Решение № 5 от 09.01.2025, Районен съд - Велики Преслав

РЕШЕНИЕ

№5 гр. Велики Преслав, 09.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ, III СЪСТАВ, ГО, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Соня Анг. Стефанова като разгледа докладваното от Соня Анг. Стефанова Гражданско дело № 20243610100434 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

В производството по настоящото дело съдът е сезиран с депозирани от М. И. С. срещу „К.“ ЕООД установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 92 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК за обявяване за нищожни на клаузи от Договор за потребителски кредит № 986021 от 22.12.2023 год., сключен между ищцата М. И. С., от една страна, в качеството й на кредитополучател и ответника „К." ЕООД, от друга страна, в качеството му на кредитор, а именно – чл. 18 (1) от Договора, уреждащ начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение и чл. чл. 13, ал. 2 от Договор, уреждащ разходите за извънсъдебно събиране на вземания в тежест на потребителя.

Ищецът излага, че е кредитополучател по Договор за потребителски кредит № 986021 от 22.12.2023 год., сключен с „К." ЕООД. Сочи, че му бил отпуснат кредит в размер на 2000 лева, била договорена възнаградителна лихва в размер на 949,52 лева и неустойка в размер на 3902,85 лева, при срок за погасяване на кредита от 18 месеца. Допълва, че по договора бил уговорен фиксиран лихвен процент от 47%, годишен процент на разходите от 58.27%.

Сочи, че по силата на чл. 6, ал. 1 от Договора за заем е следвало в срок от 2 (два) дни от сключването на Договора за заем да предостави на Кредитора едно от следните обезпечения:

1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на подробно изброените в дуговора условия. Акцентира, че съгласно чл. 18, ал. 1 от Договора за заем в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 3902,85 лв. Поддържа, че за него е било невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря на завишените изисквания, дадени от кредитора и неустойка в посочения по-горе размер била начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която ищецът следва да върне за използвания финансов ресурс не е посочената в договора сума в размер на 2949,52 лева, а значително по-голяма - в размер на 6858 лева.

Ищецът счита, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на 1 обезпечение след сключването на договора (чл. 18 от Договора) е нищожна, тъй като чрез нея кредиторът се стреми да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Заявява, че така договорената неустойка всъщност съставлява допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.

Настоява, че предвидената „неустойка" не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Акцентира, че неустойката се начислява като добавък към погасителните вноски и се дължи и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.

Поддържа, че клаузите, с които е уговорена неустойката са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.

Счита още, че неустойката излиза извън присъщата й обезпечителна функция, като кредиторът вместо да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент е прехвърлил изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение, което му поведение противоречи на нормата на чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Релевира, че неустойката не изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора.

Обръща внимание, че изискванията към поръчителите са толкова завишени, че осигуряването им като гаранти по кредита е реално невъзможно в предвидения кратък двудневен срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

Застъпва становище за противоречие на въпросната клауза с нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, като счита, че неустойката е уговорена с единствената цел да предостави сигурна печалба за кредитора, като заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Настоява, че клаузата е нищожна на осн. чл. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, тъй като е неравноправна и не е индивидуално уговорена.

Допълва, че атакуваната клауза от договора е нищожна и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на добрите нрави, с оглед завишения размер на неустойката спрямо размера на отпуснатата главница.

Ищецът моли да бъде прогласена нищожността и на чл. 13, ал. 2 от Договора за заем, като неравноправна клауза, предвиждаща начисляването на допълнителни разходи при забава или неизпълнение на задължението. Доколкото тези разходи са обвързани с неизпълнение на задължение по договора, ищецът счита, че следва да бъдат възприемани като неустойка. Настоява, че тази неустойка от една страна противоречи на чл. 33 от ЗПК, а от друга страна няма присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции, а е просто средство за обогатяване на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита.

Изтъква, че дори да се приеме, че въпросната неустойка всъщност представлява „такса“, то същата е уговорена в противоречие с нормата на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК. Освен това изброените дейности - изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания и др., по естеството си не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а за евентуално извършвани от кредитора действия във връзка със събиране на задължението. Поддържа, че тези дейности нямат характеристиката „допълнителни услуги" в полза на потребителя, а са разходи, както самият кредитор ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на задължението, 2 следователно не попадат в изброените в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК услуги. Допълва, че дори и да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за потребителски кредит, то те са такива по управление на кредита и „таксуването" им за сметка на потребителя противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за управление на кредита. Предвид гореизложеното, ищецът счита, че клаузата на чл. 13, ал. 2 от Договора за заем е нищожна на основание чл. 10а, ал. 2, чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК и се явява неравноправна по смисъла на чл.

143, т. 3 от ЗЗП.

Моли исковата му претенция да бъде уважена, като бъде признато за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 18, ал. 1 от Договор за потребителски кредит, уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и че клаузата на чл. 13, ал. 2 от Договора за потребителски кредит, уреждаща разходите за извънсъдебно събиране на вземания в тежест на потребителя, е нищожна на осн. чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Претендира присъждане на сторените съдебно деловодни разноски. Моли да бъде присъден адвокатски хонорар на процесуалния му представител при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, в който не оспорва наличието на облигационно правоотношение, възникнало между него, в качеството му на кредитор и ищеца, в качеството на кредитополучател, при посочените в исковата молба параметри.

Излага становище за неоснователност на предявените искови претенции като счита, че договорената неустойка не накърнява добрите нрави. Настоява, че клаузите на договора са съобразени с всички изисквания на ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор.

Изтъква, че всички условия, включително за плащане на неустойка, и параметри по договора са индивидуално договорени с потребителя, като на последния е дадена пълна, точна и максимално ясна информация за задълженията и условията по кредита още преди сключването на договора.

Допълва, че ищецът е имал възможност в рамките на 14 дни да упражни правото си на отказ от договора съгласно чл. 28, ал. 5 от Общите условия и чл. 29 ЗПК, бил е добре запознат с това свое право, но не се е възползвал от него.

Ответникът сочи, че към датата на сключване на договора нормативно определеният лимит на ГПР е бил 69 %, а ГПК по договора е бил в размер на 58,27%, поради което не е налице нарушение на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Настоява, че уговорената неустойка не е включена, но и не следва да бъде включвана в ГПР, тъй като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Изтъква, че неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора, поради което счита, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Допълва, че договорената неустойка е дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, освен това е с фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Ответникът излага, че неустойката се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, съгласно чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от договора. Заявява, че цитираната клауза не е в противоречие с нормата на чл. 11, т. 18 от ЗПК, предвиждаща възможност за предоставяне на обезпечения при потребителското кредитиране.

Акцентира още, че ищцата е можела да удължи двудневния срок за осигуряване на 3 обезпечение чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например, но същата не се е възползвала и от тази възможност.

Ответното дружество навежда твърдение, че всъщност ищцата е била недобросъвестна, тъй като явно изначално не е имала намерение да предостави обезпечение. Сочи, че в качеството си на кредитор е направил предварителна оценка на вредите от липсата на договореното обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната неустойка, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката.

Поддържа, че в конкретния случай не налице нито една от хипотезите на чл. 143 от ЗЗП, като кредитполучателят е бил надлежно информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен размер.

Ответникът обръща внимание, че между страните по делото са сключени общо 9 договора за идентични кредитни продукти, които също съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, т.е. другите 8 договора имат идентични условия, като тези на атакувания в настоящото производство, а ищцата очевидно се е запознала с тях многократно.

Ответникът категорично се противопоставя и на твърденията за нищожност на клаузата на чл. 13, ал. 2 от Договора, уреждаща разходите за извънсъдебно събиране на вземания.