Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 116 от 13.03.2025, Окръжен съд - Русе

Съд
Окръжен съд - Русе
Дело
Въззивно гражданско дело 112/2025
Вид
Решение № 116
Подписан
13.03.2025
В сила
13.03.2025
Състав
Милен Петров, Васил Петков, Галина Магардичиян

Цитирани разпоредби

  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 15, ал. 1 · Закон за закрила на детето
  • чл. 10, ал. 1 · Закон за защита от домашното насилие
  • чл. 11, ал. 2 · Закон за защита от домашното насилие
  • чл. 13, ал. 2, т. 3 · Закон за защита от домашното насилие
  • чл. 13, ал. 3 · Закон за защита от домашното насилие
  • чл.17, ал.6 · Закон за защита от домашното насилие
  • чл. 18 · Закон за защита от домашното насилие
  • чл. 2 · Закон за защита от домашното насилие
  • чл. 3 · Закон за защита от домашното насилие
  • чл. 5, ал. 1 · Закон за защита от домашното насилие
  • чл. 9, ал. 3 · Закон за защита от домашното насилие
  • чл. 127, ал. 2 · Семеен кодекс

РЕШЕНИЕ

№ 116 гр. Русе, 13.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милен Петров

Членове:

Галина Магардичиян

Васил Петков при участието на секретаря Десислава Радева като разгледа докладваното от Милен Петров Въззивно гражданско дело № 20254500500112 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от М. С. Т., действаща като родител и законен представител на А. Ч. С., чрез редовно упълномощен процесуален представител, против Решение № 39/10.01.2025 г. по гр. дело № 5239/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е отхвърлена изцяло молбата за налагане на мерки по реда на Закона за защита от домашното насилие срещу ответника по жалбата, Ч. А. С.. В жалбата са изложени подробни и обстоятелствени съображения относно неправилността и незаконосъобразността на първоинстанционното решение, като се моли същото да бъде изцяло отменено, а молбата по ЗЗДН да бъде уважена. Претендират се разноски.

Въззиваемата страна, Ч. А. С., чрез редовно упълномощен процесуален представител, оспорва основателността на жалбата с подробно изложени съображения в представения отговор по чл. 263 ГПК. Счита първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно. В заключение моли съда да потвърди първоинстанционното решение, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Претендира разноски за въззивното производство.

Русенският окръжен съд, като обсъди събраните по делото гласни и писмени доказателства и като взе предвид становищата на страните, намира за установено следното:

Въззивният съд намира жалбата за допустима-подадена е от заинтересована от обжалването страна, в законния срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, тя е основателна.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявена от жалбоподателката М. С. Т., като майка и законен представител на А. Ч. С., молба за издаване на заповед за защита от домашно насилие, с искане на налагане на мерки за защита на ответника, съгласно чл. 5, ал. 1 ЗЗДН. По делото е безспорно установено, че от съвместното 1 съжителство между молителката и ответника на 09.01.2014 г. е роден синът им А. Ч. С..

Вследствие на настъпилата фактическа раздяла между родителите, детето останало да живее с майка си в дома им, а бащата по свое решение ги напуснал и се изнесъл. Към молбата е приложена декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, въз основа на която Районният съд е постановил заповед за незабавна защита по реда на чл. 18 ЗЗДН, действаща до окончателното произнасяне по делото. В декларацията се съдържат конкретни твърдения за актове на психическо насилие, като са посочени датите, местата и начинът на извършване на твърдените деяния спрямо малолетното дете.

С подадения отговор на молбата за защита, ответникът е оспорил изцяло твърденията на молителката. Заявява, че не е осъществявал твърдените в молбата прояви на домашно насилие. Счита, че всичко останало, изложено в молбата за защита от домашно насилие е с цел да се лиши бащата от правото да общува със сина си.

Районният съд въз основа на събраните по делото писмени доказателства и гласни доказателствени средства е приел, че ответникът не е извършил акт на домашно насилие, поради което е отхвърлил молбата.

Решението на районния съд е неправилно поради противоречието му с материалния закон.

По делото не е спорно, че жалбоподателката и ответникът са живели във фактическо съжителство, без да имат сключен граждански брак и без да са водили съдебен спор по чл.

127, ал. 2 СК. По време на съвместното им съжителство се е родил синът им А. С., поради което страните попадат в обхвата на лицата, посочени в чл. 3 ЗЗДН. По делото е представена декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, в която се заявява, че в тримесечен срок преди подаването ответникът Ч. С. е извършил спрямо малолетното дете А. действия, представляващи домашно насилие. Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 2, т. 3 ЗЗДН, декларацията по чл. 9, ал. 3 от същия закон представлява годно доказателствено средство, доколкото съдържа описание на конкретни действия, които могат да бъдат квалифицирани като актове на домашно насилие по смисъла на чл. 2 ЗЗДН. В декларацията са посочени конкретни фактически действия, изразяващи се в психическо и емоционално насилие спрямо молителката и детето.

Съгласно нормата на чл. 2 ЗЗДН, домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство.

В закона липсва легална дефиниция на понятието "психическо насилие", както и дефиниция за понятието "емоционално насилие", но в практиката, като такива се окачествяват всички действия, които имат отрицателно или вредно въздействие върху психиката на едно лице. Актовете на емоционално и психическо насилие могат да бъдат: вербално насилие /крещене, обиждане/, унижение, предизвикване на страх. Преценката дали е налице емоционално или психическо насилие следва да се направи конкретно, като се изследват отношенията между страните, техните физически и психически особености и съответните следи, останали в съзнанието на пострадалото лице.

При психическо насилие отношението на едно лице спрямо друго, предизвиква попадането на последното в състояние на психологическа травма, която би могла да се изразява в тревожност, депресия и други форми на нервно разстройство. Формите на психическо насилие могат да включват вербална агресия, унижение, пренебрежение или всякакво друго нездравословно поведение, което може да намали самочувствието на жертвата на насилието, нейното достойнство и адекватно мислене и поведение. При емоционалното насилие въздействието отново е върху психиката на определено лице, но при него целенасочено се увреждат емоциите му, свързани с преживявания от негативния 2 спектър - изразява се в заплашване, контрол, което води до чувство на страх, на малоценност, на вина чрез интензивно обидно и унизително отношение.

В доказателствена тежест на ответника, при направено оспорване, че са извършени актове на домашно насилие, е да проведе успешно насрещно доказване, което да доведе до оборване на изложеното в декларацията и разколебаване на нейната доказателствена сила.

Безспорно между страните по делото са налице конфликтни отношения, вследствие на преустановяване на техните лични отношения. В тази връзка следва да бъде съобразено, че последните не могат да бъдат разрешени в рамките на производството за защита от домашно насилие. От дефиницията, дадена в чл. 2 ЗЗДН, а и от разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗЗДН, следва, че идеята на закона е да се изследва поведението на страните не абстрактно и изобщо, а конкретният акт на домашно насилие, индивидуализиран по време, място, начин и проявна форма.Съобразно него се преценява основателността на молбата, относимостта на доказателствата и адекватната мярка/мерки за защита, а всички други наведени от страните твърдения за влошени отношения помежду им са неотносими към настоящия спор и не подлежат на изследване.

На следващо място следва да се съпоставят описаните в молбата действия на ответника с легалната дефиниция на „домашно насилие“, за да се прецени дали те попадат в обхвата на този правен институт. Твърдените от молителката действия не представляват физическо насилие, изразяващо се в побой или причиняване на телесни увреждания, водещи до физическа болка и страдание.

В разглеждания случай описаните в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН действия на ответника Ч. С., извършени на 11.09.2024 г. при срещата му със сина му, се изразяват в повишаване на тон и вербална агресия, които предизвикват страх и негативни емоции у детето и представляват актове на психическо и емоционално насилие спрямо А. С..

Законът не изисква настъпване на вредоносен резултат- негативно изменение в психиката на пострадалия от домашно насилие, включително трайна психична травма.

Достатъчно е поведението на извършителя да въздейства негативно върху психическото спокойствие и емоционалната уравновесеност на жертвата, като предизвика у нея страх, тревожност, стрес или други негативни изживявания.

В случая по делото от страна на молителката са представени и други доказателства свидетелските показания на св. И. Б. и св. С. П., които само подкрепят изложеното в декларацията,

От разпита на детето в присъствието на социален работник от отдел „Закрила на детето“ се установява, че по време на срещата с баща си тонът и репликите, отправени към него, са били възприети като заплашителни. Освен това детето е било разстроено от поведението на бащата и е изпитало страх. Поради тези обстоятелства съдът приема, че не се касае за неправилна интерпретация на обичайни думи и поведение от отчуждено дете под влияние на майката.

От друга страна, ответникът е ангажирал като гласни доказателства показанията на свидетелите С. С. и И. Ш.. Тези показания обаче не опровергават доказателствената стойност на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, тъй като са ирелевантни за установяване на самия акт на домашно насилие, извършен на 11.09.2024 г.

Освен това, според показанията на ответника, дадени пред първоинстанционния съд, той признава, че на процесната дата – 11.09.2024 г., при срещата си с А. е възможно да е изглеждал страшен. Потвърждава също, че е повишил тон и не отрича, че детето се е стреснало от поведението му.

Не на последно място, от изявленията на ответника Ч. С. пред въззивната инстанция се установява, че самият той признава, че на 11.09.2024 г. е възможно да е уплашил сина си.

Макар и косвено, за агресивното му поведение в този момент свидетелства и неговото 3 признание, че с действията си е предизвикал у детето чувство на страх и тревожност.

В настоящия случай действията на Ч. С., извършени на 11.09.2024 г. при срещата му с А. С. пред магазина, изразяващи се в повишаване на тон и вербална агресия, установяват акт на психическо и емоционално насилие спрямо детето.

Преценявайки показанията на свидетелите и обясненията на детето А. С., дадени по реда на чл. 15, ал. 1 ЗЗДет., може да се направи извод че е налице акт на насилие. Тези действия несъмнено водят до психически и емоционални страдания, представляващи форма на домашно насилие, поради което засегнатото лице има право на защита по реда на ЗЗДН.

Касае се за случай на насилие, който попада в категорията на домашното насилие по чл. 2 от ЗЗДН.

В тази връзка съдът приема изложените в молбата обстоятелства за упражнено насилие за действително настъпили, както с оглед изявлението на молителката в нарочно изготвена под страх от наказателна отговорност декларация, която макар и съставена за нуждите на производството, се явява годно за кредитиране доказателствено средство с оглед разпоредбите на чл. 9, ал. 3 и чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, така и предвид факта, че посочените в същата обстоятелства досежно извършения акт на насилие кореспондират напълно със събраните по делото доказателства.

С оглед на изложеното, молбата се явява основателна. Изводите на районния съд, постановени в обратния смисъл, противоречат на закона и на събраните доказателства.

Поради това обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови друго, с което да се уважи молбата за защита, като върху ответника се възложат разноските по делото на насрещната страна.

Съобразно изхода от спора, в полза на молителката – М. С. Т., следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на 1200.00 лв. и адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 800.00 лв.

На основание чл. 11, ал. 2 ЗЗДН, Ч. А. С. следва да бъде осъден да заплати в полза на Окръжен съд - Русе сумата от 37.50 лв. – дължимата държавна такса за производството пред двете инстанции.

Мотивиран така, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло Решение № 39/10.01.2025 г., постановено по гр. д. № 5239/2024 г. по описа на Районен съд - Русе и вместо него ПОСТАНОВЯВА: