Решение № 5941 от 25.09.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5941 гр. София, 25.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Цветелина Ал. Костова

ВИКТОРИЯ Н. НЕДЕВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20241100514211 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 18402/11.10.2024 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 18425/14.10.2026 г., постановени по гр.д. № 63043/2022 г. по описа на СРС, ГО, 164 състав, съдът е отхвърлил „А1 България“ ЕАД, ЕИК 131468980, срещу А.

ДРУЖЕСТВО „И., В. И КО“, ЕИК 131445768, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, за сумите от:

- 739,81 лв., представляваща месечни такси и стойност на потребление за използване на услуги по договор за електронни съобщителни услуги № 502609802/24.09.2009 г., ползвани през период от 28.05.2021 г. до 27.12.2021 г., ведно със законна лихва за период от 29.06.2022 г. до изплащане на вземането и

- 44,14 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 739,81 лв., дължимо за период от 01.09.2021 г. до 28.06.2022 г., като неоснователни и недоказани.

Със същото решение съдът е признал за установено по предявените искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК с правно основание чл.92 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, че А.

ДРУЖЕСТВО „И., В. И КО“, ЕИК 131445768 дължи на ищеца „А1 България“ ЕАД, ЕИК 131468980 сумите:

-2041,03 лв., представляваща договорна неустойка за предсрочно прекратяване на договор за далекосъобщителна услуга № 502609802/24.09.2009 г., съгласно подписано на 06.11.2020 г. Приложение № 1 към Договор № 502609802 за активиране и условия за ползване на тарифни планове за мобилна телефонна услуга – А 1 Vip M Клас /срок 2 г.), ведно със законна лихва за период от 29.06.2022 г. до изплащане на вземането и - 89,72 лв. представляваща мораторна лихва върху дължимата неустойка, дължима за 1 периода на забава от 29.06.2021 г. до 28.06.2022 г., за които суми по ч.гр.д. № 34939/2022г. по описа на СРС, 164-и състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 11.07.2022 г.

Със същото решение съдът е отхвърлил като неоснователен и недоказан насрещния иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД предявен от А. ДРУЖЕСТВО „И., В. И КО“, ЕИК 131445768 срещу „А1 България“ ЕАД, ЕИК 131468980 за заплащане на сумата от 4250 лв., представляваща внесени депозити/гаранции, подлежащи на връщане на основание чл. 17 от Общите условия, от които 2000 лв. - за номер ****, 1200 лв. - за номер **** и 1050 лв. - за номер ****.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съдът е осъдил А. ДРУЖЕСТВО „И., В. И КО“, ЕИК 131445768 да заплати „А1 България“ ЕАД, ЕИК 131468980 сумата от 382, 59 лв. представляваща разноски за настоящото исково производство и сумата от 261, 92 лв. – разноски за заповедното производство по ч.гр.д. № 34939/2022 г. по описа на СРС.

На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК съдът е осъдил „А1 България“ ЕАД, ЕИК 131468980 да заплати на А. ДРУЖЕСТВО „И., В. И КО“, ЕИК 131445768 сумата от 67,24 лева, представляваща сторените от ответника в производството съдебни разноски, съразмерно на отхвърлената част от исковете.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена въззивна жалба от ответника А. Д. „И., В. И КО“ срещу решението в частта, с която е признато за установено, че Адвокатското Дружество дължи на ищеца А1 България: сумата от 2041,03 лв., представляваща договорна неустойка за предсрочно прекратяване на договор за далекосъобщителна услуга № 502609802/24.09.2009 г., ведно със законна лихва за период от 29.06.2022 г. до изплащане на вземането и сумата от 89,72 лв., представляваща мораторна лихва върху дължимата неустойка за периода от 29.06.2021 г. до 28.06.2022 г., както и в частта, с която е отхвърлен насрещния иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, предявен от Адвокатското дружество срещу А1 България за заплащане на сумата от 4250 лв.. Жалбоподателят развива оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Поддържа твърдения, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че правоотношенията между страните се уреждат от договор № 502609802 от 24.09.2009 г., при положение, че по делото бил представен отделен и самостоятелен договор със същия номер, сключен на 25.06.2019 г.

Според въззивника именно договорът от 2019 г. следвало да бъде взет предвид при преценката дали е настъпило предсрочно прекратяване и дали е възникнало вземане за неустойка. Поддържа още, че районният съд неправилно е основал решението си преимуществено на данните от информационната система на „А1 България“ ЕАД, които представляват едностранно създадена информация и са верни единствено доколкото въведените в системата данни са верни. Въззивникът сочи, че при извършения разпит вещото лице е потвърдило, че след пренасяне на номер към друг оператор е възможно услугата да продължи да се води активна в системата на стария оператор, докато не бъде извършено ръчно деактивиране. Поради това, според жалбоподателя, данните за активност на услугите, за срока на договорите и за начислените суми не следвало да бъдат кредитирани без съответстващи им писмени договори и приложения.

Въззивникът твърди също, че нито съдебно-техническата, нито съдебно-счетоводната експертиза са установили по категоричен начин за кои точно услуги се претендира неустойка, въз основа на коя договорна клауза е начислена, за какъв период се отнася, какъв е точният размер и как е изчислена. Според жалбоподателя представените фактури и извлечения съдържали единствено общо отбелязване „неустойка“, без да е посочен конкретният договор, приложението, телефонният номер или методът на изчисление.

Твърди, че „А1 България“ ЕАД не е конкретизирало дали договорът е прекратен поради неплащане, поради пренасяне на номерата или на друго договорно основание, като се позовавало едновременно на различни клаузи от общите условия.

По насрещния иск въззивникът сочи, че по делото е установено внасянето на 2 гаранционни депозити, но не е доказано тяхното връщане. Сочи, че съгласно съдебносчетоводната експертиза са били внесени депозити в общ размер от 4 474,72 лв., а към датата на прекратяване на отношенията бил налице остатък от 3 251,34 лв. Според жалбоподателя твърдяното от „А1 България“ ЕАД служебно използване на депозитите за погасяване на фактури и неустойки не е доказано по надлежния ред, тъй като не са установени действително съществуващи и изискуеми вземания, срещу които гаранционните суми да бъдат отнесени. С оглед на горното моли за отмяна на решението в обжалваните части и съответно отхвърляне на предявените искове за неустойка и лихва и уважаване на насрещния иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – „А1 България“ ЕАД в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозирала отговор на въззивната жалба, в който излага доводи за правилност и законосъобразност на постановеното решение и оспорва въззивната жалба, като неоснователна. Моли за потвърждаване на обжалваното решение, в частта, с която са уважен предявените от нея искове и е отхвърлен предявения насрещен иск, като претендира и разноски.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и като съобрази събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 12 от ГПК и на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението, на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

По исковете с правно основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

Не е спорно между страните, че между тях са съществували трайни облигационни отношения по предоставяне на електронни съобщителни услуги, възникнали по договор с клиентски № 502609802, сключен на 24.09.2009 г. Безспорно е също, че в хода на изпълнението тези отношения многократно са били изменяни чрез подписване на последващи договори, приложения и допълнителни споразумения, уреждащи отделните мобилни номера, използваните тарифни планове, предоставяните устройства, сроковете на ползване и останалите условия на правоотношението. Именно поради това спорът между страните не се свежда до съществуването на договорна връзка, а до съдържанието на действащото между тях правоотношение към момента на прекратяването му и до въпроса дали са били налице предпоставките за възникване на претендираното вземане за договорна неустойка.

От представения по делото договор от 25.06.2019 г. се установява, че страните са договорили общите условия, при които ще продължат договорните им отношения занапред.

За разлика от поддържаното във въззивната жалба, съдържанието на този договор не обосновава извод, че с неговото подписване е възникнало изцяло ново облигационно отношение, несвързано с първоначалния договор от 2009 г. Напротив, от съдържанието на договора е видно, че непрекратените към този момент услуги запазват действието си, като договорът урежда общата договорна рамка, в която те продължават да се изпълняват. Това се 3 потвърждава както от използването на същия клиентски номер във всички последващи документи, така и от представените приложения, които изменят отделни параметри на вече съществуващите услуги, без да създават нова клиентска регистрация или ново самостоятелно правоотношение.

Следователно въззивният съд не споделя довода, че първоинстанционният съд се е произнесъл по различен договор от този, на който е основан искът. В исковата молба ищецът последователно твърди, че договорните отношения са започнали през 2009 г., но впоследствие са били изменяни чрез подписването на нови договори и приложения, като процесните вземания произтичат именно от последната действаща редакция на тези отношения. При тези твърдения районният съд правилно е обсъдил договора от 25.06.2019 г. и приложенията към него като част от релевантната фактическа основа на спора. Не може да се приеме, че съдът е изменил предмета на делото или се е произнесъл по непредявен иск.

Настоящият съдебен състав обаче намира, че първоинстанционното решение не съдържа достатъчно подробен анализ на съотношението между първоначалния договор и последващите изменения. Районният съд е възпроизвел съдържанието на представените документи, но не е изложил собствени съображения защо приема, че именно последните подписани приложения определят съдържанието на правоотношението към момента на прекратяването му. Тази непълнота на мотивите не обуславя неправилност на крайния резултат, но налага въззивният съд сам да извърши необходимата преценка.

От представените по делото приложения се установява, че страните многократно са променяли използваните тарифни планове, като с всяко следващо приложение са договаряли нов минимален срок на ползване на конкретната услуга. В част от приложенията изрично е уговорено, че активирането на нов пакет или нов тарифен план води до изменение на срока на основната услуга, като новият срок започва да тече от датата на подписване на съответното приложение. Следователно определянето на срока на всяка отделна услуга не може да бъде извършено единствено въз основа на първоначалния договор или първото приложение към него, а изисква проследяване на всички последващи изменения относно конкретния мобилен номер.

Именно в тази връзка е необходимо да бъде обсъдено възражението на въззивника относно телефонен номер ****, с което се поддържа, че срокът на договора е изтекъл на 25.06.2021 г., а не на 03.06.2022 г., както е отразено в информационната система на оператора. Това възражение не се подкрепя от доказателствата по делото. От представеното Допълнително приложение от 03.06.2020 г. е видно, че страните са уговорили нов двугодишен срок, считано от датата на неговото подписване, като изрично е предвидено, че срокът на основния тарифен план се изменя така, че да съвпада със срока на активираната допълнителна услуга. При това положение отразеният в информационната система краен срок 03.06.2022 г. съответства на съдържанието на подписания между страните договорен документ и не представлява едностранно създадена от оператора информация без договорно основание.

Разпечатката съдържа 38 от 98 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/26f05949-4922-4721-8f68-d2e91d45b52f