Определение № 361 от 13.05.2025, Окръжен съд - Монтана

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 361 гр. Монтана, 13.05.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Аделина Тушева

Александра Нанова като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно частно гражданско дело № 20251600500207 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 във вр. чл. 413, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „ххххх против Разпореждане № 1099/05.03.2025 4г. по ч. гр. д. № 544/2025 г. по описа на РС – Монтана, в частта, с която е отхвърлено искането на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение срещу Х. Л. Х. за сумата 105,60 лв, представляваща договорна лихва за периода от 03.05.2024 г. до 03.01.2025 г., по договор за потребителски кредит от 18.03.2024 г.

В частната жалба се твърди неправилност на разпореждането с доводи за незаконосъобразен извод на съда за нищожност на клаузата за договорна лихва поради противоречие с добрите нрави. Посочва се, че случаят касае сключен между страните договор за потребителски кредит, при който възнаградителната лихва е цена, която се заплаща на кредитора за ползването на предоставените парични средства. В тази връзка се твърди, че страните по договора са свободни да договарят размера на лихвата, като договорената такава не представлява средство за недобросъвестно извличане на облага, а цели да възмезди финансовата институция за предоставените на длъжника за ползване парични средства, като несъмнено като търговец кредитодателят извършва сделката с цел извличане на печалба. Твърди се, че лихвите на небанковите институции обикновени са по[1]високи предвид риска, който поемат да отпускат средства на кредитополучатели, които не могат да получат такива от банка, поради ниска кредитоспособност. Изложени са съображения за същността на законната лихва и разликата й с възнаградителната такава, както и такива за липса на законодателно лимитиран размер на лихвата за ползване на кредит като цена на услугата. Клаузата за възнаградителна лихва е свързана с основния предмет на договора за кредит, поради което и съгласно чл. 145, ал. 2 от ЗЗП не подлежи на проверка за неравноправност. От 1 друга страна същата се включва в ГПР, като законодателно е ограничен само размера на ГПР, поради което и практиката на ВКС във връзка с възнаградителната лихва е неприложима при действието на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Иска се от съда да отмени атакуваното разпореждане като неправилно и да постанови уважаване на заявлението по чл.410 от ГПК досежно договорната лихва.

Въззивният съд, като провери правилността на обжалвания съдебен акт във връзка с оплакванията в частната жалба, приема следното:

Частната жалба е подадена в законния срок, поради което е процесуално допустима, но по същество е неоснователна.

Производството по ч. гр. д. № 544/2025 г. по описа на РС – Монтана се е развило по заявление на „ххххх ЕАД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Х. Л. Х. за следните суми: 600 лева – главница, ведно със законната лихва от 28.02.2025 г.; 105,60 лева - договорна лихва, дължима за периода от 03.05.2024 г. до 03.01.2025 г.; 552,42 лева – сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги за периода от 03.05.2024 г. до 03.01.2025 г.

С обжалваното разпореждане заявлението е отхвърлено в частта относно вземането за договорна лихва и възнаграждението за допълнителни услуги. За да постанови обжалвания акт, заповедният съд е изследвал представения договор за потребителски кредит за наличие на неравноправни клаузи и е установил, че уговорената в договора възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, тъй като същата е прекомерно висока. Изложил е и мотиви за това, че клаузите относно допълнителинте услуги са неравноправни, поради което влекат последицата по чл. 23 от ЗПК.

Настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд относно противоречие с добрите нрави на клаузата за размера на възнаградителната лихва от 40.47 % по сключен с потребител договор за кредит. Съдебната практика не е единна по този въпрос, но настоящият съдебен състав приема напълно мотивите на РС.

Същите са изчерпателни, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.

Приемането на норми като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определеният от МС процент на законна лихва, противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на годишния процент на разходите.

Допълнително следва да бъдат изложени и следните аргументи: От приложения към заявлението препис от договор за потребителски кредит се установява, че е сключен при предварително определени от страна на кредитодателя договорни клаузи.

Договорът е бланков, съдържа общи условия и макар определен като индивидуален, 2 всъщност не е налице индивидуално уговаряне на неговите условия. Видно от договора финансовата институция е посочила абсолютни стойности на лихвения процент по заема, годишен процент на разходите (ГПР) и годишното му оскъпяване.

Това налага извод, че кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. От представения по делото договор за потребителски кредит от 18.03.2024 г., сключен между „Микро кредит“ АД и длъжника, и погасителен план към него, се установява, че със същия на длъжника е бил предоставен заем в размер на 600 лв., който последният се е задължил да върне на 9 месечни погасителни вноски. В договора е вписан фиксиран лихвен процент по заема 40,47 % и ГПР 48,90 %.

Посочената обща сума за плащане по договора е 705,60 лева. Освен договорена заемна сума, потребителят е сключил и договор за допълнителни услуги за същия срок смесечна вноска от 61,38 лв. Така сумата за плащане по допълнителния договор е 552,42 лв или общо задължението на Х. Л. Хлистов възлиза на 1258,02 лв.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се посочи ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В случая процесният договор за кредит формално отговаря на това изискване, доколкото в него е налице посочване на ГПР и общата дължима сума по кредита. Посочената общо дължима сума обаче не съответства на действителната такива, тъй като в нея не е включен разходът за допълнителни услуги.

Липсва яснота относно отделните компоненти, определящи ГПР, а именно: не се установява дали е формиран от усвоената от потребителя главница или и от сумите, уговорени като допълнителни услуги. Не става ясно дали цената на последните е част от формулата за определяне на годишния процент на разходите. По този начин на практика не е предоставена адекватна възможност на потребителя да се информира за това какви са условията и стойността на кредита, в това число и вида на отделните компоненти, определящи ГПР.

Освен това, видно от договора за допълнителни услуги, същите са: 1. посещение в къщи или на удобно място за събиране на вноската; 2. безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка на "хххх АД; 3. предоговаряне и разсрочване на заема; 4. разглеждане до минути; 5. преференциално обслужване и 6. право за участие в специални промоции. Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл. 10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.

Налице е изрична забрана съгласно сочения текст да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. МОС намира, че в случая не е налице допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.

Допълнителни са такива услуги, които са свързани с договора за потребителски кредит, но нямат пряко отношение към насрещните престации на страните – например 3 издаването на различни удостоверения и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера на текущото задължение. Посочените по-горе услуги имат характер на действия, свързани с управлението на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява заплащането на такси. Следователно клаузата заобикаля изискванията на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което е нищожна съгласно чл. 21, ал.

1 от ЗПК.

От друга страна, съгласно чл. 10, ал. 4 ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират такси, трябва да са ясно и точно определени в договора, а в процесния случай не е посочено за всяка една от шестте услуги какъв е размерът на дължимата такса в рамките на общото възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги. Следва да се отбележи също, че съгласно клаузите, уреждащи съдържанието на допълнителните услуги, се налага извода, че ползването на всяка от тях е обусловено от насрещната воля на кредитора, което потвърждава извода, че не се касае за допълнителни ползи или преференции на кредитополучателя, а за неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 3 от ЗЗП.

С уговарянето на това допълнително възнаграждение се нарушава разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. В договора за заем е уговорен ГПР 48, 90%. Разходите за заплащане на процесните допълнителни услуги са част от общите разходи по кредита и следва да се отчитат при изчисляването на ГПР, което води до нарушаване на сочената норма. Не е посочена и общата сума дължима от потребителя, съгласно чл. 11, т. 10 ЗПК. Освен нищожна, като противоречаща на закона /чл. 10а, ал. 2 ЗПК/, тази допълнителна уговорка увеличава и годишния процент на разходите. По този начин кредитополучателят не е бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора, поставящ го в неравноправно положение спрямо насрещната страна. Така процесният договор за кредит се явява в противоречие с изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, съответно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

С оглед горното е налице хипотезите по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, което обосновава извод за недействителност на договора, а съобразно чл. 23 от ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, заедно с обезщетение за забава от датата на подаване на заявлението, но не дължи възнаградителна лихва или други разходи по кредита.

При така изложените мотиви МОС потвърждава обжалваното разпореждане.

На основание горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на „ххххх ЕАД, ЕИК 203670940, 4 против разпореждане № 1099/05.03.2025 г. по ч. гр.д. № 544/2025 г. по описа на Районен съд – Монтана в ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение по отношение Х. Л. Х., ЕГН **********, за сумата 105,60 лв договорна лихва за периода от 03.05.2024 г. до 03.01.2025 г.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5