Решение № 40 от 19.01.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 40 гр. София, 19.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Александра В. Карамфилова като разгледа докладваното от Мария Христова Касационно гражданско дело № 20228002103815 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Община Пловдив, чрез старши юрисконсулт П. Г., срещу въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив №121/13.07.2022г. по в.г.д.

№283/2022г.

Касационното обжалване е допуснато с определение №1381/01.06.2023г. по въпроса от кога започва да тече погасителната давност за вземанията по чл.59 от ЗЗД, предвид спецификата на казуса и приетото от съда, че с извършването на строително-монтажните работи собственикът на имота неоснователно се е обогатил за сметка на извършителя, след като е прекратен сключения между тях договор за наем.

Съгласно разясненията дадени в ТР № 85/02.12.1968 г. по г.дело №149/1968 г. на ОСГК на ВС, държателят на недвижим имот, който е извършил подобрения в него не може да се ползва от разпоредбите на чл.71 и чл.72 ЗС. Неговите отношения със собственика за добивите, получени от имота и във връзка с извършените подобрения се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на такъв – съобразно правилото на чл.93 ЗС за добивите и по правилата за водене на чужда работа без пълномощие или неоснователното обогатяване за подобренията.

Когато претендираното подобрение по съществото си представлява поправка на наета вещ, приложимо е правилото на чл. 231, ал.1 от ЗЗД – за повредите, които се дължат на обикновеното ѝ употребление; когато представлява поправка на други повреди, които не са 1 виновно причинени от наемателя, приложима е разпоредбата на чл.231, ал.2 от ЗЗД. Във всички останали случаи, наемателят има право на обезщетение за това, че е намалил собственото си имущество за сметка на собственика на вещта в резултат на подобряването ѝ. В хипотезата на чл. 59 ЗЗД подобрителят има право на по-малката стойност измежду сумата, с която сам се е обеднил (извършените разходи за строителството) и тази, с която собственикът се е обогатил (увеличената стойност на имота към датата на извършване на съответната строителна дейност). В този смисъл е и практиката на ВКС, част от която са решение №571/14.10.2008г. по т.д.№313/2008г., І т.о.; решение №34/02.04.2009г. по т.д.

№683/2008г., ІІ т.о.; решение №385/08.02.2016 г. по г.д.№6740/2014г., ІV г.о.

Съгласно разясненията дадени в ППВС №1/1979г., вземанията произтичащи от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 от ЗЗД се погасяват с общата петгодишна давност, която започва да тече от деня на получаване на престацията, защото неоснователността на преминаването на блага от имуществото на едно лице към друго, съществува при самото преминаване /така и решение № 912/2.02.2010 г. по гр. д. № 4713/2008 г. на ВКС, I г. о.; решение № 733/12.11.2010г. по г.д.№1274/2009 г . на ВКС, ІV г.о. и др./.

По касационните оплаквания:

В жалбата на Община Пловдив се излагат доводи за неправилност на решението и постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че определената правна квалификация на предявения иск е неправилна, а въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства. Навежда се довод за необоснованост на решението, тъй като извода за наличие на неоснователно обогатяване противоречи на твърденията в исковата молба и установените факти, че процесните СМР са извършени на основание съществувалата между страните облигационна връзка. Твърди се и неправилно приложение на правилата за погасителната давност, която в конкретния случай, е започнала да тече от момента на разместване на благата /извършване на СМР в периода 26.02.2013г. – 25.11.2013г./ и към датата на исковата молба /08.11.2019г./ е била изтекла. По същество се претендира отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се и направените по делото разноски.

Ответникът В. – А. Б. Д. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Н.

А., оспорва жалбата. Излага, че въззивното решение е постановено въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства, при обсъждане на всички въведени от страните възражения и при правилно приложение на материалния закон и правна квалификация на предявения иск. Твърди, че същото е правилно и по отношение на преценката за погасяване на претенциите по давност. По същество моли съда да отхвърли жалбата и потвърди решението на въззивната инстанция. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

С обжалваното решение Апелативен съд – Пловдив потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Пловдив, с което Община Пловдив е осъдена да заплати на В. – А. Б. Д. сумата 58 474 лева, представляваща направени в периода 2012 г. – 2013 г.

2 разходи за извършване на ремонт на сграда, частна общинска собственост, находяща се в гр.

П., ул. „Й. Ш.” № , ет., представляваща обект с идентификатор , на два етажа, с предназначение – сграда за култура и изкуство, който ремонт е извършен в изпълнение на поето задължение по т. 11 от договор за наем № 12ДГ165/28.02.2012г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е надлежно установено, че след проведен конкурс, между страните бил сключен договор за наем №12ДГ165/28.02.2012г., с който Община Пловдив отдала под наем на ответницата процесния недвижим имот – сграда за култура и изкуство, за срок от 10 години. Съгласно т. 11 от него, наемателят се задължил, в срок до 12 месеца от подписване на договора, да извърши ремонт и да приведе имота във вид, подходящ за предназначението му (занаятчийско ателие), съобразно одобрен инвестиционен проект, включващ: ремонт на покрив; изработка и монтаж на дървена стълба; обработка на дървените елементи по фасадите, ремонт на ел. инсталация; поставяне на ограда; пренареждане на плочник в двора; цялостен ремонт на санитарни възли; екстериорно и интериорно боядисване. Договорено било стойността на инвестицията да бъде около 150 000 лева, съгласно офертата на кандидата, която да бъде изпълнена съобразно одобрения архитектурен проект и количествената сметка, неразделна част от договора. В същия били определени етапите на работа във времево отношение и било договорено, че подобренията, преустройствата и други подобни извън предвидените в т. 11 от договора, са за сметка на наемателя /т.13/.

Съдът приел още, че между страните не е налице спор и от представените по делото доказателства се установява, че със Заповед №14ОА 2384/15.09.2014 г. на кмета на Община Пловдив, договорът за наем бил прекратен с едномесечно предизвестие преди изтичане срока на неговото действие. Изложените в заповедта мотиви касаели констатирано от наемодателя неспазване на уговорените срокове за преустройство; лошо изпълнение, изразяващо се в отклонение и частично неизпълнение на строително ремонтните дейности; неплатени задължения по договора в размер на 1 428 лева. Наетият имот бил предаден на наемодателя на 23.07.2015г. в добро състояние, съгласно представения приемо-предавателен протокол от същата дата.

Въззивният съд установил и обстоятелството, че с протоколи от 26.02.2013 г. и от 25.11.2013 г., подписани от представители на Община Пловдив и Общински институт „Старинен Пловдив”, част от строително монтажните работи, предмет на иска и договора за наем били реално изпълнени и приети. В същите била посочена и неизпълнената част от възложените СМР. Съдът приел, че тези протоколи били най-достоверното доказателство за извършеното в имота, съобразно предвиждането по т. 11 от процесния договор, тъй като представители на ответника са участвали при тяхното създаване. Допълнително посочил, че факта на извършване на ремонтните дейности бил установен и от показанията на разпитания по делото свидетел Ц. М.. Според същата преди да бъде взет от ищцата, имотът бил доста занемарен. За времето на стопанисването му Д. направила ремонт на стълбите, подредила каменните плочи на двора, сменила счупената мивка, боядисала сградата вътре и отвън.

Имотът станал „чист и добре направен”. Свидетелката посочила още, че е разбрала, че се 3 прави и ремонт на покрива със смяна улуци, но нямала преки впечатления за тези дейности.

По отношение стойността на извършените строително ремонтни дейности съдът кредитирал заключението по допуснатата и приета пред първостепенния съд тройна съдебно-техническа експертиза, тъй като нейното заключение било най-добре обосновано, изготвено въз основа на цялостен анализ на доказателствата и не оспорено от страните. Според същото, вложените средства за ремонт на процесния недвижим имот възлизали на 58 474лв. с ДДС към момента на изпълнение на извършените дейности.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът направил извод, че процесния договор за наем не съдържал уговорки относно облигационните последици от направените инвестиции при предсрочното му прекратяване, нито предвиждал, че вложените от наемателя средства остават за негова сметка. С оглед на това и след съвкупно тълкуване на отделните му клаузи, съдът приел, че предвидените в т. 11 от него дейности били необходими, за да може имотът да се използва по предназначение – за занаятчийско ателие.

Посочил, че преди тяхното извършване, използването по предназначение на имота не би било възможно, а стойността на същите била за сметка на наемателя, при ползване на имота в рамките на договорения наемен срок от 10 години.

С оглед на изложеното и предвид обстоятелството, че имотът бил върнат на наемодателя/ответник преди изтичане на посочения срок, съдът приел, че ищцата/наемател не е могла да осъществи ползването му в рамките на уговореното време, поради което разходваните суми следвало да бъдат възложени в тежест на наемодателя. Изложил, че дължимостта им произтичала от обстоятелството, че стойността на имота се увеличила с тяхното извършване, което довело до неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца със сумата заплатена за извършените работи. Въззивният съд дал правна квалификация на предявения иск – чл.59 от ЗЗД и направил извод за неговата основателност до размера на стойността на извършените строително-монтажни дейности от 58 474лв.

Намерил за неоснователно въведеното от ответника възражение за погасяване на процесното вземане по давност, по следните съображения: Приел, че приложима в конкретния случай е общата 5 годишна давност. Посочил, че същата, в хипотезата на предявен иск с правно основание чл.59 от ЗЗД от наемател за направените разходи за подобрения в наетия имот, започва да тече от момента на предаване имота на наемодателя, след прекратяване на договора за наем, тъй като преди предаването му за наемодателя нямало неоснователно обогатяване. С оглед на това и доколкото имотът бил предаден на Община Пловдив на 23.07.2015г., а исковата молба депозирана в съда на 08.11.2019 г., направил извод, че към предявяване на иска давностният срок за процесното вземане не е бил изтекъл.

При извършената касационна проверка, настоящата инстанция не установи пороци, водещи но нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради което намира същото за валидно и процесуално допустимо.

По касационната жалба:

Съдът намира за неоснователно въведеното касационно оплакване за неправилно определена правна квалификация на предявения иск. В конкретния случай, страните по делото са били обвързани от наемно правоотношение, с което уговорили наемателят да извърши ремонт на 4 наетия имот и да го приведе във вид подходящ за ползване съобразно неговото предназначение, по одобрен инвестиционен проект, на обща стойност 150 000лв., срещу ползването му в период от 10 години, при определената в договора наемна цена. По същество договорените строителни дейности представляват подобрения, тъй като са били необходими и извършени с цел привеждане на имота във вид годен за ползване по предназначението, за което е бил отдаден под наем – занаятчийско ателие. От данните по делото не се установява, същите да са били насрещна престация по договора за наем, нито в него да е включена клауза, която да урежда отношенията между страните по повод извършването им при предсрочното му прекратяване, поради което ищцата не може да предяви иска си на договорно основание. В конкретния случай, приложимата в отношенията между страните по повод процесните подобрения правна норма е тази на чл.59 от ЗЗД.