Решение № 4857 от 15.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4857 гр. София, 15.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Съдия:

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20211100510340 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20086758 от 05.04.2021 г., постановено по ГД № 34425 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд (СРС), II ГО, 60 гр. с., е признато за установено, че „К.Б.“ АД, ЕИК ******* дължи на „М.С.“ ООД, ЕИК ******* следните суми, а именно: по иска с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 92 от ЗЗД сумата 2400,00 лв., представляваща неустойка съгласно т. 14, изр. 4 от Договор „Важни клиенти“ № 1106/29.08.2013 от 12.08.2013 г. в размер на направената от ищеца инвестиция, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 10.11.2017 г. до окончателното изплащане на дължимата сума; по иска с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 309а, ал. 1 от ТЗ за сумата 80,00 лв., представляваща разноски за събиране на вземането; и е отхвърлен, предявеният от „К.Б.“ АД, ЕИК ******* срещу „М.С.“ ООД, ЕИК ******* иск с правно основание по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 719,35 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 23.11.2014 г. до 03.11.2017 г.; за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 29.12.2017 г. по 1

ЧГД № 80109 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд, II ГО, 60 гр. с.

С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимите между страните разноски на основание чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковете.

Решението на СРС е обжалвано от ответника в частта, с която предявените искове са уважени.

Въззивникът поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно в обжалваната част по съображения, подробно изложени в жалбата. Твърди се, че в процесния договор неустойката не е изписана като стойност, респ. че е неправилен изводът на първата инстанция, че стойността на неустойката е определяема съгласно сключен към договора анекс. Релевират се доводи, че е недопустимо клаузата за неустойка да бъде уговорена с анекс към договора. Твърди се, че дадената от районния съд правна квалификация по чл. 92 от ЗЗД е неправилна.

По отношение на иска по чл. 309а от ТЗ В жалбата се излагат съображения за неприложимост на посочената разпоредба в разглеждания случай. В тази връзка жалбоподателят отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „К.Б.“ АД, с която изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по съображения, подробно изложени в отговора. Ето защо моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение.

В частта, с която е отхвърлен искът по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 719,35 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 23.11.2014 г. до 03.11.2017 г., първоинстанционното решение е влязло в сила, доколкото в тази част същото не е обжалвано в срок от ищеца – по арг. от чл. 296, т. 2 от ГПК.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираните въззивни жалби са допустими. Същите са подадени в 2 законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Независимо от това във връзка с въведените от жалбоподателя оплаквания е необходимо да се добави и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 92 от ЗЗД, вр. чл. 309а от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

По отношение на иска по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 92 от ЗЗД:

Основателността на този иск е обусловена от установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: 1. наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, породено от посочения в исковата молба договор „Важни клиенти“;

2. Ищецът да е изправна страна по договора, т. е. да е изпълнил или да е бил готов да изпълни задълженията си по договора; 3. ответникът да не е изпълнил поето договорно задължение, за неизпълнението на което е уговорена неустойка в претендирания размер. Ищецът следва да установи 3 първата и втората материална предпоставка, а ответникът, че е изпълнил поетите в процесния договор правни задължения. В случай, че се установи наличието на посочените предпоставки, ответникът следва да докаже положителния факт на плащането на дълга.

Съдът намира, че дадената от първата инстанция правна квалификация е правилна поради следното. Правната квалификация на предявения иск и направените възражения се дава от съда въз основа на въведените от страните твърдения. Доколкото ищецът твърди в исковата молба, че му се дължи неустойка за неизпълнение на договорно задължение не може да има никакво съмнение, че правната квалификация на този иск е именно по чл. 92 от ЗЗД.

На следващо място, по делото е установено, че на 12.08.2013 г. между страните бил сключен договор „Важни клиенти“ № 1106/29.8.2013, по силата на който ищецът се задължил да снабдява ответника с всички продукти, които произвежда и/или внася на територията на Република България срещу възнаграждение, а ответникът от своя страна се задължил да купува продукти от ищеца и да ги продава в обектите си (т. 1 от договора). Съгласно т. 14 от договора нивата на покупко-продажби (таргети) се определяли от страните в Анекс № 7 към договора. Последният се сключвал за срок от 1 година, считано от 22.08.2013 г. Страните се уговорили, че ако ответникът не достигне определените минимални количества в срока на договора и по време на неговото продължение не поръчва в следващите 3 месеца поне 25 % от годишното количество, същият дължал неустойка в размер на направените инвестиции. Понятието „направени инвестиции“ включвало предоставени от ищеца в полза на ответника маркетингов бюджет, разходи за маркетингови събития, разходи за маркетингови материали, предоставяне на парични средства, отстъпки, бонуси и други. В настоящия случай направената от ищеца инвестиция била определена по вид и размер в Анекс № 3 към договора – парична сума в размер на 2000 лева без ДДС (2400,00 лв. с ДДС), дължима при подписване на договора и обвързана с условие за постигнат оборот от 17500 лева без ДДС. Съгласно Анекс № 7 към договора нивата на покупкопродажби на стоки от продуктовата листа на ищеца, без да се взема предвид бонусът (т.е. общият оборот преди намалението му с кредитните известия за бонусите), бил определен от страните на 17500 лева без ДДС за целия едногодишен срок на договора. От представени по делото фактура № 0000000002/28.08.2013 г., издадена от ответното дружество с получател 4 ищеца, на стойност 2400 лева с ДДС и основание „плащане по договор“, и извлечение от банковата сметка на „К.Б.“ АД за месец август 2013 г. се установява, че на 29.08.2013 г. ищецът заплатил на ответника уговорената парична инвестиция в размер на 2400,00 лева. Не се оспорва от ответника, че в изпълнение на задълженията си по процесния договор през срока на действие на същия поръчал продукти, предлагани от ищеца, на обща стойност 2621,26 лева с ДДС. Видно от уведомление изх. № 4252/30.10.2017 г. ищецът поканил ответника незабавно след получаване на съобщението да заплати дължимата на основание т. 14, изр. 4 от сключения между тях договор неустойка в размер на 2400,00 лева по посочената банкова сметка. От приложена справка/проследяване на пратка, издадена от „Спиди“ АД за товарителница № 60492071766, се установява, че уведомлението било получено от представител на ответника на 02.11.2017 г.

От изложеното следва, че ответникът е поел задължение в срока на договора да достигне определен таргет (ниво на продажби) и поръча определено количество стоки – в продължение на 3 месеца поне 25% от годишното количество на стоките, при неизпълнение на което задължение дължи неустойка в размер на направените инвестиции. Не може да има никакво съмнение, че клаузата на т. 14, изр. 4 от договора има характера на неустойка поради следното. В разглеждания случай неустойката е уговорена за неизпълнение на поето от ответното дружество договорно задължение, респ. уговорена е за обезпечение изпълнението на посоченото задължение и цели да обезщети ищеца за евентуалните вреди, които същият би претърпял от неизпълнение на това задължение. Именно в това се състои обезпечителната и обезщетителната функция на неустойката. Действително размерът на неустойката не е посочен като абсолютна стойност, но е лесно определяем, уговорен по този начин – „в размер на направените инвестиции“. В Анекс № 3 към процесния договор е уговорено, че е направена инвестиция в размер на 2000,00 лв. без ДДС (2400,00 лв. с вкл. ДДС), получена при подписване на договора, като анексът е разписан от представител на ответното дружество – управителя, като авторството на този документ не е оспорено от ответника.

Анекс № 3 има характера на разписка за получаването на сумата от 2000,00 лв. от ответното дружество, а и в отношенията между страните по делото не е спорно, че ответникът е получил тази сума. От изложеното следва извод, че размерът на уговорената неустойка възлиза на 2400,00 лв. с вкл. ДДС.

5

Няма спор в съдебната практика и доктрината, че за да бъде валидна клаузата за неустойка е достатъчно нейният размер да е определяем. Още повече в определени случаи (когато се касае за неустойка за забава), обикновено същата се уговаря като определяема, с посочване на начина, по който да се изчисли нейният размер, а не като абсолютна стойност.

Неоснователно е и оплакването в жалбата, че клаузата за неустойка следва да бъде уговорена в самия договор. Няма законодателна забрана неустойката да бъде уговорена и с анекс към договора, доколкото анексът представлява неразделна част от последния.

По отношение на иска по чл. 309а, ал. 1 от ТЗ:

Съгласно разпоредбата на чл. 309а, ал. 1 от ТЗ когато кредиторът е изпълнил задълженията си, а длъжникът е в забава за плащане, ако не е уговорено друго, кредиторът има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, както и на обезщетение за разноски за събиране на вземането в размер на не по-малко от 80 лева, без да е необходима покана.