Определение № 1831 от 18.07.2023, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1831 гр. София, 17.07.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на седемнадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Христо Лазаров

Членове:

Женя Димитрова

Жана Ив. Маркова като разгледа докладваното от Жана Ив. Маркова Въззивно частно гражданско дело № 20231000501578 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК, вр. чл. 423 ГПК и е образувано по въззивна частна жалба вх. № 42195/03.05.2023 г. на А. В. П., ЕГН **********, с местожителство в гр. ***, ул. „***“, № **, вх. *, ет. *, ап.

**, срещу Определение № 4946/19.04.2023 г., по в.ч.гр.д. № 2649/2023 г., на СГС, ЧЖ-I-Д с., с което е оставено без разглеждане като недопустимо възражение вх. № 23007761/08.12.2022 г., депозирано от реда на чл. 423 ГПК срещу Заповед по чл. 410 ГПК от 07.11.2016 г., по ч.гр.д. № 59101/2016 г., на СРС, 70 с.

Частният въззивник счита, че постановеното определение следва да бъде отменено и делото върнато за произнасяне по съществото на депозираното възражение по реда на чл. 423 ГПК. Сочи, че съставът на СГС неправилно е приел, че съобщението отправено до въззивника на адреса в ЖК „***“ и оформено като връчено при отказ, е редовно. Счита, че по делото са налице доказателства, че към момента на връчването въззивникът не е пребивавал на посочения адрес, поради което няма как да е бил намерен на адреса и да е отказал да получи съобщението, но тези доказателства не са били обсъдени от съда. Претендира разноски за настоящата инстанция.

В границите на срока по чл. 276, ал. 1 ГПК въззиваемата страна "ЕОС МАТРИКС" ЕООД, ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление гр.

София, ЖК „Малинова долина“, ул. „Рачо Петков – Казанджията“, № 6, депозира отговор, в който счита частната жалба за неоснователна, а атакуваният съдебен акт за правилен и законосъобразен. Счита за правилни мотивите на съда, че частният въззивник е узнал за издадената заповед на дата предхождаща посочената от него, поради което и депозираното възражение по реда на чл. 423 ГПК се явява извън границите на преклузивния едномесечен срок. По същество моли за потвърждаване на атакуваното определение. Претендира разноски за настоящата инстанция.

Въззивната частна жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на 1 обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

След запознаване с писмените доказателства по делото и като съобрази приложимия закон, настоящият състав на Софийски апелативен съд намира частната жалба за основателна, по следните съображения:

Ч.гр.д. № 2649/2023 г., на СГС, ЧЖ- I-Д е било образувано по подаденото от А. В. П. възражение по чл. 423 ГПК срещу Заповед по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д № 59101/2016 г., СРС, 70 с., с която е било разпоредено длъжникът П. да заплати на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумата 750.00 лв., главница по Договор за издаване на кредитна карта от 06.11.2006 г., сключен с „Райфазенбанк (България)“ ЕАД, ведно със законна лихва считано от 21.10.2016 г. до изплащането, сумата 152.80 лв., договорна лихва за периода 06.11.2006 г. – 25.04.2012 г. и сумата 385.00 лв., разноски по делото.

Във възражението длъжникът е твърдял, че за издадената заповед е узнал на 08.11.2022 г., при справка по банкова сметка в „ЦКБ“ АД, когато установил, че върху сметката му е бил наложен запор в резултат на издадената заповед. Още е оспорил редовността на извършеното от съда връчване на издадената заповед на адресът му в гр. София, ЖК „***“ като е изложил съображения в тази посока, които е квалифицирал като такива по реда на чл. 423, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

В резултат на дадени указания по делото е постъпило съобщение за образувано изпълнитено дело № 5467/10.03.2022 г., издадено по изп.д. № 208/2022 г. на ЧСИ № ***, отправено до длъжника, което е оформено от връчителя на ЧСИ като връчено при отказ на 29.04.2022 г.

С допълнителна молба вх. № 23000523/03.02.2023 г. така оформеното съобщение е било оспорено от длъжника като са наведени твърдения, че считано от 2018 г. постоянният адрес на длъжника е в гр. ***, ул. „***“, № **, а от 2020 г. настоящият му адрес в с. ***, обл. ***, поради което няма как да е бил намерен на адреса в ЖК „***“ и да е отказал да получи съобщението.

С атакуваното Определение № 4946/19.04.2023 г., съставът на СГС е оставил без разглеждане депозираното възражение като недопустимо. За да достигне до този извод съдът е преценил, че съобщението за образуване на изпълнително дело, отправено до длъжника на адреса му в гр. София, ЖК „***“ е било редовно връчена на 29.04.2022 г., при условията на отказ и, тъй като в него се съдържат данни за издадената Заповед по чл. 410 ГПК от 07.11.2016 г., по ч.гр.д. № 59101/2016 г., на СРС, 70 с., то длъжникът е узнал за Заповедта на посочената в съобщението дата – 29.04.2022 г., поради което депозираното на 08.12.2022 г. възражение по чл. 423 ГПК се явява недопустимо и следва да бъде оставено без разглеждане.

Настоящият състав счита произнасянето за неправилно.

Съставът на САС намира, че съобразно разясненията дадени в т. 15 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл. 423 ГПК се извършва преценка, различна от тази на заповедния съд, а именно относно съществуването на основания за закъсняло оспорване на вземането чрез възражение, при което въззивният съд не действа по правилата на въззивното производство, а в извънредно производство, аналогично на производството за отмяна на влезли в сила съдебни решения.

Приемането на възражението от въззивния съд няма за последица отмяната на 2 заповедта, нито е свързано с преценка на основанията за нейното издаване, а само възстановява висящността на заповедното производство, т. е. постига се ефекта на подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение.

Производството по молба за приемане на възражение пред въззивния съд по реда на чл. 423, ал. 1 ГПК стои най-близо до производството по отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК , което е възложено на ВКС и затова решението по молба за отмяна не подлежи на обжалване.

Съобразно разпоредбата на чл. 423, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от узнаването на заповедта за изпълнение длъжникът, който е бил лишен от възможността да оспори вземането, може да подаде възражение до въззивния съд, когато: 1) заповедта за изпълнение не му е връчена надлежно; 2) заповедта за изпълнение не му е връчена лично и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България; 3) длъжникът не е могъл да узнае своевременно за връчването поради особени непредвидени обстоятелства и 4) длъжникът не е могъл да подаде възражението си поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее, като едновременно с възражението той може да упражни и правата си по чл. 413, ал. 1 и чл. 419, ал. 1 от ГПК . Срокът е преклузивен и след неговото изтичане за страната не съществува процесуална възможност да оспори вземането с възражение по посочения ред. Преклузивните срокове, за разлика от давностните, се прилагат от съда служебно. В този смисъл изтичането на посочения срок към датата на подаване на възражението е абсолютно основание за отхвърляне на същото, доколкото по силата на чл. 7, ал. 1 от ГПК съдът има служебното задължение да следи за допустимостта на извършваните от страните процесуални действия.

Срокът по чл. 423, ал. 1 ГПК тече от момента на узнаването на заповедта за изпълнение. Касае се за фактически въпрос, подлежащ на доказване от страната, която го заявява в свой интерес. При извършване на преценка за спазване на срока съдът изхожда от твърденията на молителя, както и от представените по делото доказателства за момента на узнаването.

При твърдения на молителя за момента на узнаване на заповедта и излагане на основание по чл. 423, ал. 1 от ГПК , съдът има правомощие да направи преценка за спазването на срока за депозиране на възражението и въз основа на изявленията на молителя при условие, че същите не противоречат на данните по делото.

При позоваване от длъжника във възражението на ненадлежно връчване на заповедта следва да се разграничат обстоятелствата по узнаването на заповедта, относими към допустимостта на възражението, от фактите по връчването, касаещи неговата основателност. При формирането на заключение за спазването на едномесечния срок трябва да се изхожда само от обстоятелствата, относими към допустимостта на възражението. От момента на узнаването страната има обективна възможност да упражни правото си на защита срещу заповедта с регламентираните в закона способи в съответните срокове. Длъжникът носи тежестта да докаже момента на узнаване на заповедта за изпълнение. Формалното наличие на връчване на адресат длъжника по заповедта за изпълнение, кореспондира с хипотезата, регламентирана в чл. 423, ал. 1, т. 1 ГПК , изключваща приложението на чл.

414 от ГПК, и предпоставя установяване от длъжника ненадлежно връчване на заповедта - по такъв начин, че да не е могъл да узнае за нея. Фактите във връзка с връчването на заповедта за изпълнение касаят основателността на 3 възражението по чл. 423 от ГПК, а не неговата допустимост. Уважаването на възражението по чл. 423 ГПК е процесуална предпоставка за развитие на производството и прилагане на правните последици от валидно подадено възражение срещу заповедта, уредени изрично в чл. 423, ал. 4 ГПК.

Изложените теоретични постановки водят до извод, че оплакванията на длъжника досежно редовността на извършеното от страна на СРС връчване на издадената Заповед по чл. 410 ГПК през 2016 г. не следва да бъдат коментирани при извършването на преценка досежно спазването на срока за подаване на възражение по чл. 423 ГПК, доколкото касаят хипотезата на т. 1 от посочената разпоредба. Именно поради това и правилно съставът на въззивния съд е концентрирал преценката си до връчването осъществено на 29.04.2022 г. Във връзка с това, обаче съдът е следвало да насрочи открито съдебно заседание, в което да открие производство по оспорване на официалния свидетелстващ документ, какъвто безспорно представлява коментираното съобщение за образуване на изпълнително дело, в частта в която са удостоверени фактите по връчването му и в каквато връзка е релевирано оспорване от страна на длъжника с молбата от 03.02.2023 г., с която съобщението е било представено по делото. Следвало е и да укаже на длъжника доказателствената тежест във връзка с оспорването и да събере ангажираните от него доказателства. Едва след това е следвало да извърши преценка по допустимостта на депозираното възражение. Вместо това, съдът е посочил, че удостоверяването от длъжностното лице има характер на официален свидетелстващ документ, поради което опровергаването му със свидетелски показания било недопустимо, съобразно чл. 165 ГПК. Следва да бъде посочено, че материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи, закрепена в разпоредбата на чл. 179, ал. 1 ГПК, е обвързваща докато не бъде опровергана чрез доказване на тяхната невярност.

Тогава оспорващият твърди, че удостовереното от длъжностното лице в документа не отговаря на действителното фактическо положение като при извършване на тази проверка са допустими всички доказателствени средства, в т.ч. и свидетелски показания. (така Ж. С., „Българско гражданско процесуално право“, девето преработено и допълнено издание, гл. XI, пар. 58 - Документи). Свидетелските показания са допустими, тъй като се касае за проверка на материалната доказателствена сила на документа, а не за опровергаване на съдържанието на официален документ, както неправилно е заключил съдът.

При това положение и доколкото правомощията на въззивния съд в границите на производството по чл. 423 ГПК не могат да бъдат иззети от настоящата инстанция, тъй като би се стигнало до лишаване на длъжника от една инстанция при разглеждане допустимостта на възражението му, постановеното определение ще следва да бъде отменено, а делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия по депозираното възражение.