Решение № 1142 от 30.10.2023, Районен съд - Пазарджик

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1142 гр. Пазарджик, 30.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николинка Н. П. при участието на секретаря Десислава Буюклиева като разгледа докладваното от Николинка Н. П. Гражданско дело № 20235220101306 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правно основание чл.439 ГПК във връзка с чл. 124 ал.1 ГПК.

В подадената искова молба ищецът А. М. Я. ЕГН ********** с адрес гр. ** , чрез своят процесуален представител адв. М. П. от ПАК , със съдебен адрес : гр. Пазарджик, ул.

„**л“ № 14, твърди против ответника „** „ ЕИК ** , със седалище и адрес на управление : гр. София, п.к. 1715, район Витоша , кв. „** представлявано от управителя Т**в , че по силата на изпълнителен лист № 311/ 19.02.2021 г. , издаден по ч.гр.д. № 3710/ 2020 г. по описа на ПзРС, ищецът бил осъден да заплати на Б. П. П. Ф. С.А. , клон България сумата от 10 134,91 лв. включваща дължима главница , възнаградителна и мораторна лихва , ведно със законнна лихва и сторени разноски. В изпълнителният лист било посочено, че вземането произтича от договор за кредит № PLUS ** / 19.08.2016 г. сключен между страните. Ищецът твърди, че още през 2019 г. подал против кредитора по същия договор отрицателен установителен иск, че не дължи плащания по този договор, по който иск било образувано гр.д. № 3669/ 2019 г. по описа на ПзРС , като с решение по това дело, съдът отхвърлил иска, но с решение на ПзОС , било отменено решението на районния съд, договорът бил обявен за нищожен и съдът отхвърлил като неоснователен иска на кредитора за заплащане на главница, възнаградителна лихва и мораторна лихва по договора.

Решението на ПзОС , било обжалвано, като с определение от 26.01.2023 г. по гр.д. № 3182/ 2022 г., ВКС не допуснал касационно обжалване. Твърди се , че в хода на това производство през 2021 г. ответникът по реда на чл. 410 ГПК се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по посочетоното по горе гр.д. № 3710/2020 г. по описа на ПзРС за същото вземане , като във връзка с издадения изпълнителен лист , било образувано изп. № 190 / 2021 г. по описа на ЧСИ Тарльовски. Твърди се, че процесното вземане - сумите за принудителното изпълнение на които е образувано изпълнителното дело са недължими, поради постановеното от съда със сила на присъдено нещо , че договорът за потребителски паричен кредит е нищожен и също със силата на присъдено нещо е отхвърлен осъдителния иск на кредитора за същите вземания. Твърди се, че правото на вземане за главницата е погасено , като с погасяването на главното задължение се погасяват и произтичащите от него допълнителни задължения – акцесорно вземане за лихва и вземането за разноски. Затова се моли съда да приеме, за установено по отношение на 1 ответника , че ищецът не дължи сумата в размер на 10134,91 лв. , включваща главница , възнаградителна , мораторна лихва и разноски , за принудителното събиране на които е образувано изп. Д. № 190 / 2021 г. по описа на ЧСИ Тарльовски. Сочат се доказателства.

Претендират се съдебно- деловодни разносики.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който същият чрез своят процесуален представител е оспорил допустимостта и основателността на исковите претенции.Поддържа се се , че за предявяване на отрицателния установителен иск е настъпила преклузия, поради което искът е недопустим. Освен това искът бил недопустим, тъй като в случая съдът бил длъжен да прекрати по-късно заведеното дело и след като издадената заповед е последваща, то ищецът трябва да атакува порочния акт. Поддържа се, че в хода на образуваното заповедно производство по чл. 410 ГПК ищецът в качеството му на длъжник не бил подал възражение по чл. 415 ГПК , поради което и издадената заповед за изцпълнение е влязла в сила и е годно изпълнително основание, което е породило валидно процесното изпълняемо право. Моли се исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна с присъждане на разноски. Предявява се възражение за прекомерност на претендиранато от ищеца адвокатско възнаграждение.

Съдът след като съобрази доводите и възраженията на страните , както и събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК, намира следното :

Между страните не са спорни следните обстоятелства.

Ответникът „** „ ЕИК ** е взискател по изп.д. № 20218820400190 по описи ана ЧСИ Георги Тарльовски , тъй като с протоклно постановление № 3601/21.10.202 г. е конституиран като такъв на основание чл. 429 ал.1 ГПК въз основа на договор за прехвърляне на вземания от 27.07.2022 г. между „Б. П. П. Ф. „ ЕАД и „** „ ЕООД. Безспорно се установява, че същото изпълнително производство е образувано по молба вх. № 04037/27.04.2021 г. въз основа на изпълнителен лист № 311/19.02.2021 г., издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 3710/2020 г. по описа на ПзРС , а именно ищецът А. М. Я. ЕГН ********** от гр.

Пазарджик , *** е осъден да заплати на Б. П. П. Ф. С.А. , клон България, ЕИК 204915054 сумата от 10134,91 лв. , от които главница в размер от 6598,03 лв. , възнаградителна лихва в размер на 2511,94 лв. за периода 20.03.2019 г. до 20.08.2021 г. , мораторна лихва в размер на 1024,94 лв. за периода 20.04.2019 г. до 15.12.2020 г. и със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението - 23.12.2020 г. , както и разноски в заповедното производство в размер на 202,70 лв. държавна такса и 50,00 лв. юрисконсулско възнаграждение. Посоченото в заповедта основание, на което се е позовал кредитора е договор за кредит № PLUS – **/ 19.08.2016 г.

Не е спорно , че по предявен отрицателен установителен иск от ищеца А. Я. против кредитора Б. П. Ф. С.А. , клон България относно задълженията по същия договор за кредит е било образувано гр.д. № 3669/ 2019 г. по описа на ПзРС , като с решение по това дело, съдът е отхвърлил иска и е уважил насрещния осъдителен иск на ответника за присъждане на дължими вземания по този договор , но с решение № 260121/ 29.03.2021 г. по гр.д. № 110/ 2021 г. на ПзОС , било отменено решението на районния съд, договорът бил обявен за нищожен и съдът отхвърлил като неоснователен иска на кредитора за заплащане на главница в размер на 5631,09 лв., възнаградителна лихва в размер на 349,86 2 лв. и 258,09 лв. обезщетение за забава. Решението на ПзОС било обжалвано , като с определение от 26.01.2023 г. по гр.д. № 3182/ 2022 г., ВКС не допуснал касационно обжалване.

Страните не оспорват, а и съгласно представените документи, като част от изпълнителното дело , е че това производство не е приключило , а по молба на ищеца в настоящото производство , като обезпечение на предявения иск по чл. 439 ал.1 ГПК , съдът е допуснал спиране на изпълнението по същото изпълнително дело.

За изясняване на спора от фактическа страна по делото е изслушано заключение на СИЕ, което съдът цени като компететно изготвено и неоспорено от страните. Вещото лице Л. дава заключение, че последната вноска по процесния договор е направена на 13.07.2019 г. , като при чиста стойност на кредита от 8000,00 лв. / това е размера на отпуснаната като кредит сума / внесената от длъжника сума е в размер на 10631,60 лв. – т.е. ищецът е надвнесъл сумата в размер на 2631,60 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи :

Защитата в изпълнителния процес е средство за реакция срещу незаконосъобразните действия по изпълнение, породени от нарушаване на материалноправните или процесуалноправните изисквания за законност на изпълнителното производство.

В настоящия случай е предявен иск за установяване несъществуването на правото, предмет на принудителното изпълнение, който се квалифицира по чл. 439 ГПК вр. с чл.124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439 ГПК дава възможност на длъжника по изпълнително дело да оспори чрез иск изпълняемо право. Това право може да е установено с влязло в сила решение или да е предмет на издаден изпълнителен лист. Длъжникът по изпълнението може да оспорва дължимостта на сумите по заповед за изпълнение или съдебно решение , като се позова на факти /погасяване по давност, плащане, прихващане и др./, настъпили след издаването на подлежащия на изпълнение съдебен акт.

В настоящия случай е предявен иск срещу взискателя в изпълнителното производство за установяване несъществуването на вземанията му, за които е издадена заповед за изпълние по чл. 410 ГПК и съответно изпълнтителен лист. Не е спорно и се установява, че ответникът е частен правоприемник на кредитора по издаданета заповед за изпълнение , тъй като послреният е прехвърлил вземанията си към ищеца с валиден договор за цесия в хода на вече образуваното изпълнително производство.

Настоящият иск се основава на твърдения за факти, възникнали след издаване на изпълнителния лист по реда на чл.416 ГПК във връзка с чл. 410 ГПК , като страните не спорят и не представят доказателства , длъжникът да е реализирал правата си чрез подаване на възражение по чл. 414 ГПК , а кредитрът да е предявил иск по чл. 422 ГПК за постановяване на установително съдебно решение. Ищецът изтъква и поддържа настъпването на един правопогасяващ факт – влизане в сила на съдебен акт – съдебно решение, с което със силата на присъдено нещо е прието между ищеца в качеството му на длъжник и праводателя на ответното дружество , че процесният договор PLUS – **/ 3

19.08.2016 г. е нищожен. Поддържа , че това е факт, който е настъпил след издаването на подлежащия на изпълнение съдебен акт. Тези твърдения за настъпило след издаването на изпълнителния лист обстоятелство обуславят допустимостта на предявения иск съобразно предвидените в чл.439 ГПК условия.

Изтъкнатите от ответника доводи за недопустимост на иска поради преклузия и поради това, че ищецат не е атакувал законосъобразността на издадената заповед за изпълнение – са неоснователни , доколкото за предявяване на иска по чл. 439 ГПК, правната норма не предвижда някакъв срок и това може да стане до приключване на изпълнителното производство – твърдения и данни за което в настоящия случай не са налице. Освен това наличието на друг ред за процесуална защита / например обжалване на издадената заповед за изпълнение или пък подаване на възражения против нея/ - по никакъв начин не изключва правния интерес на ищеца да установява и доказва в хода на образуваното изпълнително производство , че изпълняемото право не съществува или не е валидно възникнало или пък се е погасило. Именно затова е предвидена и специалната норма на чл. 439 ал.1 ГПК , при твърдения за факти, настъпили след издаване на акта послужил като изпълнително основание, ищецът да оспори законосъобразното провеждане на принудителното изпълнение на материланто- правно основание. Налице е правен интерес – исковата претенция е допустима.

По същество. Искът по чл. 439 ГПК е иск за оспорване на изпълнението, поради и което надлежна страна по него се явява именно взискателят в изпълнителното производство.

Видно от приложеното частно гражданско дело и постановлението издадено в изпълнителното производство , е че както заповедното, така и изпълнителното производство са били образувани по молба на „Б. П. П. Ф. „ЕАД с универсален правоприемник „Б. П. П. Ф. СА „ клон България , но впоследствие всички извършени по него изпълнителни действия са в полза на цесионера „ ** „ ЕООД , тъй като в изпълнителното дело е конституиран като взискател цесионера по договор за цесия от 27.07.2022 г. Налице са и данни цесията да е съобщена на ищеца преди завеждане на исковата молба.

С оглед на представените в настоящото производство писмени доказателства , съдът приема за основателно поддържано от ищцовата страна възражение, че новонастъпилият факт е с правопогасяващо значение. Съгласно чл 298 ал.1 и ал.2 ГПК решението влиза в сила само между същите страни , за същото искане и на същото основание, а също така влязлото в сила решение има действие и за провоприемниците на страните. Безспорно е по делото , че с влязло в сила съдебно решение при условията на чл. 296 т.3 ГПК, е прието със силата на присъдено , че процесинят договор за кредит е нищожен . Това решение има действие както за Б. П. П. Ф. С.А. клон Бъргария , така и за неговият частне правоприемник – ответникът „** „ ЕООД. При това положение съдът следва да зачете задължителната сила на това решение на основание чл. 297 ГПК и да приеме , че сключеният между страните договор е нищожен и не може да произведе целените с него правни последици. Същите обстоятелства са приети за установени и в хода на посоченото 4 по-горе исково производство, като съдът с влязло в сила съдебно решение, е отхвърлил и осъдителния иск на кредитора за присъждане на суми по договора за кредит, които макар и да не съвпадат с процесните / в по-малък размер са / не обосновават друг извод различен от посочения по-горе. Освен това на основание чл. 23 Закона за потребителския кредит / не е спорно ,че процесния договор е такъв / длъжникът ще дължи единствено чистата стойност на кредита. От заключението на допуснатата СИЕ , се установява, че ищецът е заплатил на кредитора чистата стойност на кредита , поради което и към настоящия момент не дължи нищо като изпълнение по този нищожен договор. Изпълняемото право предмет на изпълнително производство № 20218820400190 г. по описа на ЧСИ рег. № 882 не съществува поради погасено право на принудително изпълнение, поради което искът е основателен и следва да бъде уважен. Поради тяхната ацесорност не съществуват и вземанията на взискателя в изпълнителното производство за внесена такса в размер на 202,70 лв. и 50,00 лв. възнаграждение на юрискунсулт.