Решение № 428 от 19.09.2025, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 428 гр. Пещера, 19.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, I ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Атанаска Ст. Павлова-Стоименова при участието на секретаря Евгения Сл. Млячкова като разгледа докладваното от Атанаска Ст. Павлова-Стоименова Гражданско дело № 20255240100476 по описа за 2025 година

Предявен е иск от Е. Л. Д. , ЕГН: **********, от град Пещера, *********, чрез адв. Д. М., против „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД ЕИК:

207140327, със седалище и адрес на управление: гр. София , ул. „Балша“, №1,бл.9,ет.2, представлявано от Ц. К., по чл. 26 ал. 1 от ЗЗД.

В исковата си молба твърди че е страна по Договор за кредит „А1 карта“ от 14.05.2024 г., сключен с „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД ЕИК: 207140327.

Съгласно чл. 2 от Договора за кредит Кредитодателят се задължава да предостави на Кредитополучателя револвиращ кредит в размер на 700 лева, а Кредитополучателят се задължава да върне сумата, съгласно условията на договора.

Съгласно Договор за кредит „А1 карта“ от 14.05.2024 г., ГПР по кредита е в размер на 18,95 %, а ГЛП в размер също на 17,8 %, при срок на кредита – неограничен срок.

В чл. 20 от договора е предвидено, че кредитополучателят следва да предостави допълнително обезпечение в срок от 3 дни, като при неизпълнение дължи неустойка в размер на 8,5% от усвоената главница , като същата се разсрочва на вноски съгласно уговорения погасителен план.

Предвидено е и в чл. 15 от договора, че при забава в плащанията ищецът дължи и разходи за действия по събиране на задължението в размер на 15,00 лева на месец до изплащане на съответното текущо задължение или сумата по чл. 12 ал. 1 от договора.

Твърди, че начислена неустойка и такси в договора за кредит са 1 нищожни на основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.

11,чл.19ал. 4 от ЗПКвъв вр.чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП.

Твърди че търсената неустойка по Договор за Договор за кредит „А1 карта“ от 14.05.2024 г е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. , и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано висока, не била индивидуално уговорена, поради нарушаване на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Сочи практика.

Формулира петитум да се приеме за установено, клаузата на чл. 20 и чл.

21 ал. 4 от Договор за кредит „А1 карта“ от 14.05.2024 г г.,сключен между ищеца и „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД ЕИК: 207140327, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на 11,чл.19ал. 4 от ЗПК във вр.чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП.

Прави доказателствени искания и претендира разноски.

В срока за отговор е постъпил такъв от ответника „„АКСЕС

ФАЙНАНС“ АД ЕИК: 207140327. Оспорва иска по основание. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът е сезиран с кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП.

Обявено е между страните за безспорно на основание чл. 146, ал. 1, т. 3, т. 4 ГПК, че са налице права и обстоятелства, които се признават и не се нуждаят от доказване- а именно сключения Договор за кредит „А1 карта“ от 14.05.2024 г., сключен с „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД ЕИК: 207140327.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и съобразявайки становището на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

В чл. 20, ал.1 от кредитния договор е предвидено, че „ в случай, че Кредитополучателят не представи обезпечението в посочения срок по чл. 15 от същия договор - обезпечение в срок от 3 дни, като при неизпълнение дължи неустойка в размер на 8,5% от усвоената главница , като същата се разсрочва на вноски съгласно уговорения погасителен план. Предвидено е и в чл. 21 ал.4 от договора, че при забава в плащанията ищецът дължи и разходи за действия по събиране на задължението в размер на 15,00 лева на месец до изплащане на съответното текущо задължение или сумата по чл. 12 ал. 1 от договора.

Неустоечната клауза на чл. 20, ал.1 от договора е нищожна. Тя 2 накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно - връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо изпълнението на главното задължение.

Следователно, уговорената по този начин тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. Клаузата е и неравноправна съгласно чл. 143, ал.

2, т. 5 ЗЗП - защото задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати „необосновано високо обезщетение или неустойка".

Процесната клауза, уреждаща задължение за неустойка, вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение едва след като заемът вече е отпуснат от кредитора. Евентуалните вреди, които ще се компенсират с тази неустойка, са съотносими към риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. При това положение се налага извод, че клаузата, освен че е в противоречие с целта на посочената законова разпоредба, е неравноправна и защото с нея на практика кредиторът недобросъвестно прехвърля риска от неизпълнение на законовото си задължение да провери кредитоспособността на потребителя - върху самия потребител/чл.13 от договора/.

В случая в чл.20, ал.1 от договора във вр. чл. чл. 15, ал. 1 само формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ищеца, но настоящият състав намира, че фактически се дължи не неустойка, а допълнителна печалба на кредитора - към договорната лихва. Това е така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно изключително трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок (чл.15, ал.1 от договора) да му предостави поръчител, който обаче трябва да отговарят на множество изисквания - за работа по безсрочен трудов договор от поне 6 м., за сравнително висок осигурителен доход, да не е заемател или поръчител по друг договор, да нямат неплатени задължения, да нямат лоша кредитна история. Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на такъв поръчител, въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговарят и на всички посочени условия.

Изброените кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение.

Налага се извод, че клаузите на чл. 15 и чл. 20 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са неизпълними. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Така неустойката излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора. Фактически не се 3 касае за дължима неустойка, а за вземане което представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. Ето защо неустойката, респ. съответната клауза, която с която е уговорена, е нищожна.

Съобразно чл. 21, ал. 4 от договора - при забава за плащане общото задължение или на сумата по чл. 11, ал.1, Кредитополучателят дължи на Кредитодателя разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 15,00 лв. .Разходът се начислява до 6 – то число на съответния месец, в който не е погасено до 2- ро число на месеца общото задължение или сумата по чл.

11 , ал.1, а в случай, че не представи допълнително обезпечение по чл. 15 , но заплати 10 % от общото задължение съгласно чл. 11 ал. 1 същия не дължи разходи по събиране на вземането , но дължи неустойката.

Относно и двете цитирани клаузи следва да се посочи, че уговарянето на задължение за клиента да покрива разходи на кредитора за действия по извънсъдебно събиране на задълженията по кредита се заобикаля ограничението на чл. 33, ал.1 от ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника.

Предвидените в посочените разпоредби на договора задължения за клиента не обслужват неговия интерес, а само този на кредитора, поради което уговарянето им е във вреда на потребителя и значително дебалансира правата и задълженията на страните по договора (чл. 143, ал.1 ЗЗП). Действията по извънсъдебно събиране на задълженията не съпътстват и не обслужват ползването на вече получения кредит, като допълнително благо за клиента, за да могат да се таксуват и като услуга по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК. Те практически представляват и забранени за таксуване от закона (чл. 10, ал.2 ЗПК) действия по управление на кредита. Освен това, принципно уговорката потребителят да дължи такива разноски противоречи и на императивната разпоредба чл. 10а, ал. 4 ЗПК - доколкото не се установява да е изпълнено изискването видът, размерът и действието, за което се събират тези разходи да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Ето защо и тези разпоредби на договора са нищожни.

В допълнение следва да се посочи, че и самият договор за заем противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. Приложима е не само разпоредбата чл.21, ал.1 ЗПК, която гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като такава е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно годишният лихвен процент няма да е реално записания, а следва да е по- голяма число, ако в него участва и вземането, формално уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.

Доколкото част от ГПР, е и „неустойката", е следвало да се посочи действителния размер на ГПР. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С включването й размерът на ГПР, ще надвишава законовия максимум по чл.19, ал.4 ЗПК, равен на пет пъти размера на законна 4 лихва към момента на сключване на договора за кредит.

В процесния случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила .Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и доставчици. / в този смисъл са следните решения: от 14 юни 2012г., Banco Espanol de Credito, C618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kasler и Kaslerne Rabai, C26/13, EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporacion Bancaria и Bankia, C-70/17 и C-179/17, EU:C:2019:250/.

По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, освен конкретно обсъдените клаузи - и целият договор за заем е недействителен - чл.22 ЗПК, но с оглед диспозитивното начало и претенциите на ищеца - единствено се сочи в мотивите на настоящото решение.