Решение № 67 от 09.05.2026, Районен съд - Тетевен

РЕШЕНИЕ

№ 67 гр. Тетевен, 09.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. И.А като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело № 20264330100382 по описа за 2026 година

Производство е с правно основание чл. 237 от ГПК.

Образувано е по депозирана искова молба от В. Д. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: град Плевен, община Плевен. ж.к „**********“ № 93, вх.Б, ет.7, ап.21, Ц. Д. Н., ЕГН ********** с постоянен адрес: град Червен бряг, община Червен бряг. ул. „**********“ №37, вх.А, ет.5, ап.25 и Н. М. Р., ЕГН ********** с постоянен адрес: град София, община Столична, ж.к. „*********“ №6Б, вх.Б, ет.6, ап.71, всички чрез адвокат П. П. от САК, срещу И. Х. И., ЕГН: **********, с постоянен адрес: с. **********, Община Ябланица, ул.

„**********“ №12, с предявен иск с правно основание: чл. 124, ал. 1 от ГПК.

В исковата молба се твърди, че ищците са наследници на М. Г. Д., ЕГН **********, бивш жител на с. **********, община Ябланица, починал на 06.01.2025 година. Същият от своя страна е единствен наследник на родителите си - баща Г. Д. Г., ЕГН **********, починал на 05.11.1992 година и майка - Мария В.а Г.а, ЕГН **********, починала на 09.09.2012 година. Сочи се в исковата молба, че тъй като М. Г. Д. е бил неженен и без деца, след смъртта му същият се наследява по съребрена линия от братята и сестрите на своите родители, респективно от техните низходящи. Така в кръга на наследниците по закон са настоящите ищци В. Д. В. и Ц. Д. Н. като деца на Дило В. Д. - вуйчо по майчина линия на М. Г. Д. и Н. М. Р., като дъщеря на Марии Д. Г., чичо по бащина линия на М. Г. Д..

На следващо място се сочи, че в средата на миналата година ищците решили да се снабдят с документи за собственост на недвижими имоти, останали им по наследство от М.

Г. Д., както и с всички останали съпътстващи документи, необходими за уреждане на наследствените отношения по повод на общия наследодател.

Ищците сочат, че когато се снабдили с УдостовеР.е за наследници на М. Г. Д., установили. че в издаденото от с. **********, община Ябланица удостовеР.е като наследник бил посочен и ответника по делото И. Х. И. в качеството му на син на Р. Д.а Д., ЕГН **********, починала на 17.03.2011 г. Последната е леля по бащина линия на М. Г. Д.. На следващо място ищците се снабдили с удостовеР.е за наследници и на бащата на М. Г. Д..

Отново установили, че е налице същото вписване, а именно ответника И. Х. И. е вписан 1 като син на Р. Д.а Д. и съответно като неин наследник. Ищците сочат, че ответника е доведен син на Р. Д.а Д., а неговия биологичен баща Х. И. Д. е втори съпруг на Р. Д.а Д..

Ищците заявяват, че тъй като Р. Д.а Д. не е биологична майка на И. Х. И., няма как същият да бъде вписан като неин син и респективно да наследява нейните роднини, а именно в случая М. Г. Д..

След като установили тези обстоятелства, ищците се обърнали към нотариус в град Тетевен за снабдяване е необходимите документи за собственост на имотите, останали им по наследство от М. Г. Д., включително и с документи относно качеството на наследник на ответника И. Х. И.. На базата на издадено удостовеР.е от нотариуса в този смисъл, ищците извършили справка в актовите книги на Община Луковит и установили, че в акта за раждане на ответника като родители били отбелязани неговите биологични такива, а именно майка Ц. Михайлова Ц. и баща Х. И. Д.. Същото отбелязване било направено и в личния регистрационен картон на ответника, съставен в с. **********, община Ябланица. Липсват данни и отбелязвания за извършено осиновяване (пълно или непълно) на ответника от втората му майка и съпруга на неговия биологичен баща - Р. Д.а Д., ищците сочат, че също не им е известно да е имало такова осиновяване. В тази връзка за тях оставали неясно на какво основание и по какви причини, както и въз основа на какви документи ответника е отразен в НБД Население и в издадените удостовеР.я за наследници като син на Р. Д.а Д..

Предвид изложеното, ищците считат, че ответника И. Х. И. не е син на Р. Д.а Д. и съответно не е в кръга на наследниците по закон на нейните роднини, а именно в случая на М. Г. Д., Тъй като същият е посочен и фигурира като такъв във всички издадени удостовеР.я за наследници, за ищците е налице правен интерес от предявяване на настоящия иск с искане да бъде признато в отношенията между страните, че ответника не е наследник на роднините на Р. Д.а Д., т.е. че не е наследник на М. Г. Д., както и на неговия баща Г. Д. Г..

Молят съда, в образуваното производство да приеме за установено в отношенията между ищците В. Д. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: град Плевен, община Плевен. ж.к „**********“ № 93, вх.Б, ет.7, ап.21, Ц. Д. Н., ЕГН ********** с постоянен адрес: град Червен бряг, община Червен бряг. ул. „**********“ №37, вх.А, ет.5, ап.25, Н. М. Р., ЕГН ********** с постоянен адрес: град София, община Столична, ж.к. „*********“ №6Б, вх.Б, ет.6, ап.71 и ответника И. Х. И., ЕГН: **********, с постоянен адрес: с. **********, Община Ябланица, ул. „**********“ №12, че И. Х. И., ЕГН: ********** не е наследник на М. Г. Д., ЕГН **********, бивш жител на с. **********, община Ябланица, починал на 06.01.2025 година, какато и на неговия баща Г. Д. Г., ЕГН **********, бивш жител на град Ябланица, община Ябланица, област Ловеч починал на 05.11.1992 година. Претендират разноски.

Ответника в указания срок, по реда на чл. 131 от ГПК е депозирал писмен отговор на исковата молба. Ответникът И. Х. И., ЕГН: **********, сочи че предявеният иск е допустим и признава същия и моли съда да се произнесе с решение, при признаване на ищцовата претенция. Сочи се, че не е станал повод за образуване на делото, въз основа на което претендира разноски. Заявява, че не оспорва иска по същество и признава същия. Няма доказателствени искания.

В първо по делото съдебно заседание, ответникът, чрез Р. Х., дъщеря на ответника, с представено пълномощно по делото, заявява че признава предявения иск. Сочи, че единствено оспорва ищцовата претенция за присъждане на разноски. Сочи, че ответникът И. и неин баща не е станал повод за образуване на съдебното производство. На следващо място се сочи, че И., също не е знаел, че по административен ред е вписан като наследник на М. Г.

Д., както и че ответникът И., също носи негативния резултат на отразяването му в кръга на наследници.

В първото съдебно заседание ищцовата страна В. Д. В., Ц. Д. Н., и Н. М. Р., чрез процесуалния си представител адв. П. са поискали на основание чл. 237, ал. 1, предл. второ, 2 да бъде постановено решение съобразно направеното признание на иска. Претендират стоР.те съдебни разноски за процесуално представителство, осъществено от адвокат, както и заплатената държавна такса в производството. Представят списък с разноски по реда на чл.

80 от ГПК.

След така направеното изявление е прекратено съдебното дирене и е даден ход на устните състезания.

Съгласно установената практика /Решение № 141/14.07.2016 г. по гр. д. № 7446/2014 г., ІV г. о. / признанието на иска е уредено в чл. 237 ГПК като акт на ответника, с който той се разпорежда със своето право на иск. То е близко по правната си природа с отказа от иска като акт, с който ищецът се разпорежда със своето право на иск. Това обяснява сходствата в техния правен режим, а различията произтичат от различното правно положение на страната, която се разпорежда със своето правото на иск. Когато ищецът се разпореди с правото си на иск, като се откаже от него, той десезира съда. Отказът от иска изключва възможността да бъде постановено решение по съществото на делото, затова производството по делото се прекратява, а ако отказът е направен пред въззивна или касационна инстанция обжалваното решение се обезсилва. Това удовлетворява нуждата на ответника от защита, защото същият иск не може да бъде предявен отново. Признанието на иска също е акт на разпореждане с правото на иск, но то не десезира съда, тъй като нуждата от защита на ищеца може да бъде удовлетворена само от съдебно решение, което признава претендираното или не признава отричаното от него право. Също според установената практика /срв. решение № 121/22.06.2018 г. по гр. д. № 3450/2017 г., ІV г. о. / от общото правило, че признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл. 237 ГПК, или да остави съда да постанови решение по чл. 235 ГПК, изключение са случаите, изрично предвидени в закона, в които решение по смисъла на чл. 237 ГПК при признание на иска не се постановява (сравни чл. 324, чл. 334, чл. 339 ГПК), както и случаите, в които съдът е длъжен служебно да провери дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали отчуждителят е собственик на имота (чл. 363 ГПК), при което се постановява решение при условията на чл. 235 ГПК. Затова процесуалният закон забранява постановяване на решение при признание на иска в хипотезите, когато са налице предпоставките по чл. 237, ал. 3 ГПК, което очевидно налага извод, че признанието на иска не десезира съда. В тази връзка съда следва да се произнесе с акт по същество на съдебното прооизводство.

Предвид дотук изложеното съдът намира, че са налице предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 237 от ГПК, поради което следва да бъде постановено решение при признание на иска, с което предявения иск да бъде изцяло уважен. Валидно е направеното признание на иска, представляващо по същество процесуално действие на ответника, с което същият се отказва от защита срещу иска, тъй като го счита за основателен.

Признанието на иска касае право, признато от нашия правен ред и не попада в хипотезите на чл. 237, ал. 3 от ГПК, нито в другите предвидени в закона изключения. Признато е право, с което страната може да се разпорежда, като признанието изхожда лично от страната, признатото право не противоречи на закона и добрите нрави, и предявеният иск не е брачен, не е иск по гражданско състояние или за поставяне под запрещение, поради което съдът следва да зачете извършеното признание, уважавайки на това основание предявения иск.

Ето защо настоящият съдебен състав счита, че са налице предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 237, ал. 1 от ГПК за постановяване на решение при признание на иска, поради което и на основание чл. 237, ал. 1 и 2 от ГПК следва да се постанови такова решение, с което предявения иск да се уважи изцяло.

По разноските.

При този изход на процеса и след изричното заявяване, че ищцовата страна 3 претендира стоР.те съдебни разноски, то съдебният състав намира, че такива не се дължат на ищцовите страни, на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК. Съгласно чл. 78 ГПК отговорността за разноските зависи от основателността на претенцията, предявена пред съда – при уважаване на иска, разноските се възлагат в тежест на ответника и обратното – при отхвърляне на иска, разноските понася ищецът. Предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът е уважен, са посочени в чл. 78, ал. 2 ГПК: ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Тези предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспоР. правата на ищеца. Действително следва да се отбележи и че когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК. /вж. Определение № 709 от 28.12.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 592/2012 г., I г. о., ГК/.

В конкретиката на настоящето производство следва да се отбележи, че трайно установено в съдебната практика /вж. Определение № 474 от 7.11.2019 г. ч. гр. д. № 3063/2019 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 75/21.04.2017 г. по ч. гр. д. № 1371/2017 г., I г. о., Определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г., IV г. о., Определение № 318/25.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2828/2018 г., III г. о., Определение № 420/16.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3300/2018 г., III г. о., Определение № 468/18.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4586/2018 г. на ВКС, III г. о., Определение № 95/22.02.2018 г по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV г. о., и др./ е разбирането, че ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при уважаване на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска.

Разпечатката съдържа 30 от 40 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/26eadc39-d472-45d7-a307-7f4d90b61584