Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 539 от 23.12.2024, Окръжен съд - Русе

Съд
Окръжен съд - Русе
Дело
Въззивно гражданско дело 875/2024
Вид
Решение № 539
Подписан
23.12.2024
В сила
22.12.2024
Състав
Милен Петров, Васил Петков, Галина Магардичиян

Цитирани разпоредби

  • чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38, ал.1, т.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.10а, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл.23 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 539 гр. Русе, 22.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Милен Петров

Членове:

Галина Магардичиян

Васил Петков при участието на секретаря Недялка Неделчева като разгледа докладваното от Васил Петков Въззивно гражданско дело № 20244500500875 по описа за 2024 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по глава ХХ “Въззивно обжалване” от ГПК.

Районен съд- Русе с решение № 285 от 05.03.2024г. постановено по гр.д.

№ 788/23г. е отхвърлил предявения от “Профи кредит България” ЕООД срещу Л. М. К. от гр. Русе иск да се признае за установено съществуването на вземането му за сумите 323,96 лева главница по Договор за потребителски кредит №40003288980/25.02.2021г; 62,03 лева договорно възнаграждение и 50,78 лева лихва за забава за периода от 02.04.2021г. до 01.09.2022г; за 83,36 лева възнаграждение за закупена услуга “Фаст” и 166,64 лева възнаграждение за закупена услуга “Флекси”.

Недоволен от посоченото решение ищецът “Профи кредит България” ЕООД го обжалва като оспорва извода на първоинстанционния съд, че клаузите в процесния договор касаещи ГПР и ГЛП са нищожни поради противоречие със закона, както и извода за нищожност на целия договор за кредит. Обжалва първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете за главница и договорно възнаграждение, като решението не се обжалва в частта за лихвата за забава и за възнагражденията за услугите “Фаст” и “Флекси”. Навежда доводи за допустимите размери на ГПР и ГЛП, както и за това, че в случая няма противоречие на договорената лихва с добрите нрави. Сочи, че няма изискване на закона в договора за потребителски кредит да е посочено как точно е формиран ГЛП и ГПР и не е 1 необходимо да се сочат всички разходи включени в ГПР. Счита, че противоречи на „всяка житейска логика“ необходимостта при подписването на ДПК кредиторът „да посочи всеки един административен разход който ще трябва да покрие по време на живота на договора и във връзка с него.“ Сочи, че имало разлика между допълнителните услуги, които са задължително условие за отпускането на кредит и допълнителни услуги, които не са задължително условие, като във втория случай според жалбоподателя разходите за допълнителните услуги не следва да се включва в ГПР, тъй като не са част от общите разходи по кредита. В рамките на настоящото производство се обжалва и определение № 1992/23.05.2024г. постановено по искане по чл. 248 от ГПК за изменение на първоинстранционното решение в частта за разноските, с което определение искането е отхвърлено, като е отвхърлено и възражението за намаляване на размера на адвокатския хонорар на насрещната страна.

Ответника по въззивната жалбата я оспорва и иска обжалваното решение да бъде потвърдено. Оспорва се и частната жалба срещу определение № 1992/23.05.2024г.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд позовавайки се на изслушаната счетоводна експертиза е приел, че договорената възнаградителна лихва по процесния договор (ГЛП) е 41.00 % е допустима и съответства на договорените условия в договора, а размерът на ГПР е 48,76 % и е в законодопустим размер, съгласно чл.19, ал.4 ЗПК, а възнагражденията за допълнителните услуги “Фаст” и “Флекси”, които са свързани с усвояването и управлението на кредита, не са включени в договорения ГПР. Прието е също, че съгласно чл.10а, ал.4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и не е достатъчно в договора да бъде посочен общият размер на ГПР в процентно съотношение от общия размер на предоставения кредит, а освен това следва да се посочат всички разходи по вид и размер, от които се формира ГПР, така както те са описани в чл.19, ал.1 ЗПК. Районният съд възприема заключението на вещото лице и стига до извода, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля 5 пъти размера на законната лихва за забава, тъй като при допустима норма 50 %, ГПР е определен на 48.76 %, но е стигнал до извода, че клаузата относно ГПР е нищожна, поради противоречие със закона на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, чл.19, ал.1 и чл.10а, ал.4 ЗПК.

Районният съд приема също така, че клаузата относно лихвения процент е нищожна, тъй като лихвеният процент е посочен общо на годишна база, като процентна величина, както и лихвеният процент на ден, но не е посочен текущия (месечния) лихвен процент, с който ще се олихвява кредита. Не са посочени условията за прилагането на лихвения процент по кредита, не са посочени показателите, по които се формира ГЛП, като основен лихвен процент, който кредиторът прилага в случая и съответните надбавки над него.

Не са посочени също така условията и процедурите за промяната на лихвения 2 процент по кредита. По тези съображения е прието, че клаузата за лихвения процент по кредита също е нищожна, поради противоречие със закона на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.9 и чл.10а, ал.4 ЗПК. Освен това клаузата за заплащане на договорна (възнаградителна) лихва е нищожна и на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави, тъй като размерът й (41 % на годишна база) е почти половината от размера на кредита.

Прието е, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК, поради което и съгласно чл.23 ЗПК, ответницата връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

При установеното обстоятелство, че ответницата е заплатила общо 617,91 лева във връзка с договора за кредит, районният съд е приел, че тя е платила чистата стойност на кредита (500 лева), поради което искът по чл.422 ГПК е отхвърлен изцяло.

Обжалваното решение като резултат е правилно, макар, че не всички изводи на първата инстанция са правилни.

Неправилен е извода, че договореният лихвен процент в размер на 41% противоречи на добрите нрави. Макар в договорите за кредит да се уговарят множество различни по вид и основание плащания, всички те могат да бъдат разделени на две големи групи- възнаграждения (които се дължат при редовното изпълнение на задълженията на кредитополучателя) и обезщетения (които се дължат при нарушение на задълженията на кредитополучателя).

Основното (и обикновено единственото) възнаграждение за ползване на кредит преди време е била лихвата. Понятието лихва не е дефинирано в българското законодателство. Правната теория дава различни дефиниции на това понятие, като една от тях е тази на проф. Иван Апостолов в „Облигационно право”- част първа, 1947 г.- „Лихва е възнаграждението за ползване от известен капитал, което се определя съразмерно с величината на капитала и с продължителността на ползването”.

Т.е. лихвата е възнаграждение за ползване на парична сума, което е функция на две величина- 1. размера на паричната сума и 2. продължителността на ползването. С времето кредиторите започват да въвеждат допълнителни възнаграждения за предоставения кредит, които не са свързани с едната или и с двете величини (размера на сумата на кредита и продължителността на ползването), които наричат по различен начин -такси, разноски, възнаграждения и др. Наличието на лихвени разходи (които са функция от сумата на кредита и времето на ползване) и нелихвени разходи, (които не се определят като функция на сумата на кредита и времето на ползване) прави трудно сравнението на различните кредити от потребителите, поради което законодателят въвежда понятието „годишен процент на разходите“ което представлява всички разходи по кредита изразени като годишен процент от общия размер на кредита. Така всички разходи следва да се приведат (да се изчислят от кредитора) като функция на посочените две 3 величини- размера на сумата на кредита и продължителността на ползването му, което би следвало да даде възможност на потребителя да сравни различните кредити и да избере най-изгодния.

До 2014 година не е имало законово ограничение по отношение на лихвите по кредитите и на ГПР като съдебната практика е приемала, че възнаградителни лихви, които надхвърлят тройния размер на законната лихва за забава противоречат на добрите нрави и следователно са нищожни.

Липсата на законова уредба е наложила да се прибегне до добрите нрави, като източник на правото, при ограничаването на размера на лихвите. През 2014 година обаче се приемат ал.4 и 5 на чл. 19 от ЗПК, които определят, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва за забава, а клаузи които нарушават това правило са нищожни. Така въпросът за максималния допустим от закона размер на възнагражденията по ДПК вече е уреден със законова норма и добрите нрави не следва да бъдат ангажирани като източник на правото в този аспект. След като законодателят е предвидил че е законно да се договаря възнаграждения по ДПК до петорния размер на законната лихва за забава, то следва да се приеме и че този размер не нарушава добрите нрави. Вярно е, че ограничението до петорния размер на законната лихва е предвидено за ГПР, а не за възнаградителната лихва, но всъщност ограничението се отнася до възнаграждението по ДПК изразено като процент от сумата по кредита на годишна база- без значение как точно е формирано това възнаграждение.

Както ГПР, така и възнаградителната лихва са резултат на едни и същи величини- сумата на кредита и времето на ползване. Без значение е дали кредиторът предоставя кредит по който

1. се дължи само лихва без никакви други такси

2. не се дължи лихва а се дължат само такси

3. дължат се както лихви така и такси ако ГПР не надхвърля законовия максимум - петорния размер на законната лихва за забава.

За това, ако по един кредит се дължи само лихва и тя хе надхвърля петорния размер на законната лихва за забава, то клаузата за лихвата е законна и не противоречи на добрите нрави, съответно е действителна.

Когато обаче освен лихвата, по кредита има и други разходи, тогава всички разходи по кредита следва да бъдат изчислени като процент на годишна база и така да се получи ГПР, който да се сравни със законовия максимум.

В случая пред първата инстанция вещото лице е заявило, че ГПР е 48,76% и е в законодопустим размер, а възнагражденията за допълнителните услуги “Фаст” и “Флекси”, които са свързани с усвояването и управлението на кредита, не са включени в договорения ГПР.

Това заключение е невярно. Въпросът дали възнагражденията за допълнителните услуги “Фаст” и “Флекси” следва да бъдат включени в ГПР 4 е правен и на него отговор е следвало да даде съдът, а не да се позовава на отговора даден от вещото лице. Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно

§ 1. т.1 от ЗПК

"Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Допълнителните услуги “Фаст” и “Флекси” се отнасят до срока на разглеждането на искането за кредит и до възможна промяна в погасителния план и нямат самостоятелно съществуване ако ДПК не беше сключен, поради което следва да се приема, че са пряко свързани с договора за кредит. Те не могат да бъдат сравнявани със цитираните в § 1. т.1 от ЗПК застрахователни договори, които могат да се сключат и имат икономическа стойност и без сключването на договор за кредит.