Решение № 814 от 04.07.2025, Районен съд - Горна Оряховица

РЕШЕНИЕ

№ 814 гр. Горна Оряховица, 04.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, II СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен М. Дойков при участието на секретаря Мариянка Г. Къцаркова като разгледа докладваното от Пламен М. Дойков Гражданско дело № 20254120100397 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от Г. К. П., ЕГН:

**********, с настоящ адрес: гр. Горна Оряховица, ул. **** чрез адв. Д. Г., АК Ловеч, със съдебен адрес: гр. Троян, ул. **** против „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн Офис Център, ет. 8.

Ищцата сочи, че между нея и ответната страна бил сключен Договор за потребителски кредит № 576951/ 27.06.2023г. На 10.01.2024г. бил сключен Анекс № 629410 към посочения договор за допълнителна заемна сума.

Сочи се, че заемната сума била в размер на 2500.00лева, с уговорен ГЛП в размер на 46.69% и ГПР 65%. П. следвало да върне общо сумата в размер на 4041.36лева за срок от 24 месеца. Сочи се, че размерът на погасителната вноска с одобрено от кредитора обезпечение била в размер на 168.39лева, а без одобрено обезпечение – 321.00лева.

Твърди се, че ответникът при сключване на договор с потребител разпръсквал различните приложения и анекси към основания договор и по този начин заблуждавал потребителя и го възпрепятствал в случай, че реши да търси правата си по съдебен ред. И в конкретния случай дружеството било постъпило така, като представянето на обезпечение било представено в отделно приложение, което не било изпратено на ищцата при сключване на договора и анекса.

Конкретно се сочи, че неустойката била в размер на 3659.64лева. За ищцата не било възможно предоставяне исканото обезпечение и неустойката била начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. Общата сума , която П. следвало да върне не била 3891.37лева , а 7701.01лева.

1

Претенцията на ищцовата страна е, че въпросната неустойка по същността си е скрита лихва, практически било невъзможно да се изпълнят условията поставени от кредитора. Договорът бил недействителен, тъй като неустойката следвало да се включи в размер на ГПР.

На първо място се мотивира виждането, че клаузата предвиждаща неустойка при непредоставяне на обезпечение била нищожна. Изтъкват се няколко съображения.

Сочи се, че вземането наименувано „неустойка“ няма присъщите й функции. Това било сторено и за да се заобиколи ограничението на чл. 19, ал.

4 от ЗПК. Кредиторът бил сигурен, че изискванията му няма да бъдат изпълнен и това гарантирало икономическа облага, скрита под формата на неустойка по договора.

Неустойката нямала и обезщетителна функция – тя не зависела от вредите при неизпълнението на основното договорно задължение. Тя била начислена като добавък към погасителните вноски, следователно би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение за внасяне на договорените вноски.

Ищецът твърди, че при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, ответникът не можел да търпи вреди, чиято стойност да е по – голяма от пълното неизпълнение от страна на П., а при такова законът бил предвидил горна граница на санкцията по чл. 33 от ЗПК – размерът на законната лихва.

В процесния договор било предвидено обезщетение по чл. 92 от ЗЗД, което значително надминавало размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение , което не защитавало интереса на дружеството, а внасяло неравнопоставеност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП.

Неустойката била договорена и в нарушение на изискванията за добросъвестност и излизала извън присъщата й обезпечителна функция.

Добросъвестните отношение изисквали кредиторът да получи обезпечение преди сключване на договора, за да се гарантира при частично или пълно неизпълнение от страна на длъжника. В случая ответникът изисквал обезпечение след сключване на договора, което водело до извода, че дружеството не желаело да извърши предварителна проверка за възможностите на потенциалния си клиент , а прехвърлило тежестта от неизпълнението върху П. в противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП.

Неустойката нямала и санкционна функция - задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не било определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите били утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение било невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за кредит, като по този начин бил нарушен и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

Твърди се също, че с неустоечната клауза се избягва и прилагането на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като се уговоря още едно обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което не произтичали вреди за кредитора. Ищецът претендира, че с това вземане се обезпечават вреди от това, че вземането няма да бъде събрано от длъжника, но 2 тези вреди следва да се обезщетяват от мораторната лихва предвидена в чл.

33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка с мораторна лихва било недопустимо и се явявала сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлявало допълнителна финансова тежест за длъжника, не отговаряло на изискването за добросъвестност и водело до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което се явявала и неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Твърди се също, че клаузата е неравноправна и по смисъла на чл. 146, ал.

1 от ЗЗП – същата не била индивидуално уговорена.

В заключение, ищецът счита, че клаузата за уговорената неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД , поради противоречие с добрите нрави и поради изключително завишения й размер.

На следващо място се излагат и съображения за цялостна недействителност на договора за кредит.

Ищецът претендира, че договорът само формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – посочени били ГЛП, ГПР и обща сума дължима от потребителя. Размерът не тези величини не съответствал на действителните такива, съобразно поетите от страната ангажименти. При сключване на договора уговорената неустойка за неизпълнението му не била взета предвид при изчисляване на ГПР, в резултат на което действителния такъв не съответствал на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК , всяка клауза в договор за потребителски кредит , имаща за цел да заобиколи изискванията на закона, се явява нищожна , както било в процесния договор.

Страната смята, че договорът за заем е недействителен на основание чл.

22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , поради непосочване на действителния ГПР.

Посочването на по – нисък от действителния размер представлявало невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 вр. чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Потребителят бивал заблуден за реалния размер на ГПР и не му позволявало да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Сочи се също, че съгласно актуалната практика на СЕС , в която е прието, че при такива договори се считат освободени от лихви и разноски, като при обявяване на нищожност се дължи само връщане на предоставената в заем главница.

Ищецът прави искане да се постанови решение, с което да бъде признато за установено, че Анекс № 629410 към Договор за потребителски кредит № 576951/ 10.01.2024г., сключен между Г. К. П., ЕГН: ********** и „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: ****, е недействителен поради неточно посочване на ГПР.

Прави се искане за присъждане на разноски. Представят се писмени доказателства.

Ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн Офис Център, ет.

8, депозира писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК чрез адв. В. Б. - К., АК София.

Ответното дружество не отрича, че между него и П. е Договор за потребителски кредит № 576951/ 27.06.2023г., а на 10.01.2024г. е сключен Анекс № 629410 към него , по силата на който било рефинансирано задължението на кредитополучателя по договора за кредит.

3

Ответникът не спори, че договорът е сключен съгласно ЗПФУР, ЗЗД и ЗЕДЕУУ чрез система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана и поддържана от него. Твърди се, че П. има регистриран профил в системата на дружеството, чрез който е попълнила заявка за кредит.

Дружеството било разгледало заявката на П., както и предоставената от нея информация и след проверка в ЦКР е одобрило искания кредит. Предоставена била заемната сума в размер на 2500.00лева.

Дружеството възразява срещу твърденията, че анекса към договора е недействителен (нищожен) поради липсва на посочване на начина на изчисляване на ГПР и общата сума дължима от П. ( чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК).

Твърди се, че в процесния договор ГПР е бил изчислен съгласно Приложение № 1 от ПЗР на ЗПК. Приложимите условия били посочени и в ОУ на дружеството, както и в СЕФ, където бил посочен индивидуализиран ГПР.

Ответникът твърди, че в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не предвиждал в договора да се посочват изрично и изчерпателно всички разходи , включени в ГПР , а единствено допусканията , използвани за изчисляване на ГПР. Тези допускания били изчерпателно изброени в чл. 19 от Директива 2008/ 48 на ЕП и Съвета , а също така и в ЗПК – т. 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Допусканията били две групи – базови и допълнителни, съгласно посочената директива и закона. В случая ищецът се позовава само на първото базово допускане по т.3, б. „а“ на Приложение № 1 – че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен и кредиторът и потребителят ще изпълнят своите задължения съгласно условията и сроковете на договора. Не били налице променлив лихвен процент , като подобно допускане не било приложимо за този договор, което водело до извода, че при приложимо единствено първото базово допускане, непосочването в договора само по себе си не водело до извода за нищожност. Било изпълнено изискването на закона потребителя да се запознае със сумата, която следва да върне като ГПР.

Ответникът твърди, че задължението за неустойка не е било разход по кредита , който следвало да се включи в ГПР , съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. По своята същност това било обезщетение за неизпълнение на договора. В договора и анекса ясно били посочени какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква е неустойката, за какво и в какъв размер , които стойности формирали дължимата сума по кредита. Други вземания нямало, нямало неяснота каква сума следва да се връща. Изказва се несъгласие, че посочената неустойка следвало да се кумулира с договорната лихва и по този начин да се надхвърля ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Задължението за неустойка не било разход по кредита, който следвало да се включва в ГПР, а представлявала обезщетение за неизпълнение.

Прави се възражение и срещу твърдението на ищеца, че процесният договор и предвидената неустойка са недействителни на основание чл. 26, ал.

1 от ЗЗД вр. чл. 143 от ЗЗП, поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.

Начисляването на неустойката било в следствие на неизпълнението на задължението на кредитополучателя да учреди и /или представи надлежно обезпечение – чрез поръчителство или банкова гаранция. Годишният процент на разходите не включват евентуални компоненти , които били поставени под условие, че ищеца няма да изпълни задължението си по договора. Страната смята, че посочения ГПР от 65% е съобразен с изискванията на ЗПК.

4

Неустойката била адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Същата се дължала само в срока, в който не било предоставено това обезпечение, а когато кредитополучателят предоставел обезпечение същата спирала да се начислява. Кредитополучателят бил информиран за начисляването на неустойката и имал възможност да прецени дали да сключи или не договора.

Кредиторът бил свободен да прецени какви изисквания да постави за обезпечение на заема, с оглед кредитоспособността и финансовата надеждност на всеки кредитополучател. Твърди се, че процесната неустойка е съразмерна на обезпечителната и обезщетителната й функция.