Решение № 477 от 11.04.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 477 гр. Плевен, 11.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четИ.десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ралица Анг. Маринска Ангелова при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. И. като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско дело № 20244430104463 по описа за 2024 година

Пред ПлРС е депозирана искова молба от С. И. И., чрез адв. Е. И., против „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев, №3, ет.10, представлявано от И.Н.Х.-С., с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал.5 от ЗПК, за прогласяване нищожността на клаузата по чл.6, ал.1 от Договор за кредит от 14.02.2024г., предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11,т. 9 и 10 от ГПK, относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Твърди се, че между страните, на 14.02.2024г. е сключен договор за кредит, по силата на който, на ищеца е предоставен заем от 1000,00лв., при фиксиран лихвен процент по заема 41,05%, годишен процент на разходите- 49,72%. Твърди се, че съгласно чл.4, ал. 3 от Договора, в срок до края на следващия работен ден от сключването му, същият следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, за сумата от 1236лв. Твърди се, че при неизпълнение от страна на кредитополучателя, същият дължи неустойка, визирана в чл.6, ал.1 от договора, в размер на 1080лв., която се заплаща 1 разсрочено, заедно с погасителната вноска. Посочва се, че заетата сума е усвоена от ищеца. Твърди се, че ищеца не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит е нищожен. Твърди се, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент от 41,05% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва. Твърди се, че поради по-високия лихвен процент, нараства и стойността на ГПР, доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл. 2 от договора в действителния му размер, което е нарушение на изискванията на чл. 5 и па чл. 11, т. 10 от ЗПК. Твърди се, че неустойката съставлява скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатява и се нарушават добрите нрави. Твърди се също, че договорената между страните лихва надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави. Твърди се, че е налице нарушение на ограниченията по чл.

19, ал. 4 от ЗПК. Посочва се, че поради невключването на неустойката в посоченият в Договора размер на ГПР, последният не съответства на действителният; посочва се, че е налице „заблуждаваща търговска практика“, по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП и е основание за нищожност по чл.11, ал. 1, т. 10 от 3ПK. Твърди се, че договора за кредит е изцяло недействителен, на основание чл.22 от 3ПK и по силата на чл.23 от ЗПК, потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи но кредита. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК, отв. „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК***, депозира отговор на ИМ, който изразява становище за неоснователност на предявеният иск. Признават се следните факти: факта на сключването между страните на процесния договор за кредит, по силата на който на 14.02.2024г., в полза на ищеца е предоставена сумата в размер на 1000лв., при договорен ГПР в размер на 49.72% и годишен лихвен процент в размер на 41.05%; факта, че кредиторът не е включил в ГПР разход за неустойка; факта, че в ГПР по договора е включен единствено разход за възнаградителна лихва, и моли съда да ги признае за безспорни. Оспорват се твърденията на ищеца за нищожност на неустоечната клауза, поради противоречие с принципа на добрите нрави, заобикаляне разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК и нарушаване предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК. Посочва се, че с договорената неустойка кредитополучателят е мотивиран да предостави обезпечение, ако не в 2 предвидения в общите условия срок, то поне в най-кратък времеви период, за да избегне начисляването на неустойката. Твърди се, че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в ГПР не се включват разходи, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

Посочва се, че съобразно чл. 19, § 2 от Директива 2008/48, за целите на изчисляването на ГПР се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

По делото, с определение №604/04.02.2025г, е постановено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните: факта на сключването между страните на процесния Договор за кредит, по силата на който на 14.02.2024г., в полза на ищеца е предоставена сумата в размер на 1000.00 лева, при договорен ГПР в размер на 49.72 % и годишен лихвен процент в размер на 41.05 %; факта, че кредиторът не е включил в ГПР разход за неустойка; факта, че в ГПР по договора е включен единствено разход за възнаградителна лихва.

От съдържанието на Договора за заем- чл.4, ал.3 се установява, че като задължение за заемателя е предвидено- в срок до края на следващият работен ден след сключване на договора, да предостави на кредитора гаранция, съобразно ОУ към договора – банкова гаранция или гаранция, издадена от небланкова финансова институция, за сума в размер на 1236лв, със срок на валидност 16.02.2025г. Установява се, че съобразно чл. 6, ал.1 от Договора, в случай на непредставяне на гаранцията по чл. 4.3, заемателя дължи неустойка от 1080лв.; съобразно чл.6, ал.5, начислената неустойка се заплаща заедно с погасителната вноска, по погасителен план. Установява се, че в договора е инкорпориран погасителният план, от който се установява, че заемът е следвало да се погаси на 12 мсечни вноски, всяка от 103лв, вкл. главница и договорна лихва, обща сума за погасяване 1236лв.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По процесният Договор за кредит от 14.02.2024г., страни са ищецът – като потребител, по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което 3 използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит, кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Съдът приема, че клаузата по чл. 4, ал.3, вр. чл. 6, ал.1 от Договора за заем, установяваща задължение за заемателя за обезпечение чрез банкова гаранция или гаранция, издадена от небланкова финансова институция, за сума в размер на 1236лв., със срок на валидност 16.02.2025г., е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Съобразно цитираната норма, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката вменяваща задължение на заемателя да осигури обезпечение в кратък срок след сключването на договора- в рамките на следващият работен ден, чрез гаранция в посочените варианти, се явява и неравноправна, по смисъла на чл.

143 ал. 2 т.20 от ЗЗП. Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, и уговорената неустойка има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Съдът приема, че тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между 4 страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/. Заедно с това, вземането за неустойка е фиксирано- още при сключването на договора за заем и е включено като част от погасителната вноска по погасителен план. Така, тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/. Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение. Съдът намира, че клаузата за неустойка по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България.

Неустойката обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В случая формално посоченият размер на ГПР не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита- уговорената и начислена неустойка, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т.

1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането и на 5 неустойката като несъмнен разход, действителният ГПР по договора би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил законоустановеният от 50%.

На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.