Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 322 от 27.10.2026, Окръжен съд - Стара Загора

Съд
Окръжен съд - Стара Загора
Дело
Въззивно гражданско дело 612/2026
Вид
Решение № 322
Подписан
27.10.2026
Състав
Пламен Стефанов Златев, Веселина Косева Мишова, Мариана Мавродиева Мавродиева

Цитирани разпоредби

  • чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 348 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.349 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.349, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.349, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 83 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 83, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 59 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.31, ал.1 · Закон за собствеността
  • чл.31, ал.2 · Закон за собствеността

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 322 гр. Стара Загора, 27.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Пламен Ст. Златев

Членове:Мариана М. Мавродиева

Веселина К. Мишова при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно гражданско дело № 20265500500612 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по въззивна жалба, подадена от М. З. К. чрез пълномощника му З. К. С., против решение № 11 от 20.07.2026 г., постановено по гр.д. № 39/2025 г. на Районен съд – Раднево.

Въззивникът е останал недоволен от постановеното решение и го обжалва в цялост. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.349 ГПК и отказът за възлагане е незаконосъобразен, тъй като е направил неправилен извод относното произхода на съсобствеността.

Твърди, че тя е възникнала от наследяване. Последващото дарение не променяло произхода и предпоставката на чл.349, ал.2 била изпълнена.

Първоинстанционният съд бил игнорирал влязло в сила решение, което било грубо нарушение на чл.235, ал.2 ГПК. Въззивникът счита, че съдът неправилно е изключил приложението на чл.349, ал.1 ГПК и счита, че този текст се прилага при всяка съсобственост, а не само при делба на СИО.

Текстът се прилагал при всяка съсобственост, когато имотът е жилище и съсобственикът го е ползвал или е бил лишен от ползване. Съдът бил смесил специалната хипотеза за възлагане при СИО и общата хипотеза за възлагане на неподеляемо жилище.

На второ място, въззивникът счита, че отказът по чл.31, ал.1 ЗС е незаконосъобразен, тъй като било неправилно прието, че поканата била невалидна. Неправилно било прието, че поканата била от лице със запазено право на ползване, тъй като пълномощникът можел да отправя покана от името на упълномощителя. Съдът бил игнорирал въводът във владение от 1

14.06.2024 г., което доказвало, че ответниците държали имота; лишавали ищеца от ползване и фактическата власт била у тях. Съдът бил игнорирал и решението на РС – Пловдив, от което се установявало, че ответниците владеят имота без правно основание; ищецът бил лишен от ползване.

На трето място, въззивникът счита, че е налице вътрешно противоречие относно държавната такса, тъй като в мотивите пишело, че ищецът следвало да заплати държавна такса, а веднага след това, че е освободен. Въззивникът счита, че първоинстанционният съд не бил обсъдил договора за дарение, решението за разваляне на договора за гледане и издръжка, решението за недействителност на продажбата на Ч.и, решението за собствеността му, правото на ползване на пълномощника му З. К. С., фактическото лишаване от ползване и въвода във владение. Неправилно съсобствеността била определена като смесена, без съдът да изследва произхода на дела на ищеца, наследствената реституция и правоприемството чрез дарение, което било неправилно приложение на ТР № 1/2004 г. Излага съображения в подкрепа на твърдението му относно приложимостта на чл.349, ал.2 ГПК. Иска въззивният съд да отмени изцяло решението на РС – Раднево и да постанови ново, с което имотът да бъде възложен на ищеца по чл.349 ГПК; да се уважи претенцията му по чл.31, ал.2 ЗС и чл.86 ЗЗД и да се присъдят дължимите суми за лишаване от ползване; да се коригира в частта относно държавните такси и да се присъдят разноските по делото. С допълнителни молби-уточнения към въззивната жалба излага съображения в подкрепа на позицията си.

Въззиваемите В. Б. Ч. и С. Г. Г. оспорват въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но по същество - неоснователна.

Производството е за делба и е във втората си фаза. С решение № 11/10.02.2026 г., постановено по гр.д. № 39/2025 г. по описа на РС - Раднево, влязло в законна сила на 13.03.2026 г., е допусната делба между М. З. К., С. Г.

Г. и В. Б. Ч. на недвижим имот - апартамент, находящ се в гр. К., ***, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения със застроена площ от 59,95 кв.м, в жилищна сграда – блок, построен върху държавна земя, при съседи на апартамента: от юг – улица, от изток – коридор, заедно с изба № 3 с полезна площ от 9,37 кв.м, при съседи от север – външен зид, от изток коридор и с 4,490 % ид.части от общите части на цялата сграда и съответната част от правото на строеж върху терена, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***, при съседни обекти с идентификатори: на същия етаж ***, под обекта *** и над обекта

***, при квоти 1/2 ид.ч. за М. З. К. и ½ ид.ч. при условията на 2 съпружеска имуществена общност за С. Г. Г. - Ч. и В. Б. Ч..

Първоинстанционният съд е приел, че делбата следва да се извърши чрез изнасяне на имота на публична продан, тъй като допуснатият до делба недвижим имот бил неподеляем. Приел е, че претенцията на М. З. С. за възлагане на основание чл.349 ГПК е неоснователна. Приел е, че чл.349, ал.1 ГПК е неприложим в случая, тъй като той се отнася до имот, който е съпружеска имуществена общност. Приел е, че претенцията по ал.2 на посочения текст е неоснователна, тъй като не са налице предпоставките, посочени в нея – задължително условие за възлагане е съсобствеността да е възникнала от наследяване, което в случая не е налице. Ответниците са придобили ½ ид.части в режим на СИО чрез покупко-продажба от трето за съсобствеността лице. Право на възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК има само сънаследник, т.е. лице, което е придобило идеална част от имота по наследство и то в хипотезата, при която съсобствеността е възникнала от наследяване.

Придобилият по силата на сделка идеална част от жилище няма основание да го получи чрез възлагане от съда по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК. При наличие на т.нар. смесена съсобственост извършването на делбата по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК е недопустимо и делбата следва да бъде извършена чрез изнасяне на неподеляемия жилищен имот на публична продан по реда на чл. 348 ГПК.

Решението по извършване на делбата е правилно.

По делото е безспорно между страните, а и е установено от заключението на назначена и изслушана съдебно техническа експертиза за поделяемостта на имота и неговата пазарна оценка, че имотът, предмет на делбата, е неподеляем - според техническите правила и норми от него не могат да бъдат образувани два или повече имота. Очевидно е невъзможно всеки от съделителите да получи дял в натура, съобразно правата му в съсобствеността. Налице е хипотезата на чл.348 ГПК.

Претенцията за възлагане е неоснователна.

Съделителят М. З. С. е собственик на ½ ид.ч. от делбения имот по силата на договор за дарение от 07.12.2010 г., обективиран в н.а. № 184, т.ІІ, рег. № 3013, дело № 314 по описа на нотариус И.Г. с № 440 по списъка на НК, като дарител по този договор е баща му З. К. С., който е запазил за себе си пожизнено правото на ползване върху имота. Съделителите С. Г. Г. - Ч. и В. Б.

Ч. са собственици на другата ½ ид.ч. от делбения апартамент, придобита по силата на договор за покупко-продажба от 07.04.2008 г., обективиран в н.а. № 166, т.І, рег. № 1685, дело № 145 по описа на нотариус К.К. с № 441 по списъка на НК. Първоначално имотът е бил съпружеска имуществена общност между К.А. С. и З.А.С. – дядо и баба на въззивника. С договор от 14.07.1993 г. за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане те са го прехвърлили на сина си С. К. С.. С решение № 522 от 12.08.2009 г., постановено по гр.д. № 564/2007 г. по описа на Районен съд – Казанлък, този договор е развален за ½ ид.ч. от имота. С решение № 261519 от 20.05.2021 г. е признато за установено по отношение на С. Г. Г. - Ч. и В. Б. Ч., че ½ ид.ч. от делбения имот е собственост на М. З. С. по силата на посочения 3 по-горе договор за дарение.

Предвид на тези обстоятелства, за които страните не спорят, делбеният апартамент се намира в състояние на т. нар. смесена съсобственост, тъй като тя е възникнала в резултат на повече от един юридически факт. Неоснователно е възражението на въззивника, че изводът на първоинстанционния съд относно произхода на съсобствеността е неправилен. Видът на съсобствеността, т.е. преценката дали тя е смесена или не и от колко юридически факта е възникнала, се прави към момента на извършването на делбата, а не в по-ранен момент. Затова е напълно ирелевантно как праводателят на въззивника е придобил имуществото, което му е дарил, в т.ч. е без значение твърдението, че за него това имущество има наследствен характер. Той не е съделител, тъй като след дарението вече не е носител на правото на собственост. Запазването на правото на ползване също не му дава право да участва в делбата. Предмет на делбата е целият имот и се извършва между всички съсобственици. Затова се взема предвид вида на собствеността на всеки един от съделителите.

Невярно е твърдението, че съсобствеността е възникнала от наследяване. По правната си същност наследяването е преминаване на имуществото на починало лице към други лица, които стават негови правоприемници. В настоящия случай нито въззивникът, нито въззиваемите са придобили правата в съсобствеността по наследяване. Както бе посочено по-горе, това е станало по силата на сделки - договор за дарение и договор за покупко-продажба. Не е вярно твърдението на въззивника, че дарението не променя произхода на собствеността. Наследствен имотът е бил за дарителя, който не участва в делбата като съделител. След като го е отчуждил чрез дарение, то за надарения тази сделка е източник на правото му на собственост, респ. правото да участва в делбата.

С оглед на тези съображения въззивният съд приема, че е налице е т. нар. смесена съсобственост, поради което приложението на чл.349, ал.1 и 2 ГПК е немислимо.

Съгласно чл.349, ал.1 ГПК, ако неподеляемият имот е жилище, което е било съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг, и преживелият съпруг няма собствено жилище, съдът по негово искане може да го постави в дял, като уравни дяловете на останалите съделители с други имоти или с пари. Видно е, че фактическият състав на тази правна норма предвижда целият имот да бъде съпружеска имуществена общност, тъй като правата на преживелия съпруг са противопоставими само на наследниците по закон на другия съпруг, но не и на трети лица. В случая, имотът не е бил съпружеска имуществена общност и след това сънаследствен.

Не е вярно твърдението на въззивника, че правилото на чл.349, ал.1 ГПК се прилага при всяка съсобственост, когато имотът е жилище и съсобственикът го е ползвал или е бил лишен от ползване. Разпоредбата е напълно ясна, че правилото, което се съдържа с нея, е приложимо само, ако предмет на делбата е жилище, което е било съпружеска имуществена общност, и делбата се 4 извършва между наследниците на починалия съпруг. Разпоредбата не е „обща“ хипотеза за възлагане на неподеляемо жилище. Такава хипотеза не е предвидена в ГПК.

В случая не е приложима и разпоредбата на чл.349, ал.2 ГПК. Правото на възлагане по този текст има само наследник, който е придобил идеална част от имота по наследство и то в хипотезата, при която самата съсобственост е възникнала от наследяване. При наличие на т. нар. смесена съсобственост извършването на делбата по реда на чл.349, ал.2 ГПК е недопустимо – ТР № 1/2004 г., т.8, ОСГК, т.е. при съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт, както е в случая, възлагането е недопустимо и делбата следва да бъде извършена чрез изнасяне на имота на публична продан.

По претенцията по чл.31, ал.1 ЗС:

Съгласно този текст, когато общата вещ се ползва лично от някой от съсобствениците, същият дължи обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени от деня на писменото поискване. Вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС се явява частен случай на общата забрана, регламентирана м чл. 59 ЗЗД, едно лице да се облагодетелства за сметка на друго. Правната норма изисква претендиращият обезщетение за лишаване от ползване да докаже, че имотът е съсобствен с ответника; че е отправил писмена покана; че ответникът ползва имота или ползва площ, по голяма от съответстващата на правата му в съсобствеността (достатъчно е да докаже, че ответникът е имал фактическата власт в момента на отправяне на поканата) и размера на ползата, която е пропуснал след поканата (обикновено в размер на дължимия пазарен наем).