Решение № 481 от 08.08.2024, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 481 гр. Враца, 07.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев при участието на секретаря Христина Т. Цекова като разгледа докладваното от Борис К. Динев Въззивно гражданско дело № 20231400500610 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба вх. № 9364/14.09.2023 г. на К. О. Г., ЕГН **********, с местожителство в ***, представляван от адв. М. К. срещу Решение № 328/21.07.2023 г., по гр.д. № 933/2022 г. на PC Монтана, 2 с-в.

Жалбоподателят обжалва решението изцяло като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и необосновано.

Твърди, че първоинстанционния съд приел лаконична фактическа обстановка, въз основа на което е направил и правно неправилна преценка на правноотносимите факти и обстоятелства, довела и до незаконосъобразни правни изводи.

Оспорва извода на първоинстанционния съд, че изплатените през м.април 2019 година бонуси на регионалните мениджъри Л. С. и Л. Л. са съответно за „цялостен принос в дейността на фирмата” и за „Цялостна търговска дейност”. Поддържа оспорването на заключението на вещото лице в тази част от заключението, предвид на обстоятелството, че се преразказват изявления на други лица, несъбрани по предвидения в ГПК ред, поради което и не могат да се ценят като доказателства в процеса и като се е позовал на такива, съдът съществено е нарушил установените в процесуалния закон правила.

Намира за незаконосъобразен извода на първоинстанционния съд, позовавайки се на разпоредбата на чл.66,ал. 1 от КТ, че именно въз основа на сключения трудов договор възниква задължение за работодателя да заплаща дължимите трудови възнаграждения и че допълнителните плащания, които нямат задължителен характер, могат да се уговарят в колективен трудов договор или от страните по трудовото правоотношение.

1

Позовава се на разпоредбата на чл. 13, ал.1,т.1 от НСОРЗ, която визира възможността допълнителните трудови възнаграждения за постигнати резултати да се уговарят и с ВПОРЗ, както това е сторено и в настоящия случай с разпоредбата на чл.4,ал.1,т.4 на ВПОРЗ на ответника. излага, че видно от заключението на вещото лице, бонусите на посочените в заключението лица, касаещи претенцията на ищеца, са определени на база посочената разпоредба.

Не споделя извода на съда, че тази разпоредба нямала задължителен характер, защото нямало други заповеди, документи и пр., поради което работодателят не е длъжен да заплаща такива възнаграждения и заплащането им е по негова преценка.

Излага, че от заключението на вещото лице, така от горепосочените ВПОРЗ, от показанията на разпитаната свидетелка Г. С. се установява, че изплащането на бонуса за постигнати резултати на търговците и регионалните мениджъри е установена практика в дружеството. Бонусите се изплащали на годишна база, при постигането на определени резултати и са предвидими, сигурни, трайни и възнаградителни. Схемата на получаване на бонусите се обяснявала на всички лица, постъпващи на работа при ответника на такива длъжности.

Твърди, че по посочените съображения управителят на ответника никога не е отричал дължимостта на исковата сума, налице е извънсъдебно признание на основателността и дължимостта на претенцията. В този смисъл били и показанията на св. С. и процесуалното поведение на управителя на ответника, който, задължен на основание чл. 176, ал.1 от ГПК да се яви лично в съдебно заседание и отговори на конкретно поставените въпроси, не стори това без основателна причина, при няколко отлагания на делото, поради което и иска да бъде прието, че ответникът признава основателността и дължимостта на ищцовата претенция, че до получаване на нотариалната покана не е налице отказ от изплащане на бонус, а обещание за изплащането му, че бонусите на регионалните мениджъри се формират по начина, който твърдим и който е установен от събраните по делото доказателства.

Поддържа, че необосновано и незаконосъобразно съдът не е приел за доказани обстоятелствата, за които страната не се е явила, за да отговори на поставените й въпроси, предвид на това, че не е задължен да го стори, а неявяването на управителя не може да е основание за дължимост на претенцията на ищеца и правото за получаване на трудови възнаграждения се установявало с писмени доказателства и нямало други доказателства, които да подкрепят твърденията на ищеца.

Излага, че първоинстанционният съд не е разпределил доказателствената тежест. Освен това било налице е процесуално недопустимо смесване на правната последица от приложение разпоредбата на чл. 176, ал.3 от ГПК, въз основа на която се приемат за доказани обстоятелствата, за които страната не се явила да отговори с правния извод за основателност на ищцовата претенция.

Твърди, че съдът въобще не е обсъдил събраните в производството писмени доказателства, неоспорени от ответника, вкл. отговора на последния по нотариалната покана, в който се съдържа още едно извънсъдебното признание на иска, че са дължими допълнителните възнаграждения, но те са изплатени на ищеца.

Предвид на изложеното моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове.

Претендира разноските по делото, включително и определяне на възнаграждение на адвокат по реда на чл. 38 ЗА.

В срока за отговор по въззивната жалба е постъпил отговор, вх. № 10748 от 23.10.2023 година с, която въззиваемият оспорва жалбата.

Твърди, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно поради което е моли същото да бъде потвърдено, а пък жалбата, подадена против решението да бъде отхвърлена. Твърди че ищецът не е доказал претенцията си, от неявяването на 2 управителя на дружеството „АСМ" ЕООД да даде отговор на поставените въпроси не можело да е основание за приемане за доказано обстоятелството за дължимост на претенцията, след като ищеца в първоинстанционното производство по никакъв друг начин не доказва дължимост на тази претенция. освен това в открито съдебно заседание се явил прокурист на дружеството, който е можел да отговори на поставените въпроси, но не е бил допуснат до разпит.

Ищецът не бил представил писмени доказателства за основанието за претендираното вземане по трудово правоотношение и доколкото липсват такива то исковата претенция по първоинстанционното производство е недоказана.

Поддържа направеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност.

Моли да бъде потвърдено обжалваното определение.

Претендира разноските във въззивното производство.

С жалбата и отговора на жалбата няма направени нови доказателствени искания освен искането за отвод на всички съдии от ОС-Монтана, което е уважено и след това с Определение № 2961 на Апелативен съд - София, 13-ти търговски с-в по въззивно частно гражданско дело № 20231000503166 по описа за 2023 година делото е изпратено на ОС-Враца за разглеждане въз основа на което е образувано настоящето дело.

При извършената проверка по чл.267 от ГПК въззивният съд е констатирал, че въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежна страна, в срока по чл.259, ал.1 ГПК и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК, поради което същата е редовна и допустима.

Настоящият съдебен състав обаче е установил, че исковата молба която е образувано първоинстанционното дело формално не отговаря на изискванията на чл.127, ал.1, т.4 от ГПК - не са наведени твърдения от които да може да се направи извода на какво основание е възникнало вземането на ищеца към ответника за заплащането на бонус към трудовото възнаграждение - дали същото е уговорено в индивидуалния трудов договор, дали се претендира въз основа на подзаконов нормативен акт, колективен трудов договор или някакво друго основание, както и как е формиран този бонус, поради което и с определение № 182/18.03.2024 г. по делото, постановено на осн. т. 4 на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, което в тази част не е изгубило значението си и при действието на ГПК от 2007 г. /в сила от 01.03.2008 г./, както и с т. 5 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е оставил без движение производството по в.гр.д. № 610/2023 г. по описа на Окръжен съд-Враца и е указал на ищеца К. О. Г. в едноседмичен срок от получаване на настоящия съдебен акт с писмена молба с препис за насрещната страна да посочи да какво основание е възникнало вземането му за заплащането на бонус дали същото е уговорено в индивидуалния трудов договор, дали се претендира въз основа на подзаконов нормативен акт, колективен трудов договор или някакво друго основание, както и как е формиран този бонус.

С молба вх. № 2715/09.04.2024 г., постъпила по пощата въззивникът е посочил, че изплащането на бонуси било обичайна практика при въззиваемия-ответник, такива суми били изплатени на останалите служители на дружеството с изключение на въззивника – ищец, въпреки че също бил постигнал изискуемите резултати. Размерът на претендирания бонус, платим за 2019 г. бил в размер на 1,5 пъти определения и получен от търговците Л. Л., Л. М., Ц. К. и Е. В., на база постигнатите от тях резултати през 2018 г. Определянето на бонусите било въз основа на Вътрешните правила за организацията на работната заплата, с които всеки служител се запознава при постъпването му на работа.

С жалбата и с отговора на въззивната жалба не са направени доказателствен искания.

3

В съдебно заседание жалбоподателят чрез процесуалния си представител поддържа жалбата.

В съдебно заседание въззиваемият чрез процесуалния си представител оспорва жалбата.

Врачанският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на К. О. Х., депозирана пред РС-Монтана по която е образувано гр. д. № 933/2022 г. по описа на РС – Монтана

Районен съд Монтана е бил сезиран и се е произнесъл по иска на въззивника за присъждане на сумата от 12 000,00 лева - представляваща неизплатен бонус, допълнително трудово възнаграждение, платим за 2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска - 18.04.2022 година до окончателното изплащане и сумата от 3 620 лева - представляваща обезщетение за забавено плащане на горната сума, за времето от 01.05.2019 година до предявяване на иска - 17.04.2022 година.

Първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че по делото е установено е по делото и няма спор между страните, че ищецът и въззивник в настоящето производство К. О. Г. от град Монтана е работел при ответника на длъжност „***”, по силата на трудов договор № *** година. Уговорената между страните основна месечна заплата е била в размер на 2 300,00 лева. Със заповед № 25/05.03.2019 година, считано от същата дата, е прекратено трудовото правоотношение между страните на основание чл.325 ал.1 т.1 от КТ - по взаимно съгласие.

Първоинстанционният съд е обсъдил, че от заключението на вещото лице И. А. П. е установено, че с трудовите възнаграждения за месец април 2019 година е начислено и еднократно възнаграждение, като допълнително заплащане (стимулиране). През месец април 2019 година са начислени и изплатени бонуси на Л. С. - *** в размер на 10357,00 лева за цялостен принос в дейността на фирмата и на Л. Л. - *** в размер на 17 964,00 лева за цялостната му търговска дейност.

При така установеното пред него от фактическа страна първоинстанционният съд е прел от правна страна, че от значение за изхода на делото е да се прецени дали е задължен ли е работодателят да заплаща премия (бонус) на своите служители.

Първоинстанционният съд е приел, че в чл.66 ал.1 от КТ е уредено съдържанието, което следва да има трудовият договор. В точка 7 от цитираната разпоредба е предвидено, че в трудовия договор се определя както основното, така и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Именно въз основа на сключения трудов договор възниква задължение за работодателя да заплаща дължимите трудови възнаграждения.

Разпечатката съдържа 46 от 103 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/26e03e04-29e7-4523-bc1a-91f7dc59d25a