Решение № 6400 от 14.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6400 гр. София, 13.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20221100509431 по описа за 2022 година

Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 8447/22.07.2022 г., постановено по гр. д. № 5061/2022 г. на СРС, 128 състав, е уважен предявеният от С. Р. С., ЕГН **********, с адрес : град София, ж.к. ******* срещу „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: град София, р-н „Триадица“, ж.к. „Иван Вазов“, ул. *******, представлявано от Б.И.Н. иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД, което „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ******* е осъден да заплати на С. Р. С., ЕГН ********** сумата от 51, 79 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит № 21.07.2020 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 01.02.2022 г., до окончателното й изплащане; сумата от 50. 00 лева, представляваща разноски за производството на основание чл.78, ал.1 от ГПК; сумата от 300 лева, представляваща възнаграждение на адв. И. П. Н. за оказана за предоставена безплатна адвокатска помощ на ищеца по настоящето гр. д. № 5061/2022 г. по описа на СРС на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

Срещу решението в срока по чл.259 от ГПК е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство. Счита решението за недопустимо, неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа заявеното още в отговора на исковата молба, че не се разбира претенцията на ответника, като исковата молба е неясна в частта за основанието, на което претендира да му бъде върната процесната сума. Въвежда твърдения за липса на правен интерес от предявяване на иска от страна на ответника. Оспорва правилността на правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд, направена въз основа на грешния извод за липса на валидно сключен и действителен договор за потребителски кредит. Счита, че неправилно е преценен доказателствения материал по делото. Моли съда да отмени решението, да прекрати производството като процесуално недопустимо в посочената в жалбата част, както и да му бъдат присъдени разноските за двете съдебни инстанции. Претендира разноски.

1

От страна на ответника е постъпил отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който иска от съда да отхвърли като неоснователна въззивната жалба, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Пред настоящата въззивна инстанция не са заявени доказателствени искания от страните, поради което съдът намира от фактическа страна следното:

В исковата молба се твърди, че 21.07.2020 г. страните са сключили договор за потребителски кредит №, за сума в размер на 350.00 лв., като ищецът е погасил предсрочно изцяло сумата по кредита в размер на 401, 79 лв. Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради следното: не е спазена предвидената в закона форма – чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК; липса на съществен елемент от съдържанието – годишния процент на разходите по кредита, на основание чл. 11, ал. 1, т.

10, вр. чл. 22 ЗПК; липса на подробно описана методиката за формирането му на основание чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК; клаузата в договора, предвиждаща обезпечение не е възможно да бъде изпълнена при така предоставения срок и води до нищожност на договора на основание чл. чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД; клаузата за неустойка излиза извън присъщите й функции, поради което и е налице основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД вр. с чл.33, ал.1 от ЗПК – заобикаляне на закона ; кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва; неравноправност и нищожност на клаузата за неустойка на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите ; по отношение на ГПР на основание чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК . Ищецът твърди, че с тези действия ответното дружество е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Ищецът обяснява, че обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единната формула, залегнала в Директива 2008/48/ЕО, транспонирана в ЗПК, поради което същата има нормативно значение. Сочи, че начислената "неустойка", попада в изискванията на Директивата – тя е предвидим разход, който обуславя сключването на договора при тези условия и би следвало да е предварително заложен и размерът й да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. С оглед на това се аргументира становище, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл.

22 от ЗПК. Отделно от това се отбелязва, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. Ищецът излага доводи, че процесния договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, поради нищожност на клаузата за възнаградителна лихва /ГЛП/ поради противоречие с добрите нрави. Според ищеца определеният от кредитодателя размер на възнаградителната лихва, в който се включва и начислената "неустойка", е изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми.

Счита договорът за нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 20 , вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно – наличието или липсата на право на отказ от договора. Ищецът се позовава и на разлика между посочената в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която той реално е върнал 4 на ответното дружество. Поради това смята, че клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл.

147, ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от 2 сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Ищецът излага аргументи и за наличието на основание заунищожаемост на процесния договор при наличие на предпоставките по чл. 33, ал. 1 от ЗЗД с оглед сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Според ищеца, той е бил принуден да сключи договора, тъй като към този момент той не е разполагал с достатъчно финансови средства да задоволи своите и на неговото семейство основни потребности заплащане на разходи за комунални услуги, храна и други разходи от неотложен характери и именно тези обстоятелства са оказали влияние върху формирането на вътрешната му воля да сключи договора. Ищецът твърди, че ако тези факти не бяха на лице, той не би сключил процесния договор, а най-малкото не би го сключил при тези условия. Според ищеца налице са явно неизгодни условия по процесния договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации, доколкото той е получил сума в размер на 350. 00 лева, като впоследствие е върнал сумата от 401, 79 лева. Ищецът се позовава на нищожност на отделни клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл.

26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл.

146 от ЗЗП поради неравноправност. В тази връзка отбелязва предвиденото в чл. 23 от ЗПК, а именно когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. По така изложените съображения, ищецът иска да бъде осъден ответника да му върне заплатена без основание сума.

В срока за отговор по чл.131 от ГПК, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат доводи по допустимостта и основателността на предявения иск. Твърди, че с доброволното погасяване на кредита, е приключила всяка правна обвързаност между страните. Оспорва сключването на договора за кредит по твърдения от ищеца начин, като липсвали данни да е сключен присъствен договор с ищеца. Излага, че липсвало полагане на подписи под общите условия на всяка страница от договора, което е в нарушение на чл. 11, ал. 2 ЗПК. Поради липсата на сключен договор между страните, същият нямало как да е недействителен. Оспорва да е налице ликвидност на претендираното вземане. По повод твърдението на ищеца за непредставянето на преддоговорна информация по договора за кредит, излага, че със сключването на договора кредитополучателят е признал, че му е предоставена преддоговорна информация и общи условия. Твърди се още, че неправилно било включването на неустойката в ГПР, тъй като същата нямала характер на договорна лихва, както и че надлежно и правилно била извършена оценка на кредитоспособността на ищеца. Сочи, че чл. 71 ЗЗД предоставя право на кредитора да обяви предсрочна изискуемост, а не го задължава да направи това. Оспорва да е налице нелоялна търговска практика, доколкото на ищеца е 5 предоставена преддоговорна информация, съдържаща основните клаузи на окончателния договор. Изразява становище за законосъобразност на договорната лихва, като твърди и че същата не противоречи на добрите нрави. По отношение твърдението на ищеца за наличие на разлика в размера на уговорената и реално върната сума твърди, че след като договорът бил надлежно изплатен, ищецът се е съгласил да плати посочената разлика. Оспорва ищецът да е заплатил сумата по договора за кредит, както и да е налице нищожност на клаузата за неустойка, а в условията на евентуалност твърди, че следва да намери приложение чл. 26, ал. 4 ЗЗД, като се прогласи нищожност само на неустоечната клауза, а договорът да остане действителен в останалата му част. При евентуално прогласяване на нищожност, се иска от съда да осъди ищеца да заплати на ответника сумата в размер на 350, 00 лв., представляваща заемната сума по процесния договор. По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения иск, като присъди на ответника направените от него разноски по делото.

По отношение правилността на решението във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания по съществото на спора настоящият състав на въззивния съд намира следното:

3

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Съдът намира обжалваното решение за валидно.

Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата съдебна инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

По правилността на съдебното решение въззивният съд приема следното:

Искът, с който е сезирана първата инстанция, черпи правното си основание от разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД. Според обвързващата съдебна практика, установена т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Съобразно установения принцип за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес в тежест на ищеца е да докаже наличието на тези предпоставки. В случаите на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ответникът дължи всичко, което е получил при отпаднало основание. В тежест на ищеца е да докаже факта на плащането, а в тежест на последния е да установи, че е налице основание за получаването на плащането, респективно за неговото задържане.