Решение № 2528 от 16.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2528 гр. София, 16.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20251100511657 по описа за 2025 година

Образувано е по въззивна жалба на ответника И. П. К. срещу решение от 26.03.2025 г. по гр.д. №52650/2024 г. на Софийския районен съд, 120 състав, в частта, в която е прието за установено, че жалбоподателят дължи на „Топлофикация София” ЕАД сума от 2480,45 лв. за главница за топлинна енергия, доставена в имота, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.05.2024 г. до окончателното плащане, както и за главница за услугата дялово разпределение сума в размер на 37,12 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.05.2024 г. до окончателното плащане, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот по наследство, респ. че е приел наследството от своя наследодател. Поддържа, че предвид липсата на валидно действаща формула за изчисление на потребената топлинна енергия, исковата претенция е недоказана. Твърди също, че не са ангажирани доказателства за основанието на задължението за дялово разпределение.

Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Третото лице-помагач „Далсия” ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.

Образувано е по въззивна жалба на ответника И. К. К. срещу решение от 26.03.2025 г. по гр.д. №52650/2024 г. на Софийския районен съд, 120 състав, в частта, в която е прието за установено, че жалбоподателят дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумите, както следва:

1 за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. в размер на 498,09 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 28.05.2024 г., до изплащане на вземането, както и за главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. в размер на 7,42 лв., ведно със законна лихва за периода от 28.05.2024 г. до изплащане на вземането, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот по наследство, респ. че е приел наследството от своя наследодател. Поддържа, че през процесния период не е ползвала процесния топлоснабден имот. Сочи още, че предвид липсата на валидно действаща формула за изчисление на потребената топлинна енергия, исковата претенция е недоказана. Твърди също, че не са ангажирани доказателства за основанието на задължението за дялово разпределение.

Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Третото лице-помагач „Далсия” ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.

Образувано е по въззивна жалба на ответника П. К. К. срещу решение от 26.03.2025 г. по гр.д. №52650/2024 г. на Софийския районен съд, 120 състав, в частта, в която е прието за установено, че жалбоподателят дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумите, както следва: за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. в размер на 498,09 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 28.05.2024 г., до изплащане на вземането, както и за главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. в размер на 7,42 лв., ведно със законна лихва за периода от 28.05.2024 г. до изплащане на вземането, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот по наследство, респ. че е приел наследството от своя наследодател. Поддържа, че предвид липсата на валидно действаща формула за изчисление на потребената топлинна енергия, исковата претенция е недоказана. Твърди също, че не са ангажирани доказателства за основанието на задължението за дялово разпределение.

Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Третото лице-помагач „Далсия” ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.

Образувано е по въззивна жалба на ответника И. К. К. срещу решение от 26.03.2025 г. по гр.д. №52650/2024 г. на Софийския районен съд, 120 състав, в частта, в която е прието за установено, че жалбоподателят дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумите, както следва: за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. в размер на 498,09 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 28.05.2024 г., до изплащане на вземането, както и за главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 2 г. в размер на 7,42 лв., ведно със законна лихва за периода от 28.05.2024 г. до изплащане на вземането, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот по наследство, респ. че е приел наследството от своя наследодател. Поддържа, че през процесния период не е ползвал процесния топлоснабден имот. Сочи още, че предвид липсата на валидно действаща формула за изчисление на потребената топлинна енергия, исковата претенция е недоказана. Твърди също, че не са ангажирани доказателства за основанието на задължението за дялово разпределение.

Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Третото лице-помагач „Далсия” ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявените искове за главницата за топлинна енергия са отхвърлени за разликата над посочените по-горе размери, и в частта, в която са отхвърлени изцяло предявените искове за мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия и дялово разпределение, поради което решението е влязло в законна сила в тези му части.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно поради следното:

Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма данни. Тази възможност за възразяване от 3 потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме, че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за договорите.

Ответниците в срока за отговор по чл.131 ГПК са оспорили обстоятелството, че са били собственици или ползватели на процесния апартамент през процесния период. От представените по делото договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 22.05.1986 г., удостоверение за наследници, изх. №22/10.01.2004 г., издадено от СО, район „Младост“, и декларация по чл.14 ЗМДТ от 14.10.2014 г. се установява, че ответниците са били съсобственици на процесния апартамент през процесния период при следните квоти:

5/8 ид.ч. за И. П. К. и по 1/8 ид.ч. за П. К. К., И. К. К. и И. К. К.. Ирелевантно е на името на кой от съсобствениците е открита партидата за имота и кой от тях ползва имота.

Приемането на наследството, с оглед разпоредбата на чл.48 ЗН, е необходимо, за да се ангажира отговорността на наследниците на починало лице за негови задължения, каквато хипотеза не е налице в процесния случай.

При тези данни следва да се приеме, че между страните е възникнало преди и към процесния период облигационно отношение по продажба на топлинна енергия при условията на специалните нормативни актове, както правилно е приел и СРС.

Към настоящият момент е налице влязло в сила решение №7276/03.07.2023 г. по адм.д. №746/2021 г. на ВАС, потвърдено с решение №1037/10.02.2025 г. адм.д №85/2024 г. на 5-чл. състав на ВАС, с което клаузи от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради етажна собственост, представляващи приложение към чл.61 ал.1 са обявени за незаконосъобразни. Предвид горното, същите не се прилагат от момента на влизане в сила на решението, т.е. от 10.02.2025 г. Съгласно чл.195 ал.1 АПК, подзаконов нормативен акт се счита за отменен от датата, в която съдебното решение влезе в сила. В ТР/2016 г. на ОС на ВАС се уточнява, че за периода от приемането на акта до неговата отмяна чрез съдебно решение, актът се счита за законен и поражда валидни правни последици. Освен това, обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в процесния апартамент от е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му, съгласно чл.162 ГПК.