Решение № 63 от 05.08.2021, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 63 гр. Бургас , 05.08.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на шести юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: ДАРИНА К. ЙОРДАНОВА при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова като разгледа докладваното от ДАРИНА К. ЙОРДАНОВА Търговско дело № 20202100900369 по описа за 2020 година

Производството е образувано по исковата молба на „РТК“ ООД с ИК 122082104, със седалище и адрес на управление гр. Елин Пелин, ул. „Кирил и Методий”, № 23, представлявано от управителя Николай Георгиев Илиев, против Община Поморие, ЕИК 000057179, с адрес на управление в гр. Поморие, ул. „Солна” № 5, представлявана от кмета Иван Алексиев, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 41 874,94 лева, представляваща договорна неустойка за забава, ведно с дължимата законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й заплащане, която представлява сбор от следните суми: 1/ сумата от 30 873,78 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата от 134 823,10 лв. по фактура № 6749 от 31.07.2017г. за периода от 31.07.2017г. до 19.04.2018г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 134,82 лева по дните на забавата - 229, без да се превишава ограничението по договора; и 2/ сумата от 11 001,16 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата от 48 037,55 лв. по фактура № 6750 от 31.07.2017г. за периода от 31.07.2017г. до 19.04.2018г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 48,04 лева по дните на забавата - 229, без да се превишава ограничението по договора.

Ищецът твърди, че страните са сключили договор № Д-610/02.12.2016 г. след проведена процедура за възлагане на обществена поръчка, по силата на който на ищцовото дружество е възложено да извършва дейности по сметосъбиране, сметоизвозване и почистване на територията на ответната община. Съгласно сключения между страните договор, дължимите от ответника суми са платими в срок от 30 дни след издаване на фактура и съставяне на приемо-предавателен протокол за извършените работи. Твърди се, че ищецът изпълнява точно и в срок своите задължения по договора, за което са съставени съответните приемо- предавателни протоколи, но ответникът заплаща своите задължения със значително забавяне. Твърди се, че е налице забава от страна на ответника на задълженията му за заплащане на извършени дейности по следните фактури: дължимата сума по фактура № 6749 от 31.07.2017 г. в размер на 134 823,10 лв., вместо на 31.08.2017 г. е заплатена едва на 19.04.2018 г.; дължимата сума по фактура № 6750 от 31.07.2017 г. в 1 размер на 48 037,55 лв. с ДДС вместо на 31.08.2017 г., е заплатена едва на 19.04.2018 г.

Ищецът се позовава на чл. 15 от договора, според който при забава на която и да е от страните се дължи лихва /представляваща уговорена неустойка/ в размер на 0.1% от стойността на дължимото за всеки просрочен ден, но не повече от 20% от стойността на договора, която съгласно чл. 2 от същия възлиза на 3 420 000 лева без ДДС. Въз основа на констатираната забава и на основание чл.15 от договора ищецът претендира процесните суми. Заявява, че се касае за договорена неустойка, при която давността започва да тече от последния ден, за който се начислява тя, а в случая това е денят на плащането по процесните фактури - 19.04.2018 г. Ангажирани са писмени доказателства.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който претенцията се оспорва като недопустима и неоснователна. Не оспорва факта на допусната забава. Твърди, че в договора липсва валидна клауза за неустойка. Сочи, че текста на чл.15 от договора е за лихва за забава и липсва правно основание за предявяване на иск за присъждане на неустойка. Ако се приеме, че с клаузата на чл.15 е уговорена неустойка, според ответника тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като уговорения размер излиза извън обезщетителния и санкционен характер на неустойката. Сочи се, че въпреки ограничението на размера от 20% от стойността на договора, нейната горна граница показва очевидна аморална несъразмерност. Ако се приеме, че клаузата за неустойка не е нищожна, ответникът прави искане за намаляването от съда до размера на законната лихва за периода, тъй като общината е изпълнила задълженията си и въпреки забавата ответникът не е претърпял никакви вреди. При условията на евентуалност се прави възражение за изтекла погасителна давност.

В срока по чл.372 ГПК е подадена допълнителна искова молба от ищеца. В нея се поддържа, че текстът на чл.15 от договора ясно показва, че обезщетението за забава е уговорено именно като неустойка по см.на чл.92 от ЗЗД, макар и в самия договор да е наречено неправилно „лихва“, както и преди това е наречено общо „обезщетение“. Заявява се, че обезщетението е определено по начин, характерен именно за неустойките – определен процент от просрочената сума дневно, но не повече от определена горна граница. Твърди се, че лихвата за забава има друга функция и се определя по друг начин – като определен процент от главницата, било на годишна база, било на друг период, но същата никога не се ограничава с краен размер и именно това я отличава от неустойката. Във връзка с възражението за нищожност на клаузата поради противоречие с добрите нрави се сочи, че страните разполагат с договорна свобода. Сочи се, че неустойката е с мораторен характер и е уговорена за забавено изпълнение на парично задължение за заплащане на възнаграждение.

Ищецът заявява, че размерът е сравнително малък и тя би стигнала размера на просрочената сума само при 1000 дни забава и не би го превишила значително, тъй като вземането са неустойка се погасява с тригодишна давност. Затова, според допълнителната искова молба, не е възможно неустойката да достигне крайния уговорен предел, тъй като това ще се случи при 12 години забава. Тъй като неустойката не е нищожна, тя не подлежи да намаляване от съда поради прекомерност с оглед вида на сделката – търговска. Ищецът заявява, че в това правоотношение общината действа като стопански субект и няма пречка да се приложи чл.309 от ТЗ. Дори и да се приеме, че ответникът не е търговец по см.на чл.309 от ТЗ, то естеството на договора, начинът на неговото сключване, фактът, че ответникът е изготвил всички клаузи, ясно показва, че той не е желаел да се ползва от защитата на чл.92 ал.2 от ЗЗД. Посочва се, че договорът е с продължително действие и ищецът може да го развали поради неплащане при трудни условия – забава на сума, равняваща се три месечни дължими суми и то с тримесечно предизвестие, което води до 2 риск да се изпълнява договора, без да се получават плащания за шест месеца. Предвид това, според ищеца размерът на неустойката е напълно адекватен и не следва да бъде намаляван.

Твърди се, че вредите от неизпълнението, респ.от забавеното и частично изпълнение на парично задължение, могат да са, както по-големи, така и по-малки от размера на законната лихва. Ако обезщетението бъде намалено до размера на законната лихва, това би обезсмислило института на договорната неустойка за забава. Сочи се, че възражението за погасяване по давност е неоснователно, тъй като погасителната давност започва да тече от последния ден, в който се начислява неустойката, т.е. от деня на плащането на главницата – 19.04.2018 год. Дори и да се приеме, че процесните плащания представляват договорна лихва за забава, то погасена по давност ще бъде малка част от тях, само за периода по-стар от три години преди датата на подаване на исковата молба.

От ответника е депозиран своевременно писмен отговор на допълнителната искова молба по чл. 373 от ГПК. Поддържа възраженията си, че няма валидно уговорена клауза за неустойка, а ако има - за нищожност на клаузата за неустойка. В случай, че се приеме, че в чл.15 от договора е уговорена неустойка и тя не е нищожна, се прави искане за намаляване на размера до размера на законната лихва, тъй като ищецът не е претърпял вреди от неизпълнението. Поддържа се и възражението за погасяване на вземанията по давност.

Предявеният иск е с правно основание чл. 92 ЗЗД.

Ответникът е навел възражения по чл.26 ал.1 предл.трето от ЗЗД, чл.92 ал.2 от ЗЗД и чл. 111,б.в от ЗЗД.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори между страните и видно от представения по делото Договор от 02.12.2016 г. за обществена поръчка за сметосъбиране и сметоизвозване на битови отпадъци, почистване на териториите за обществено ползване, измиване на улиците, снегопочистване и опесъчаване на улиците в Община Поморие, ищецът „РТК“ ООД като изпълнител е приел да извършва посочените услуги. Страните са постигнали съгласие срокът на договора да бъде 18 месеца, считано от 04.12.2016 г. или до достигане на максималния финансов ресурс на възложителя в размер на 3 420 000 лв. с ДДС. По делото не се спори също така, че от страна на изпълнителя са били издадени фактура № 6749 от 31.07.2017 г. на стойност от 134 823,10 лв. и фактура № 6750 от 31.07.2017 г. на стойност 48 037,55 лв. с ДДС, които не са били изплатени на падежа. Фактурите са придружени със съответен протокол за извършена работа подписан от двете страни по договора.

Страните са уговорили плащането на цената на услугите да се извършва в срок от 30 дни след представяне на фактура и месечен протокол за извършената работа подписан от двете страни. Съгласно чл. 15 от договора при забава на изпълнение задълженията по договора неизправната страна дължи на изправната лихва за забава в размер на 0,1% върху стойността на дължимото за всеки просрочен ден, но не повече от 20% от стойността на договора. Сумите са платени на 19.04.2018 г., което също не се оспорва.

По делото е прието заключението на вещото лице К. по допуснатата съдебноикономическа експертиза, от което се установява, че фактурите са осчетоводени при съконтрахентите и за периода от 229 дни забава с експертизата е определена неустойка в два 3 варианта: 1/ в размер на общо 41874.94 лв., в случай на прилагане на ограничението от 20 % върху стойността на целия договор и 2/ в размер на общо 36572.13 лв., приемайки ограничението от 20 % върху стойността на просрочените фактури, предмет на делото.

Спорни по делото са въпросите относно правната природа на клаузата на чл. 15 от договора – дали се касае за уговорена неустойка, нейната валидност и прекомерност, както и погасяването на задължението по давност.

Съгласно чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. С неустоечната клауза страните се отклоняват от принципа на чл. 82 ЗЗД, като предварително определят размера на обезщетението, което ще дължи неизправната страна, в случай на даден вид виновно неизпълнение. В случая се касае за уговорено в чл. 15 от договора плащане на “лихва за забава” в процент за всеки ден просрочие, но не повече от определен размер. Тълкувайки договорната клауза на основание чл.20 ЗЗД съд намира, че определеното плащане има характер на договорна неустойка за забавено изпълнение мораторна неустойка. Същата е уговорена за обезщетяване на вредите от забавата, без да е необходимо те да се доказват, което е проявление на нейната т.нар. обезщетителната и обезпечителна функция, тъй като длъжникът предварително е уведомен за последиците от неизпълнението. Поставянето на краен предел от 20% е характерен за неустойката, за разлика от лихвата за забава, поради което и съдът не споделя доводите на ответника, че се касае за законна лихва, респ. обезщетение за забава по смисъла на чл. 86 ЗЗД.

С оглед изложеното, съдът приема, че уговореното плащане по чл. 15 от договора представлява дължима неустойка за неизпълнение на задължението на възложителя за заплащане на съответната цена на услугата на падежа.

Направените възражения на ответника за нищожност на клаузата за неустойка, поради противоречие с добрите нрави по чл.26 ЗЗД, са неоснователни. Съгласно дадените задължителни указания по приложението на закона с т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г., по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави е само клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Процесната клауза не може да бъде преценена като уговорена в противоречие на добрите нрави по смисъла на цитираното решение. Страните са постигнали съгласие, при спазване на принципа за свобода на договарянето, като са уговорили последиците от неизпълнението съобразявайки предмета на договора, размера на възнаграждението и очакваните вреди. Защитени са интересите и на двете страни, тъй като неустойката е предвидена за забавено изпълнение, както от страна на възложителя, така и от страна на изпълнителя, в еднакъв размер и е налице съразмерност на поетите задължения по отношение и на двете страни. Тя следва да обезщети и да обезпечи изправната страна за забавеното изпълнение, като времето, през която ще се начислява е предоставено изцяло на волята и отговорността на длъжника по изпълнението. Начинът, по който е посочена неустойката стимулира длъжника да изпълни максимално бързо своето задължение, тъй като нейният размер е обвързан с периода на забавата. Затова съдът приема, че целта, за която е уговорена неустойката по договора не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и не е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Следователно тя валидно обвързва страните по договора и претенцията за плащането й се явява доказана по своето основание.