Определение № 21673 от 11.06.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 21673 гр. София, 11.06.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20251110156249 по описа за 2025 година

ОПРЕДЕЛЕНИЕ гр. София, 11.06.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. д. № 56249/2025 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 247 ГПК и чл. 248 ГПК.

Подадена е молба с вх. № 133792/28.04.2026 г. от Д. В. К., като е направено искане за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на Протоколно решение от 27.04.2026 г., постановено по гр. д. № 56249/2025 г. по описа на СРС, II Г. О. Поддържа, че в частта за присъдените разноски в полза на процесуалният представител неправилно е било изписано името на последния. Навежда доводи, че също така решението трябвало да се измени и в частта за разноските, тъй като било определено адвокатско възнаграждение единствено за заповедното производство, но не и за исковото такова. Излага съображения, че с оглед чл. 38 ЗАдв., във вр. чл. 36 ЗАдв. на процесуалният представител се дължали и разноски за исковото производство. Развива аргументи по отношение приложимите критерии за определяне на адвокатското възнаграждение, като прави извод, че същото следвало да бъде в размер на сумата от 296,50 евро за исковото производство. Поддържа, че като е присъдена обща сума за първоинстанционното и заповедното производство, практически адвоката бил работил безвъзмездно по отношение на исковото производство.

Иска допускане поправка на очевидна фактическа грешка и изменение на решението в частта за разноските.

В срока по чл. 247, ал. 2 ГПК и чл. 248, ал. 2 ГПК ответника не е изразил подал отговор на молбата по чл. 247 ГПК и чл. 248 ГПК и не е изразил становище по направените искания.

Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото 1 доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от фактическа и правна страна:

I. По отношение искането за поправяне на очевидна фактическа грешка.

В разпоредбата на чл. 247, ал. 1 ГПК е предвидено, че съдът по своя инициатива или по молба на страните може да поправи допуснатите в решението очевидни фактически грешки.

Доколкото в случая съдебното решение в частта за разноските има характер на определение, то и съдът при произнасянето за поправка на очевидната фактическа грешка следва да се произнесе със същия акт.

Очевидната фактическа грешка е налице при всяко несъответствие между формираната действителна воля на съда, видна от мотивите към съдебното решение, и нейното външно изразяване в текста на самото съдебно решение, т.е. в неговия диспозитив – така Решение № 168 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 580/2012 г., IV г. о., ГК.

О т Протоколно решение от 27.04.2026 г., постановено по гр. д. № 56249/2025 г. по описа на СРС, II Г. О. в частта за разноските се установява, че съдът е осъдил на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., във вр. чл. 36 ЗАдв. Сдружение „Българска Федерация по Вдигане На Тежести“, ЕИК: 17606337 да заплати на адв. В. В.ов П., сумата от 225,03 евро, представляващи адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.

Приложено е пълномощно за процесуално представителство с упълномощител Д. В.

К. и упълномощен адв. В. В. П..

С оглед изложеното, съдът намира, че правилно е формирал правосъдната си воля, но неправилно технически е отразил същата в диспозитива на съдебното решение (с характер на определение) в частта за разноски, като неправилно е изписал имената на процесуалният представител на ищеца, поради което е налице хипотезата на очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК, чиято поправка следва да бъде допусната.

II. По отношение искането за изменение на решението в частта за разноските.

От Протоколно решение от 27.04.2026 г., постановено по гр. д. № 56249/2025 г. по описа на СРС, II Г. О. в частта за разноските се установява, че съдът е осъдил на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., във вр. чл. 36 ЗАдв. Сдружение „Българска Федерация по Вдигане На Тежести“, ЕИК: 17606337 да заплати на адв. В. В.ов П., сумата от 225,03 евро, представляващи адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.

Представен е в рамките на заповедното дело – Договор за правна помощ, сключен на 10.07.2025 г. между Д. В. К. от една страна, в качеството на доверител (именуван „Клиент“) и адвокат В. В. П. от друга страна, в качеството на довереник (именуван „Адвокат“). По силата на договора клиентът възлага, а адвоката се задължава да предостави правна помощ и съдействие, изразяващо се в процесуално представителство пред компетентния съд относно присъждането на парични суми за неплатени трудови възнаграждения спрямо „Българска Федерация по вдигане на тежести“ до окончателното приключване на делото във всички инстанции. В договора е уговорено, че правната помощ се предоставя при безплатно – на 2 материално затруднено лице, при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Съдът констатира, че описаният по-горе договор е представен и към исковата молба (л. 18-19 в кориците на делото).

Настоящият съдебен състав намира, че с оглед уговореното по договора, действително на процесуалният представител се дължи възнаграждение и за исковото произвоство. Въпреки това, съдът намира, че следва да отчете факта, че заповедният съд е определил адвокатско възнаграждение, което в пъти по-голямо от необходимото, доколкото заповедното производство е формално и не представлява фактическа и правна сложност.

В случая исковото производство не съставлява също фактическа и правна сложност, като е постановено неприсъствено решение, а процесуалният представител на ищеца не е бил процесуално активен, като дори не се е явил в о. с. з.

Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.

Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.

Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.

Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.

Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по 3 смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09, т. 29.

С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „като несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в съответствие с настоящият член, са нищожни“.

Висшият адвокатски съвет представлява „сдружение от предприятия“ по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС, тъй като съгласно чл. 113, ал. 2 ЗАдв. се избира от общото събрание на адвокатите в страната, което пък е избрано на представителен принцип и се състои от делегати от всички адвокатски колегии в страната. Упражняването на адвокатска професия от лице, невписано в адвокатска колегия, пък е забранено по аргумент от императивната норма на чл. 3, ал. 2 ЗАдв. С това Висшият адвокатски съвет отговаря на условията, установени от практиката на СЕС (в точка 46 - 49 от решението по дело С-1/12 Ordem dos Tecnicos Oficiais de Contas), за да бъдат възприети решенията му, с които определя цени, като такива на „сдружение от предприятия" - той се състои от членове, които осъществяват икономическа дейност (процесуална защита срещу възнаграждение) и така представляват „предприятие" по смисъла на чл. 101, nap. 1 ДФЕС (виж. точка 46 решението по дело С399/09 Wouters и цитираната там предходна съдебна практика); неговите управителни органи се избират от членовете му, и техните решения са насочени към определяне на условията за осъществяване на икономическа дейност.

Следователно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, макар и да формално да е приета като нормативен акт, по смисъла на конкурентното право на ЕС представлява решение на сдружение на предприятия (изрично в този смисъл за правилата за квалификация на експерт-счетоводителите в Португалия СЕС се е произнесъл в точка 48 от решението по дело С-1/12 Ordem dos Tecnicos Oficiais de Contas). Съдът на Европейския съюз е приел в точки 48 - 50 от мотивите на решението по дела С-427/16 и С428/16, че решение, с което се определят минималните възнаграждения на всички адвокати в една държава-член на Съюза, е годно да ограничи конкуренцията на вътрешния пазар, и поради това правилата на чл. 101, параграфи 1 и 2 ДФЕС са по принцип приложими към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Доколкото същата попада и в „твърдия" списък на решения, които винаги водят до ограничаване на конкуренцията, тъй като изпълнява хипотезата на чл. 101, § 1, б. „а", предложение първо ДФЕС - определя покупни или продажни цени, то Наредбата на Висшия адвокатски съвет ограничава конкуренцията и би се явила необвързваща националните съдилища, съгласно правилото на чл. 101, § 2 ДФЕС (същото следва да се тълкува в смисъл, че актове, определящи минимални ставки, не обвързват националния съд, а дали тази липса на 4 обвързаност води до нищожност на акта е въпрос на вътрешното право съобразно практиката на СЕС, установена в решението по дело 6/64 Costa v ENEL).

Разпечатката съдържа 34 от 123 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/26e0976c-1a82-47ae-b8ca-f77a032cc54e