Решение № 115 от 07.04.2022, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 115 гр. Плевен, 07.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ

Членове:

ТАТЯНА Г. БЕТОВА

СВЕТЛА Й. ДИМИТРОВАКОВАЧЕВА при участието на секретаря ВЕРГИНИЯ Н. ПЕТКОВА като разгледа докладваното от СВЕТЛА Й. ДИМИТРОВА-КОВАЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20224400500097 по описа за 2022 година С решение №1379 от 03.12.2021 г. по гр.д. №4783/2021 г. Плевенски Районен съд е:

ОСЪДИЛ на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД „СТИК – КРЕДИТ“АД-гр.

Шумен, с ЕИК: ********* да заплати на С. Р. С. от гр. Плевен, с ЕГН:

********** сумата от 1 150 лв., представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит №562528/24.07.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 21.07.2021 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 150 лв., представляваща деловодни разноски.

ОСЪДИЛ на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК „СТИК – КРЕДИТ“АД-гр. Шумен, с ЕИК: ********* да заплати на адвокат Г.Г. Ч., с ЕГН: ********** като процесуален представител на С. Р. С. от гр.

Плевен, с ЕГН: ********** сумата 310.05 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната в производството безплатна правна помощ.

Недоволен от решението, в частта му с която е осъден да плати на ищеца сумата от общо 424.48 лв. /в т.ч. 379.01 лв. – договорна лихва и 45.47 лв. – наказателна лихва/, е останал ответникът „СТИК – КРЕДИТ“АД и е подал въззивна жалба срещу него. Моли то да бъде обезсилено като недопустимо в частта му относно наказателната лихва, тъй като такава не е претендирана.

Иска още решението да бъде отменено като неправилно в частта му относно възнаградителната лихва, като вместо него бъде постановено друго, с което да 1 бъде отхвърлен съответно предявения иск. Претендира направените разноски.

В жалбата се сочи, че първоначално искът е предявен като частичен – за сумата от 25 лв., явяваща се част от 6 351.60 лв., от които 1 370.22 лв. – възнаградителна лихва и 4 981.38 лв. – неустойка по чл.20 от договора. Покъсно – с молба от 16.11.2021 г. С. Р. С. поискал да бъде допуснато изменение на иска, съгласно което същият да се счита предявен за 1 150 лв. Твърди се, че на „СТИК – КРЕДИТ“АД не е била връчена молбата на ищеца за изменение на иска с възможност да вземе становище, което съставлява нарушение на чл.100 от ГПК. Твърди се също, че допуснатото в о.с.з. изменение на иска не е намерило съответно отражение в доклада по делото, както и че на свой ред изменения доклад не е съобщен на ответника с възможност да вземе становище. По тези съображения въззивникът намира, че не е налице валидно допуснато изменение в размера на иска от 25 лв. на 1 150 лв., респ. първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск.

В жалбата се сочи като недопустимо първоинстанционното решение в частта му относно сумата 45.47 лв., по отношение на която Плевенски Районен съд е приел, че е платена без основание за погасяване на задължение за наказателна лихва. Твърди се, че ищецът не е претендирал връщането на подобна сума.

Въззивникът счита, че съотношението главница – възнаградителна лихва само по себе си не може да бъде критерий за прекомерност на лихвата, без при това да се отчита и времето, за което се ползва главницата, респ. се начислява лихвата. Сочи, че като небанкова финансова институция финансира дейността си като заема средства срещу по-високи лихви, а не като банките – и чрез публично привличане на влогове. Не на последно място – счита, че размерът на лихвата е адекватен на риска при необезпечен заем като процесния. Моли да бъде отчетено, че възнаградителна лихва от 36 % не надвишава значително трикратния размер на законната лихва, както и че възнаградителната лихва като част от ГПР не надвишава петкратния размер на законната лихва.

Препис от въззивната жалба е връчен на С. Р. С. и на 21.01.2022 г. по пощата е подаден отговор, в който се моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната му част.

Въззиваемият намира за доказано по делото, че процесният договор е нищожен на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД – като противоречащ на закона, поради което и съгласно чл.23 от ЗПК заплатената над размера на получения кредит сума следва да му бъде върната на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД.

В отговора се твърди, че неправилно в ГПР не са включени разходите за заплащане на неустойката по чл.20 от договора, на наказателната лихва и на таксите за допълнителни услуги. Изложени са подробни аргументи за нищожността на клаузата на чл.20 от договора. Сочи се, че действителният 2 размер на ГПР, включващ всички елементи предвидени в чл.19, ал.1 от ЗПК, е 61.53 %, т.е. надвишава максималния праг посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК.

И двете страни претендират направените разноски.

С определение №222 от 16.02.2022 г. въззивната жалба е приета за допустима и редовна и делото е насрочено в о.с.з. за разглеждането ѝ.

На 21.03.2022 г. въззивникът е депозирал молба да се даде ход на делото в о.с.з. в негово отсъствие. В молбата са изложени и аргументи по съществото на спора. Поддържа се тезата, че в ГПР не следва да се включват разходите за неустойката, дължима при непредоставяне на обезпечение на кредита, тъй като тази неустойка представлява обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение /по арг. от чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК/.

Въззивникът намира, че е спазил изискванията на ЗПК и на Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета, като в т.14.11 от Общите условия към процесния договор е посочил допусканията, взети предвид при изчисляване на ГПР.

Според въззивника, разширително тълкуване на чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.22 от ЗПК е недопустимо. Ако законодателят считаше, че ГПР в размер над 50 % или грешно посочен в договора ГПР е основание за недействителност на целия договор, това щеше да е изрично посочено в чл.22 от ЗПК. Освен това е налице специалната по отношение на чл.22 от ЗПК норма на чл.19, ал.5 от ЗПК.

Въззивникът моли да бъде съобразено, че в заключението си ВЛ е посочило, че ГПР е 42.58 %, а не както се сочи в отговора – 55.92 %.

В молбата от 21.03.2022 г. се съдържа списък по чл.80 от ГПК и се претендира присъждане на посочените в него разноски за депозити за ВЛ и за адв. възнаграждение. Представени са и доказателства за направата на съдебните разноски.

На 21.03.2022 г. по делото е постъпило и писмено становище от въззиваемия. Той не възразява делото да се гледа в негово отсъствие. Моли да бъде потвърдено решението в обжалваните му части. Претендира присъждане на възнаграждение на адв. Г.Ч. на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Прави възражение за прекомерност на платеното от „СТИК – КРЕДИТ“АД адв. възнаграждение.

В о.с.з. на 24.03.2022 г. не са се явили представители на страните, както предварително е било заявено от тях.

Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Видно от договор за потребителски кредит №562528 от 24.07.2019 г., който е представен във вид на неподписан от страните препис, „СТИК – КРЕДИТ“АД като „заемодател“ е предоставило на С. Р. С. като „заемател“ паричен заем /главница/ в размер на 2 550 лв., за срок от 24 месеца, с 3 фиксиран лихвен процент 36 % - при което положение общият размер на лихвата за целия срок на договора възлиза на 1 370.22 лв., при ГПР 55.92 %.

Падежите, размерите на главницата и лихвата като части от всяка месечна вноска са посочени в погасителен план.

В чл.20 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задълженията си по чл.17, 18 и 19 от договора заемателят дължи неустойка в общ размер на 8 901.60 лв., която се начислява пропорционално към всяка месечна вноска. Задълженията по чл.17, 18 и 19 от договора са свързани с осигуряването в срок до 3 дни от получаване на заема действието на трето физическо лице /отговарящо на съответни изисквания/, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими по договора суми и в сключването на договор за встъпване в дълг или договор за поръчителство. В погасителния план е посочен размера на неустойката като част от всяка месечна вноска. Видно от погасителния план е, че не общият размер на неустойката по чл.20 от договора, а общо дължимата сума по кредита /главница + лихва + неустойка/ е 8 901.60 лв., при което положение общият размер на неустойката за целия срок на договора е 4 981.38 лв.

Не е спорно, че С. Р. С. не е изпълнил задълженията си по чл.17, 18 и 19 от договора. В исковата молба се твърди, че поради това той е платил /без да се уточнява кога и как/ цялата сума от 8 901.60 лв., като за платена без основание счита сумата от 6 351.60 лв. /явяваща се разликата между 8 901.60 лв. и 2 550 лв./. С предявения частичен иск на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД се претендира връщане на сумата от 25 лв.

Със становище от 25.10.2021 г. ищецът е уточнил, че от общата сума от 6 351.60 лв. 1 370.22 лв. са възнаградителна лихва, а 4 981.38 лв. са неустойка по чл.20 от договора, както и че претендираната сума от 25 лв. включва части и от двете подлежащи на връщане суми.

В хода на производството е установено – от писменото заключение на ВЛ Т.И., че на 20.02.2020 г. ищецът е платил на ответника сумата от 3 700 лв., като няма данни за други плащания по процесния кредит преди това. Към посочената дата са падежирали първите 6 вноски по погасителния план в хипотезата на чл.20 от договора, всяка от които по 370.90 лв., или общо 2 225.40 лв. Няма данни заемодателят да се позовава на предсрочна изискуемост по смисъла на чл.15 от договора. ВЛ е установило, че заемодателят е приел за погасени с плащането на сумата от 3 700 лв. следните задължения по договора:

-за главница – 2 550 лв.

-за договорна лихва /без посочване на период, за който е начислена/ – 379.01 лв.

-за наказателна лихва /без посочване на основание и на период, за който е начислена/ – 45.47 лв.

4

-за такси /посещения, писма, 12 бр. SMS/ - 296.49 лв.

-за неустойка /без посочване, че ст.д. за тази по чл.20 от договора/ – 429.03 лв.

Предвид така посоченото заключение на ВЛ, „СТИК – КРЕДИТ“ АД не е внесло яснота по въпроса защо и на какво основание е приело за погасени точно посочените суми. Не е изследван въпроса какво всъщност обективно е дължал заемателят към 20.02.2020 г. в следните хипотези: по погасителния план при неизпълнение на задълженията по чл.17, 18 и 19 от договора – с включена неустойка по чл.20 от договора /което неизпълнение е безспорно между страните/; по чл.15 – при предсрочна изискуемост /която хипотеза е възможна предвид липсата на данни за редовно обслужване на кредита преди 20.02.2020 г./; по чл.11 – при предсрочно погасяване на кредита /която хипотеза е също възможна предвид размера на платената сума и начисляването на обезщетение /наказателна лихва/ в подобни случаи/.

Предвид така посоченото заключение на ВЛ, С. Р. С. е предприел изменение на размера на иска, съгласно което същият да се счита предявен не за 25 лв. като част от 6 351.60 лв., представляващи разликата между първоначално посочените като платени 8 901.60 лв. и главницата по кредита 2 550 лв., а за 1 150 лв., представляващи цялата разлика между действително платените 3 700 лв. и главницата по кредита 2 550 лв. Изменението е формулирано писмено – в молба от 16.11.2021 г., а е допуснато от съда в о.с.з. на 17.11.2021 г., за което страните са били редовно призовани и на което сами са избрали да не присъстват.

Въззивната инстанция намира, че при действието на настоящия ГПК защитата на ответника е съсредоточена в отговора на исковата молба и че при последващо изменение само на размера на предявения иск, защитата на ответника не е накърнена, ако не му е бил връчен препис от съответната писмена молба на ищеца от 16.11.2021 г. Подобна размяна би била необходима, ако ГПК предвиждаше становището на ответника по искането изменение като условие за допускането му. Достатъчно е, че искането за допускане на изменението е направено от ищеца писмено – съгласно чл.100 от ГПК и че съдът се е произнесъл по него в о.с.з., за което ответникът е бил редовно призован, т.е. е могъл да присъства и да се запознае с изменението. В заключение – въззивната инстанция намира за несъстоятелно възражението, че не е налице валидно допуснато изменение на иска от 25 лв. на 1 150 лв., респ. че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск. Следва да се отбележи и това, че ГПК не предвижда специална форма за корекция на доклада по делото в случай на изменение на размера на иска и че съдът не дължи писмено уведомление на страните за извършената в о.с.з. подобна корекция на доклада.