а годишният процент на разходите бил 48.44 %. Срокът на договора бил 540 дни. Между същите страни и в същите качества бил сключен и втори Договор за заем от разстояние от ***г. По силата на този договор, кредиторът следвало да предостави заемни средства в размер на BGN 1000 лева. Уговорен бил годишен лихвен процент на заема от 40.15 %, а годишният процент на разходите бил 48.44 %. Срокът на договора бил 600 дни. Ищцата по насрещния иск заплатила доброволно и извънсъдебно и двата заема. Така М. Г. З. надплатила суми и по 1 двата процесни договора за кредит. З. заплатила по процесните договори, освен уговорените главници - възнаградителни лихви и неустойки, в случай че не се предоставят обезпечения по договорите в петдневен срок от сключването им. Предвид това обстоятелство, смята, че договорите за заем не отговарят на изискванията на ЗПК и съгласно чл. 23 от ЗПК, З. следвало да върне само чистите стойности на заемите, без да дължи лихва и други разходи по кредита. Предвид гореизложеното за ищцата настъпил правен интерес от предявяването на настоящия насрещен иск, с искане на основание чл. 55 от ЗЗД да бъде осъден ответника да й възстанови недължимо платени суми във връзка с Договор за заем от разстояние с № *** от ***г. и Договор за заем от разстояние, сключен на ***г. Смята, че действително приложения в кредитното правоотношение годишен процент на разходите е различен от този, който се сочел в договора за кредит. Това било така, защото съгласно чл. 3, ал. 2 от договора се дължала “неустойка”, в случай че ответницата не предостави в срок до пет дни от датата на сключване на договора, поръчители или банкова гаранция или предоставеното обезпечение не отговаря на поставените от кредитодателя условия. Кредитодателят, залагайки като клауза на чл. 3, ал. 2 в договора за потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. По този начин, използвайки заблуждаваща търговска практика, кредитодателят създавал неравноправност, която го благоприятствала, но увреждала кредитополучателя. С такава клауза в договора „Изи Финанс“ ЕООД, с ЕИК 201196810 целяло да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК, във връзка с чл.

19 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водела до нищожност на договора. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Гореизложеното се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за потребителски кредит, кредитополучателят следвало да предостави в срок от пет дни от сключването на съглашението, обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, обезпечението под формата на банкова гаранция или договор за поръчителство във връзка с процесния договор за кредит, би могло да се ползва или в противен случай се дължала неустойка, която възлизала в размер на BGN 418,50лв по Договор за заем от разстояние № *** от ***г. и BGN 551,28лв по Договор за заем от разстояние, сключен на ***г., които неустойки се дължали на шест равни месечни вноски и били отразени в погасителните планове, представляващи неразделна част от всеки от договорите за кредит. Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ се явявало разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК.

Поради невключването на това възнаграждение в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора 2 в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че Договор за заем от разстояние с № *** от ***г. и Договор за заем от разстояние, сключен на ***г. са нищожни на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. В тази връзка се позовава на съдебна практика. Така в договорите било уговорено заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, отговарящи на конкретни условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на изрично посочените критерии, същият дължал „неустойка“, тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежните вземания нараствали значително. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорите за кредит се явявали недействителни, като съгласно чл. 23 ЗПК ответницата дължала само чистата стойност на кредитите, без лихва или други разходи по тях. Клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на банкова гаранция или поръчителство, което задължение става изискуемо в петдневен срок от подписване на договора за потребителски кредит на практика прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. В заключение, посоченият лихвен процент в размер на 40.15 % по всеки от процесните договори за кредит не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва и не била добавена в ГПР като разход по кредита, въпреки че несъмнено била такава. Поради повисокия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в договора в действителния му размер, а това се явявало в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло равноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като се счита, че това обстоятелство водело до нищожност на договорните съглашения. В случай, че съдът преценял, че договорите за кредит не са изцяло нищожни, в условията на евентуалност, моли да се постанови решение, с което да се приеме, че договорната лихва противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на всеки от процесните договори, страните уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 40.15 % годишно. Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могли да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който можело да се уговаря възнаградителна парична лихва. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а 3 когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договорите за кредит били необезпечени, но договорената лихва по двата процесни договора надхвърляла значително трикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което правела клаузата, уговаряща размера й - нищожна. Цитира съдебна практика в тази насока. Знаейки, че посоченият по-горе критерий не можел да бъде възприет за абсолютен, тъй като противоречието на добрите нрави следвало да се прецени съобразно всеки конкретен случай, моли съдът да вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва наред с останалите условия и характеристики на договора, а именно: законната лихва за всеки ден забава, при липса на предоставено обезпечение, неустойките. Отчитайки, че договорната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, смята, че размерът на лихвата от 40.15 % по всеки от договорите за кредит, противоречи на добрите нрави. В случай, че се прецени, че договорите за заем не са изцяло нищожни, то моли в условията на евентуалност да се приеме, че уговорената неустойка в чл. 3, ал. 2 от Договор за заем от разстояние с № *** от *** година и Договор за заем от разстояние, сключен на *** година е нищожна.

Процесната неустойка също така била и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно се явявала нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите.

Потребителят не могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като била предварително изготвена от дружеството -кредитор и съответно не била индивидуално уговорена. С оглед гореизложеното счита, че била заплатила, въпреки липсата на основание по Договор за заем от разстояние с № *** от *** година, сумата от BGN 281,75лв на ответника в настоящото производство, като в тази връзка моли същият да бъде осъден да й възстанови процесната сума. За пълна изчерпателност, моли да се приеме, че паричните средства в общ размер на BGN 281,75лв - недължимо платени суми от страна на ищцата към „Изи Финанс“ ЕООД, с ЕИК 201196810, представляват възнаградителна лихва, неустойка за непредоставяне на обезпечение, както и други такси към договора. Счита, че е заплатила, въпреки липсата на основание по Договор за заем от разстояние, сключен на ***г., сумата от BGN 269,54лв на ответника в настоящото производство, като в тази връзка моли същият да бъде осъден да й възстанови процесната сума. За пълна изчерпателност, моли да се приеме, че паричните средства в общ размер на BGN 269,54лв - недължимо платени суми от страна на ищцата към „Изи Финанс“ ЕООД, с ЕИК 201196810, представляващи възнаградителна лихва, неустойка за непредоставяне на обезпечение, както и други такси към договора. Искането до съда е да постанови решение, с което да осъди ответника по насрещния иск „Изи Финанс“ ЕООД, с ЕИК 201196810 да заплати на ищцата сумите, както следва: BGN 281,75лв, на основание чл.