Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 427 от 20.02.2026, Районен съд - Бургас

Съд
Районен съд - Бургас
Дело
Гражданско дело 6546/2025
Вид
Решение № 427
Подписан
20.02.2026
В сила
12.03.2026
Състав
ПАНАЙОТ СТОЯНОВ АТАНАСОВ

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 427 гр. Бургас, 20.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПАНАЙОТ СТ. А.ОВ при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. Х.А като разгледа докладваното от ПАНАЙОТ СТ. А.ОВ Гражданско дело № 20252120106546 по описа за 2025 година

Делото е образувано по повод исковата молба на „АПС БЕТА България” ЕООД, ЕИК.................., със седалище гр. София, с която моли да бъде прието за установено, че ответникът А. Р. М., с настоящ адрес в гр.

Бургас, му дължи следните суми: 5883,31 лева – главница по Договор за потребителски кредит № ............... год., 2020,28 лева – договорна лихва за периода 17.02.2023-25.09.2024 год., и 2521,88 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 25.09.2024-27.06.2025 год., които вземания са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410, ГПК – рег. № 2964/05.08.2025 год., изд. по ч. гр. д. № 5635/2025 год. на БсРС.

Исковата молба е уточнена с писмена молба от 27.10.2025 год., в която е посочено, че искът не е предявен за законна лихва за забава от подаване на заявлението по чл. 410, ГПК до окончателното изплащане на главницата.

Ищецът е изложил следните фактически и правни твърдения: на 17.02.2023 год. между А. М. и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е бил сключен Договор за потребителски кредит № ............, за сумата от 5000 лева, която следва да върне на 18 броя вноски в срок до 25.09.2024 год., съгласно погасителен план;

1 уговорени са фиксирана договорна лихва от 23.10 % и ГПР от 22.32 %; представеният по делото договор за кредит е сключен в съответствие със законовите изисквания и е действителен по см. на чл. 10, чл. 11 и чл. 22 от ЗПК; ответникът не е изпълнил в срок задълженията си по договора за кредит; с договор за продажба на вземания от 31.10.2024 год. банката, като цедент, е прехвърлила вземания си към длъжника по договора за потребителски кредит в полза на ищеца-цесионер; в чл. 25. 8. от договора за кредит е уговорено, че цялата кореспонденция между страните, свързана с изпълнението му, се изпраща единствено и само на адресите за кореспонденция и контакти (постоянен, настоящ и/или адрес за кореспонденция за потребителя); длъжникът е уведомен за цесията на посочения от него постоянен адрес; връчването на уведомлението няма характер на лично и незаместимо действие, поради което е възможно то да бъде извършено и от пълномощник на цедента; ако съдът приеме, че уведомяването на длъжника-ответник не е извършено надлежно, то следва да се приеме за надлежно връчване, извършено с исковата молба; претендираната сума за лихва за забава представлява обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, съгл. чл. 2, раздел X от общите условия.

За заплащане на претендираните парични вземания ищецът е подал заявление по чл. 410, ГПК, уважено с издаване на заповед рег. № 2964/05.08.2025 год. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 5635/2025 год. на БсРС. Правният интерес от предявяване на исковете по настоящото дело е обоснован с оглед указанията на заповедния съд по чл. 415, ал. 1, т. 2, ГПК, съгласно разпореждане рег. № 10445/09.09.2025 год.

Ищецът е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията си, моли за уважаване на иска и за присъждане на деловодните разноски, направени в заповедното и в настоящото исково производства.

Правното основание за предявения положителен установителен иск е чл. 124, ал. 1 и чл. 422, ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо, чл. 84, ал. 1, чл. 86, чл. 99, ЗЗД, чл. 9 и сл., ЗПК.

Ответникът, чрез процесуалния си представител по чл. 47, ал. 6, ГПК, е оспорил иска като неоснователен; изложил е следните насрещни възражения и твърдения: няма данни, че ответникът е бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост, поради което възможностите за разрешаване на спора по взаимно съгласие между страните не са изчерпани; уважаването на иска за реално изпълнение предполага кумулативното наличие на три 2 предпоставки – облигационно правоотношение, по силата на което е възникнало задължение за изпълнение, пълно или частично неосъществяване на дължимия резултат от страна на длъжника, реалното изпълнение на облигационното задължение да е възможно; липсват доказателства, че ответникът не е извършил плащане на вноските по кредита, както и за размера на дължимата главница; предвид акцесорността на претенцията за лихви, тя също е неоснователна и недоказана; вземането за обезщетение за забава принадлежи само на изправната страна по договора; ищецът не е доказал предаването на сумата от 5883,31 лева на ответника; от договора за кредит не стават ясни начинът и методиката, по който кредиторът определя дължимите лихви, поради тези разпоредби досежно лихвите са в неразбираем и недостъпен за потребителя език, а това обуславя извод за неравноправност на посочените клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП; за неравноправните клаузи в договора съдът следи служебно; клаузата по чл. 25. 14. от договора за кредит са нищожни поради накърняване на добрите нрави, тъй като предвидената възможност за едностранно увеличение на лихвата над първоначално договорения лихвен процент и нерегламентирана възможност за промяна на тарифата на банката за такси и комисионни водят до значителна неравностойност на насрещните престации и неравновесие между правата и задълженията на страните; понятието „добри нрави“ не е легално дефинирано в закона, поради което е извършено тълкуването му в съдебната практика; с посочената клауза от договора за кредит е въведена възможност за едностранна, самоволна, неопределена и неограничена промяна от страна на кредитора на съществени елементи от насрещната престация и така се нарушават принципите на справедливост и добросъвестност в търговските взаимоотношения; изискуемостта на претендираното вземане е в зависимост от настъпването на друг факт извън изпълнителното основание, след настъпването на материалноправните предпоставки, уговорени с договора за кредит - неплащане на падежа, изрично волеизявление на кредитора до задълженото лице за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, което изявление да е достигнало до задълженото лице; обявяването по смисъла на чл. 60, ал. 2, ЗКИ не може да се извърши с депозиране на исковата молба, тъй като обявяването на кредита за предсрочно изискуем е действие, предхождащо сезирането на съда; обективното настъпване на условията за предсрочна изискуемост и субективният момент – обявяването й, имат 3 значение за определяне на момента, от който цялото вземане е станало изискуемо; предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на една от страните при наличие на две предпоставки – обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем; постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем, без да се уведомява длъжникът, не поражда действие, ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника; ответникът не е бил уведомен за извършената цесия.

Ответникът не е ангажирал доказателства; моли за отхвърляне на иска като неоснователен.

С определение рег. № 281/16.01.2026 год. съдът е обявил на страните, че ще се произнесе по валидността на процесния договор за кредит, произтичаща от спазване на императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП.

Бургаският районен съд, след запознаване със становищата на страните, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, като съобрази приложимите нормативни разпоредби, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото е представен договор за потребителски кредит, сключен на 17.02.2023 год. между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в качеството на кредитор, и А. Р.

М., в качеството на длъжник (потребител); посочени са съществените реквизити на договора: главница от 5000 лева, разсрочено връщане на кредита на 18 погасителни вноски през периода 25.04.2023-25.09.2024 год., договорна лихва – 23.10 %, годишен процент на разходите – 22.32 %, и общ размер на всички плащания – 7017,31 лева.

В т. 7. 2. от договора са уредени начините за получаване на заемната сума от ответника – по банкова сметка на потребителя, открита в „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, или на каса на „Изипей“ АД. Видно от съдържанието на договора по т. 7. 2. 2., потребителят не е избрал да получи кредита от 5000 лева на каса.

По делото липсват доказателства за извършен по банков път превод на сумата от 5000 лева по конкретното посочената с IBAN банкова сметка на А. М..

По делото е представен договор за продажба на вземания (цесия), сключен на 31.10.2024 год., с приложение към него, по силата на който цедентът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е прехвърлил на ищеца-цесионер „АПС БЕТА България“ ЕООД вземанията си към ответника А. М. по процесния договор за кредит.

4

При така изложената фактическа и правна обстановка съдът намира иска за главница за неоснователен. В тежест на ищеца е провеждане на главно и пълно доказване на релевантните за спора факти – валидно сключен в писмена форма договор между страните, отговарящ на императивните изисквания на чл. 10 и чл. 11, ЗПК, с определен предмет и основание; надлежно престиране от ищеца-изправна страна по съглашението; настъпила изискуемост на вземанията поради изтичане срока на договора; ликвидност на паричните задължения на длъжника (чл. 154, ал. 1, ГПК във вр. с чл. 63, ЗЗД и чл. 11 и сл., ЗПК). Данните по делото мотивират съда да приеме, че не е доказано наличието на валидно сключен договор за потребителски кредит.

Според императива на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно, ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа информация за лихвения процент на ден от целия период на действие на договора. Ясното посочване на тези данни са необходими, за да е налице реална възможност за потребителя да извърши собствена преценка за евентуално упражняване правото си на отказ от договора. Този отказ зависи от заплащането на договорната лихва за периода на ползването на кредита, съгласно чл. 29, ал. 4, изр. първо, ЗПК. В представения по делото договор от 17.02.2023 год. и в допълнителното споразумение към него такава информация за лихвения процент на ден не се съдържа – нито за точния, конкретен размер към момента, от който възниква задължението за заплащането й, нито за всеки един ден от останалия период на действието му.

При постановяване на решението си настоящият съдебен състав се съобразява с актуалната практика на ВКС по чл. 290, ГПК, обективирана в Решение № 59/20.05.2024 год. по търг. д. № 2695/2022 год. на II ТО на ВКС, докладчик съдия К..Н...

Липсата на данни по чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно, ЗПК мотивира съда да приеме, че договорът за кредит от 17.02.2023 год. не отговаря на императивно изискване на закона, поради което съглашението е недействително – чл. 22, ЗПК. В тази хипотеза длъжникът следва да върне само чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по него – чл. 23, ЗПК. В разглеждания казус чистата стойност на кредита представлява главницата от 5000 лева, съгл. чл. 7. 1. от сключения договор. Връщането на тази сума, обаче, е постановено в зависимост от установяване факта на 5 предаването й от кредитора на кредитополучателя при сключване на договора или в уговорен срок след това. Доказателства за това обстоятелство не са ангажирани. Видно от т. 7. 2. 1. от договора, главницата от 5000 лева следва да бъде преведена от банката (цедент) по банкова сметка на кредитополучателя в срок до 3 работни дни от сключване на договора. Делото не съдържа данни за такова извършено плащане – по дата, размер, основание и получател, поради което обстоятелството за изпълнение не може да бъде предполагано; няма и данни, че сумата е била предадена на ответника в брой или по друг валиден способ.

Съдът счита, че искът за главница е неоснователен и по отношение размера й, който надвишава този по писмения договор между страните. В т. 7.