Решение № 417 от 02.07.2026, Районен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 417 гр. Ямбол, 02.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XI СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела К. Спасова при участието на секретаря Й. Г. П. като разгледа докладваното от Весела К. Спасова Гражданско дело № 20262330100524 по описа за 2026 година

Подадена е искова молба от Х. Г. Г. от гр.Я. срещу „Кинти БГ“ ЕООД -гр.София, представлявано от В. Г. С., в която се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ******* от 31.10.2025 г. Кредиторът е предоставил кредит в размер на 500 лв., който заемателят се е задължил да погаси. Уговорен е годишен лихвен процент 38,95 %. Годишният процент на разходите /ГПР/ е отразен като 49,65 %. Общото задължение по кредита обаче включва и неустойка в размер на 115,80 лева, платима разсрочено, която се кумулира към вноските по погасителния план. Твърди се, ищецът не дължи изпълнение на вземанията, тъй като те намират своето основание в нищожната кредитна сделка. Намира че неустойката представлява скрита лихва, печалба за кредитора, която е следвало да бъде включена в размера на ГПР. Твърди се, че ГПР е неточен и подвеждащ, защото в него не е включена неустойката в нарушение на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК и кредиторът е заблудил длъжника за действителния ГПР. Касае се за нелоялна търговска практика, по-точно заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г от ЗЗП вр. чл. 68д от ЗЗП. Освен това в нарушение на императивните правила, в договора ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Налице е противоречие с императивните правила на чл. 19, ал. 1, чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Според ищеца, договорът е нищожен на осн. чл.22 ЗПК, като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тъй като действителният размер на ГПР се явява различен от посочения в договора и кредиторът е заблудил потребителя, нарушен е чл. 19 ал.4 ЗПК, което води до нищожност на целия договор. Поради тази причина от съда се иска да бъдe прието за установено спрямо ответника, че последният е нищожен. Претендират се и направените по делото разноски.

В с.з. ищeцът не се явява. Искът се поддържа с писмена молба от процесуалния 1 представител.

В срока за отговор ответникът заявява, че ако съдът намери иска за допустим, признава същия за основателен. Счита, че не е дал повод за завеждането му. В с.з. не се явява представител на ответника. Отговорът се поддържа в писмена молба.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори по делото, че н а 31.10.2025 г. е сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние между ответника като заемодател и ищеца като длъжник, копие от което е представено от ищеца, за сумата от 500 лева, която е предоставена от дружеството съобразно договорките.

Уговорен е преференциален фиксиран годишен лихвен процент - 38,95 %, при стандартен от 41 %, годишен процент на разходите /ГПР/ - 49,65 % и обща сума за погасяване-516,23 лв., а с неустойка 632,03 лв.. Съгласно чл.23 от договора за кредит, кредитополучателят се е задължил да обезпечи кредита в срок до 3 работни дни от сключване на договора с поръчителство на едно физическо лице, което има брутен осигурителен доход в размер над 1400 лв., работещо по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател и няма активни експозиции в ЦКР с просрочие над 30 дни, да не е страна по договор за кредит с ответника. Според чл.13, в случай че заемателят не изпълни задължението си, посочено в чл.23 от договора, дължи на заемодателя неустойка, чийто общ размер е посочен в погасителния план - 115.80 лева, платима на падежа на погасителната вноска. Не се спори, че на ищеца е начислена неустойката, тъй като не е осигурил в срок поръчител, посочен в договора. Страните не спорят и че клаузата е нищожна, че в ГПР не са включени разходите за неустойка.В договора е уговорена и неустойка за просрочие.

Погасителната вноска е с падеж на 30.11.2025 г.. Представена е Разписка от 21.01.2026 г. на „Изипей“ АД за платена главница в размер на 500 лв. по договора за кредит.

Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи:

Предявеният иск е установителен с правно основание чл. 26 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК и чл.146 вр. чл. 143 ал.2 т.5 от ЗЗП- да бъдe прието за установено спрямо ответника, че договорът за потребителски кредит от разстояние е нищожен.

Установителният иск е допустим. Ищецът има правен интерес от съдебно отричане на валидността на договора, съответно на пораждането на вземанията, уговорени с него. Не е заплатил задълженията си за лихви и неустойка и има интерес от обявяване на тяхното несъщестувване. Могат да бъдат опростени от кредитора само редовно възникнали задължения на длъжника, което ищцовата страна оспорва. Поради това спорът следва да бъде разгледан по същество.

Разпоредбата на чл. 22 от Закона за потребителския кредит урежда недействителност на договора за кредит при неспазване на изискванията на изброените правни норми, между които и чл. 11, ал. 1, т. 10.

2

Последната изисква, договорът за потребителски кредит д а е изготвен на разбираем език и д а съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно ал.4 на чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Договорът в случая е написан ясно и разбираемо, посочени са всички основни елементи на сделката –размера на главницата, фиксираната възнаградителна лихва, общата сума за погасяване, включваща главница и лихва, неустойката, броят и периодичността на вноските, падежа (съгласно погасителния план), годишния процент на разходите.

В отговора си ответникът признава иска, вкл. че в ГПР не са включени разходите за неустойка, която клауза е нищожна.

По доводите за нищожност на договора на ищеца в исковата молба съдът приема следното:

С постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д.

№ 1027/2022 г., І т. о. на ВКС е прието, че установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им. ВКС се е позовал на задължителните указания по тълкуването на Директива 2008/48 в решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, както и на цитираната в решението предходна практика на СЕС, въз основа на които е постановил, че преценката за неравноправност и поради това - за нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Даденото от СЕС разрешение е, че чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения чл. 3, б. И, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. С оглед съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност 3 на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се посочат всички разходи по чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия договор както непосочването на този процент. При тези съображения е прието, че чл. 10, § 2, б. Ж и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. Ж от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Освен това СЕС е постановил, че чл. 4, § 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават право на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка за неравноправност.

Въз основа на цитираната съдебна практика следва извод, че претендираните от ищеца правни последици от неточно определяне на ГПР в договора възникват в тази хипотеза, като договорът е нищожен съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК.

Съдът намира, че неустойката в процесния договор е следвало да се вземе предвид при изчисляването на ГПР, с оглед правилото на чл.19 ал.1, че той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи -лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. В случая може да се заключи, че предназначението на неустойката е да предостави допълнително възнаграждение на кредитора и се явява разход по кредита, попадащ сред изброените разходи.

Договорена е неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Обстоятелствата, изложени в клаузата на §6, сочат, че кредиторът не очаква да получи точно изпълнение на това задължение, а сигурно повишение на размера на плащанията по договора, тъй като е предоставен кратък 3-дневен срок за изпълнение на задължението за намиране на достатъчно платежоспособен поръчител, който да се съгласи да поеме задължението по кредита. Тези изисквания обуславят невъзможност за изпълнение от кредитополучателя на задължението за обезпечение. Освен това, ако кредиторът цели да получи обезпечение, би поставил това като условие за сключване на договора, съответно при неосъществяването му, да не предостави заема. Също така е договорено допълнително плащане, което надхвърля размера на очакваните вреди от неизпълнението. Тази неустойка се дължи, дори и ако длъжникът изпълни основното си задължение по договора да върне на уговорения падеж заетата сума, в който случай кредиторът не би претърпял никакви вреди.

4

Заемателят дължи на заемодателя неустойка, за която се уговаря плащане по същия начин като вноските за основните задължения по погасителния план, към които според него се кумулира. Това също е индиция за приравняване на неустоечното вземане на договореното възнаграждение по кредита. Получаването на заема е обусловено от съгласието на длъжника с клаузата за предоставяне на обезпечение, съответно от изначалното признание, че няма да изпълни това задължение и ще заплаща разсрочената неустойка. Т.е. уговарянето на неустойката се оказва задължително за получаването на съответния кредит или представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, съгласно тълкуването от СЕС в решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22. Следователно разходите за нея попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения чл. 3, б. И.