Решение № 193 от 16.12.2021, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 193 гр. Варна, 16.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Радослав Кр. Славов

Членове:

Дарина Ст. Маркова

Женя Р. Димитрова при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева като разгледа докладваното от Дарина Ст. Маркова Въззивно търговско дело № 20213001000580 по описа за 2021 година

И за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно, образувано по жалба на ИБР. ЮС. К. от с.Ясенково, община Венец, срещу решение № 260044 от 30.07.2021г. по търг.дело № 117/20г. по описа на Окръжен съд – Шумен, в частта му, с която е отхвърлен предявения от него срещу „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск за обезщетение за неимуществени вреди в резултат на преживените болки и страдания, причинени, вследствие на получените от него травматични увреждания в резултат на ПТП, станало на 08.07.2020г., причинени от водача на лек автомобил „Пежо 407“ с рег.№ Н 3103 ВХ, застрахован по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за разликата от 8 000лв. до 18 000лв., както и за неприсъдена законна лихва.

В жалбата се твърди че решението в обжалваните от него части е неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.52 от ЗЗД и необосновано.

Оспорва определения от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди, като твърди че същото е занижено с оглед принципа на 1 справедливост и постоянната съдебна практика. Твърди че не са изложени от съда съображения, обосноваващи подобен нисък размер, който представлява отклонение от обичайно присъжданите от съда обезщетения по аналогични случаи. Твърди че не са отчетени всички специфични обстоятелства, които имат значение при определяне на размера на обезщетението. Сочи че по делото са събрани достатъчно обективни доказателства, установяващи негативните последици, които той търпи вследствие на претърпяното ПТП и получените увреждания. Сочи че събраните гласни доказателства – показанията на свидетеля К.ов, кредитирани от съда, по несъмнен начин доказват претърпените болки, страдания и дискомфорт. Твърди че следва да бъде отчетена и актуализацията съгласно чл.492 ал.1 от КЗ определяща минимална застрахователна сума, което не е взето предвид от първоинстанционния съд.

По претенциите за законна лихва: Твърди че са налице две задължения за лихви, с различни правни основания. Едната, от настъпване на застрахователното събитие е част от общия размер на застрахователното обезщетение. А другата по чл.497 от КЗ е за забава на застрахователя с определянето и изплащането на общия размер на застрахователното обезщетение. Твърди че двете лихви могат да съществуват паралелно.

Моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваната от него част и да постанови друго, с което искът му за обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважен до размера на сумата 18 000лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на уведомяването – 30.07.2020г. до окончателното и изплащане и и законна лихва върху нея, считано от 20.08.2020г. до окончателното и изплащане.

Претендира направените разноски за двете инстанции. В депозирана за съдебно заседание молба от процесуален представител, поддържа жалбата и моли съда да я уважи, претендира направените по делото разноски.

Въззиваемата страна „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД със седалище гр.София, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор, изразява становище за неоснователност на подадената жалба и моли съда да потвърди решението в обжалваната му част. Претендира направените пред въззивен съд разноски. В депозирана за съдебно заседание молба от процесуален представител, оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение.

2

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявен е иск с правно основание чл.432 от КЗ от ИБР. ЮС. К. срещу ЗАД „ДаллБогг Живот и Здраве“ АД за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 68 000 лв. в резултат на пътно-транспортно произшествие на 08.07.2020г., причинено виновно от А Д А при управление на лек автомобил с рег.№ Н 3103 ВХ, при сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, ведно със законна лихва. Предмет на въззивно обжалване е решението на първоинстанционния съд само в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 8 000лв. до 18 000лв. и в частта му, с която не е присъдена законна лихва върху обезщетението по чл.497 ал.1 т.1 от КЗ.

Първоинстанционното решение в частите му, с които искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размера на сумата 8 000лв. и с която същият иск е отхвърлен за разликата над 18 000лв. до 68 000лв. е влязло в сила.

С оглед влязлото в сила решение на първоинстанционния съд и предметите предели на силата на присъдено нещо, въззивният съд намира, че пред настоящата инстанция е установено настъпването на пътнотранспортното произшествие на 08.07.2020г., вината на водача А А и механизмът на пътно-транспортното произшествие. Не е спорно, че между застрахователното дружество и собственика на автомобила, с който е причинено пътно-транспортното произшествие е сключен договор за задължителна застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите”, действаща към датата на пътно-транспортното произшествие, която покрива отговорността на застрахователя за причинени от Ангелов вреди при управлението на лекия автомобил.

Спорен пред въззивния съд е само размерът на обезщетението за неимуществени вреди.

По размера на обезщетението:

Не са спорни установените от първата инстанция травматични увреждания: фрактура на малкия пищял на дясна подбедреница, както и малка разкъсно-контузна рана в тилната област и повърхностни рани в областта на 3 дясното коляно и подбедрица. Предвид характера на фрактурата е проведено консервативно лечение като на въззивника е поставена гипсова лонгета за 20 дни. Пострадалият не е бил хоспитализиран. Посочено е от експертите, че няма медицински документи, удостоверяващи развитие на усложнения.

Средният възстановителен период за този вид увреждане е в рамките на месец и половина – два, силната болка е през първите две – три седмици, след което при липса на регистрирани усложнения болките следва да намаляват и да отзвучат. Посочено е от експерта при изслушване на заключението в съдебно заседание, че помощта от която се нуждае е ако няма помощно средство, при ставане, сядане, обичайните движения са ограничени, може да се ходи с помощни средства или дори без тях, но с болезнена походка, налице са затруднения в битово отношение по отношение на предвижването.

От показанията на разпитания по делото свидетел Х Ю К.ов, брат на въззивника, преки и непосредствени, депозирани непротиворечиво и убедително, кредитирани от съда при условията на чл.172 от ГПК, въззивният съд приема за установено че К. след произшествието е изпитвал силна болка и не е могъл да стъпва на крака си, което е продължило около месец - два.

През това време свидетелят се е грижил за брат си като му е помагал за всичко, защото той не е могъл да става и да се придвижва сам. Свидетелят сочи че пострадалият само е лежал, болките първоначално са били много силни и са му пречели да спи.

При определяне по справедливост на основание чл.52 от ЗЗД на размера на неимуществените вреди на увреденото от деликт лице съдът отчита характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпяните физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, икономическите условия на живот в страната към момента на увреждането. Взимайки предвид тези критерии и събраните по делото доказателства, въззивният съд определя сумата 15 000лв., като паричен еквивалент на всички понесени от К. емоционални, физически и психически болки, неудобства и сътресения, които е преживял в резултат на претърпяното на 08.07.2020г. пътно-транспортно произшествие. Към момента на ПТП ищецът е бил на 58 години. Получил е счупване на малкия пищял на дясна подбедреница, лекуван е консервативно. Възстановителният период е продължил около два месеца, като към момента е налице възстановяване от травмата. Въззивният съд намира, че този размер обезщетява обичайният 4 период за възстановяване и обичайният интензитет на болките и страданията.

Въззивният съд намира, че не е сезиран с оплакване по отношение на приетата от първоинстанционния съд липса на съпричиняване от страна на пострадалия по направеното от застрахователя възражение за съпричиняване.

В мотивите на обжалваното решение съдът е приел че ищецът не е допринесъл с поведението си за настъпване на вредоносния резултат. В подадения от застраховател отговор на въззивната жалба няма поддържано възражение за съпричиняване и несъгласие с приетия за установен факт за липса на съпричиняване. Поради което и възражението за съпричиняване не следва да бъде обсъждано от въззивния съд.

Независимо от това, дори и да се приеме за разглеждане от въззвния съд, възражението за съпричиняване е неоснователно. Установено е с постигнатото по НОХД № 2308/20г. споразумение за прекратяване на наказателното производство, одобрено от наказателния съд, имащо задължителна за гражданския съд сила, че виновният водач на лек автомобил „Пежо 407“ с рег.№ Н 3103 ВХ е нарушил правилата за движение като се е движил с превишена скорост и не е пропуснал преминаващите по пешеходната пътека пешеходци. Установено е от заключението на приетата по делото експертиза, че пострадалият пешеходец е бил на платното върху обозначената пешеходна пътека като е изминал по-голямата и част и е наближавал разделителната ивица. Тези характеристики на конкретния механизъм на ПТП изключват отчитане на съпричиняване от страна на пешеходец, пресичащ на обозначена пешеходна пътека, съгласно нормата на чл.119 ал.5 от ЗДвП, която предвижда, че при пътнотранспортно произшествие с пешеходец на обозначена пътна маркировка "пешеходна пътека", когато водачът е превишил разрешената максимална скорост за движение или е нарушил друго правило от ЗДвП, имащо отношение към произшествието, пешеходецът не се счита за съпричинител за настъпване на съответното произшествие. Поради което и въззивният съд намира възражението за съпричиняване за недоказано.

С оглед на така изложеното и предвид определения от въззивната инстанция справедлив размер на обезщетението за претърпените от пострадалия неимуществени вреди обжалваното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения срещу застрахователя иск за разликата над 8 000лв.

5 до 15 000лв. следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът да бъде уважен. За разликата над 5 000лв. до 18 000лв. обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

По жалбата в частта и досежно неприсъдената законна лихва:

В исковата молба от ищеца са претендирани кумултивно две законни лихви върху обезщетението за неимуществени вреди: веднъж с начална дата от датата на деликта – 08.07.2020г. до окончателното и изплащане съгласно чл.429 от КЗ, уточнена с допълнителната искова молба с начална дата от датата на уведомяването на застрахователя 30.07.2020г. и втори път с начална дата от изтичането на петнадесетдневния срок по чл.497 ал.1 т.1 от КЗ до окончателното и изплащане.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е присъдил законна лихва върху определеното обезщетение, считано от датата на уведомяване на застрахователя до окончателното и изплащане. Отхвърлил е претенцията за законна лихва за периода от датата на увреждането до датата на уведомлението. Срещу тази част на решението няма подадена въззивна жалба.

Оплакването във въззивната жалба е за неприсъждане на втората кумулативно претендирана законна лихва по чл.497 ал.1 от КЗ, като се твърди че двете лихви могат да съществуват паралелно. В този смисъл е искането във въззивната жалба за присъждане на двете законни лихви. В обажлваното решение първоинстанционният съд не се е произнасял по тази претенция за втора законна лихва, различна от първоначалната, поради което и по реда на въззивното обжалване разглеждането и за първи път е недопустимо. Редът за разглеждането и е този по чл.250 от ГПК, за който съдът не следи служебно.