Решение № 5358 от 02.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5358 гр. София, 01.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100504752 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 1412 от 31.01.2023 г., постановено по гр. д. № 3717/2022 г. по описа на СРС, 62-ри състав са частично уважени предявените от “Е.Т.К.“ ЕОООД при условията на солидарност против „Д. 18“ ЕООД и Д. С. Я. кумулативно обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата 6000 лв., представляваща неизплатена наемна цена по договор за наем на МПС от 20.11.2019 г. за периода м. април 2020 г. - месец октомври 2020 г., заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 26.01.2022 г., до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 718, 66 лв., представляваща мораторна лихва за периода 06.05.2020 г. – 26.01.2022 г., като предявените искове са отхвърлени за сумата 210, 00 лв., представляваща платена глоба, за която е издаден електронен фиш № 4073150/14.10.2020 г., както и за сумата над 718, 66 лв. до 949, 33 лв., представляваща мораторна лихва и за периода 06.03.2020 г. – 05.05.2020 г.

С решението ответникът “Д. 18“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1133,24 лв., представляваща разноски по делото съразмерно на уважената част на исковете. Пак със същото решение ищецът е осъден да заплати на всеки от ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от по 162, 17 лв., представляваща разноски по делото съразмерно на отхвърлената част на исковете.

Срещу решението в частта, с която предявените искове са уважени е подадена въззивна жалба от ответниците “Д. 18“ ЕООД и Д. С. Я., чрез процесуалния им представител – адв. И. И. с надлежно учредена представителна власт, с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Считат, че по делото не е доказано при условията на пълно и главно доказване възникването на облигационно правоотношение между страните, по силата на 1 което ответниците да са поели задължение за заплащане на наемна цена за ползване на процесния автомобил, както и действителното му предаване. Поддържат, че представеният по делото договор не е подписван от Д. Я. нито в лично качество, нито като представител на ответното дружество, както и че за насрещната страна договорът е бил подписан от лице, което не е разполагало с представителна власт, поради което и същият е висящо недействителен. Излага съображения, че ищецът не е имал право да преотдава процесния автомобил на трети лица, доколкото подобна забрана съществувал силата на сключен между с трето за настоящия спор лице договор за финансов лизинг. Посочва, че необсъден от СРС е останал съществуващия между страните рамков договор за осъществяване на транспортни услуги. Сочи още и че при постановяване на решението съдът не е съобразил обстоятелството, че съгласно разпоредбата на чл. 9 от процесния договор за наем същият се счита за развален при невнасяне на две месечни вноски, поради което и жалбоподателите считат за необоснован извода за дължимост на повече от две месечни вноски, доколкото такива не са били дължими след прекратяване на договора по право, както и че съдът не е съобразил всички извършени от ответното дружество плащания. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемият – ищец “Е.Т.К.“, чрез процесуалния си представител – адв. Л. Д. в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, в който излага съображения за неоснователност на същата. Счита, че решението е постановено в съответствие със събраните по делото доказателства. Поддържа, че ответниците, чиято е доказателствената тежест съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 ГПК, не са доказали неистинност на представения по делото договор за наем на автомобил, както и че възражението на висяща недействителност поради липса на представителна власт за сключилия го от името на въззиваемото дружество е преклудирано, тъй като не е било своевременно наведено в процеса в производството пред СРС. Посочва още и възможността за прекратяване на договора по силата на предвиденото в разпоредбата на чл. 9 от същия следва да бъде тълкувана като право на наемодателя, което обаче той не е упражнил в конкретния случай, поради което и договорът не е бил развален. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди решението в обжалваната му част. Претендира разноски във въззивното производство.

Решението в частта, с която предявените от ищеца искове са отхвърлени за сумата 210, 00 лв., както и за сумата над 718, 66 лв. до 949, 33 лв., представляваща мораторна лихва и за периода 06.03.2020 г. – 05.05.2020 г. не е обжалвано от ищеца, поради което и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените оплаквания във въззивната жалба, съдът намира следното:

По делото е представен договор за наем на МПС с опция за придобИ.е на правото на 2 собственост от 20.11.2019 г., сключен между “Е.Т.К.“ ЕООД в качеството на наемодател и Д.

С. Я. – лично и като законен представител на “Д. 18“ ЕООД – в качеството на наемодатели.

По силата на процесния договор наемодателят е поел задължение да предостави за временно възмездно ползване МПС “Рено Мастер“, шаси № VFIVB000960094130, двигател № М9ТС704С105225 с рег. № ******* срещу първоначална наемна вноска в размер на 7000 лв. без ДДС и месечна наемна цена в размер на 1000 лв. без ДДС. Наемателят е поел задължение от своя страна за срока на договора да заплаща за своя сметка всички съпътстващи разноски, свързани в ползването на процесното МПС, вменени като задължение на наемодателя по силата на договор за финансов лизинг от 28.03.2018 г., сключен с трето за настоящия спор лице. Плащанията на дължимата наемна цена е уговорено да бъдат извършвани до 5-то число на текущия месец, при срок на действие на договора 41 месеца.

Процесният договор е подписан за наемодателя от управителя – Д.В. З., а за наемателя от управителя – Д. С. Я., която е поела изпълнение на задълженията по договора и в лично качество. Доколкото истинността на договора е бил своевременно оспорен от ответниците, при съобразяване на разпоредбата на чл. 193, ал. 3 ГПК първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест по делото, като им е указал, че в тяхна тежест е да докажат неистинност на подписа, поставен за управителя на “Д. 18“ ЕООД.

В хода на производството пред СРС обаче ответниците не са ангажирали доказателства, въз основа на които да бъде направен извод за неистинност на процесния договор за наем, поради което и съдът намира, че въз основа на него се доказва съществуването на валидно възникнало между страните по делото на облигационно правоотношение. С оглед на оплакванията във въззивната жалба следва да бъде посочено, че възражението за висяща недействителност не е било надлежно наведено в производството пред СРС в срока за отговор на исковата молба, поради което и същото се явява преклудирано в настоящия процес. В допълнение на това, съгласно възприетото в т. 2 на Тълкувателно решение № 5/2014 г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСГТК договорът, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици, като при липса на потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. С оглед на обстоятелството, че съгласно твърденията на жалбоподателите процесният договор е бил сключен от лице без представителна власт за насрещната страна по него – въззиваемият “Е.Т.К.“ ЕООД, то за тях по начало не съществува правна възможност да се позоват на недействителността на процесния договор като сключен от лице без представителна власт от името на “Е.Т.К.“ ЕООД. Наред с това, в конкретния случай не е налице и хипотеза на нищожност на процесния договор, която да произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства и за която съдът да дължи служебно произнасяне в мотивите на решението (при съобразяване на възприетото в Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК).

Подписвайки процесният договор за наем ответницата Д. С. Я., в качеството й на управител на “Д. 18“ ЕООД и доколкото е била страна по договора и в лично качество се е задължила да отговаря солидарно за задълженията по него. Това е така, тъй като когато в текста на единен договор изрично е предвидено, че представляващият търговското дружество, което е страна по него се задължава да носи солидарна отговорност за задълженията на същото, за да породи тази уговорка ефект спрямо него, като физическо лице, не е необходимо той да положи отделен подпис с указание, че се полага в лично качество. наличието на валидно положен от него един подпис върху документа го обвързва и в двете качества (в този смисъл е и цитираната от СРС практика – така Решение № 20 от 10.04.2018 г. по т. д. № 1519/2017 г., т. к., І т. о. на ВКС).

3

По делото е представен договор за финансов лизинг № 182318829929/28.03.2018 г., сключен между “Е.Т.К.“ ЕООД, в качеството му на лизингополучател, Д.В. З. и “Карго спед България“- като съдлъжници и трето за настоящия спор лице – “С. – България“ ЕООД в качеството на лизингодател, като предмет на договор за лизинг е автомобил Renault Master Chassis CAB шаси № VFIVB000960094130, В чл. 4, ал. 3 от договора е предвидено, че лизингополучателят няма право да възлага, предоставя или прехвърля всички или част от своите права по договора за лизинг на трети лица без предварително писмено съгласие на лизингодателя. Наличието на процесният договор обаче не е относимо към предмета на настоящия спор, доколкото касае отношения между въззиваемия и трето за настоящия спор лице, а предвидената уговорка съгласно която лизингополучателят - “Е.Т.К.“ ЕООД няма право да предоставя правата по договора на трети лица и нарушаването й биха могли да бъдат разглеждани единствено като обстоятелства обосноваващи неизпълнение на поетите по договора задължения от страна на “Е.Т.К.“ ЕООД към третото лице, но нямат отношение към действителността на сключения договор за наем на процесния автомобил, който е предмет на настоящия спор.

Не е относим и представения по делото рамков договор за осъществяване на транспортни услуги от 20.11.2019 г., доколкото макар и последният да е сключен между страните по настоящия спор, то същият касае правоотношения, които са извън неговия предмет. В тази връзка, неоснователни са оплаквания във въззивната жалба за липса на произнасяне на СРС относно наличието на посочените облигационни правоотношения, доколкото същите са били обсъдени от съда като факти, установени в хода на производството и същите не са решаващи за крайния изход на настоящия спор.