Решение № 763 от 20.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 763 гр. София, 16.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Михаил Ал. Малчев

Калина В. Станчева при участието на секретаря Алина К. Т. като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско дело № 20211100514444 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С Решение № 20080879 от 29.03.2021 г., коригирано по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20196280 от 10.10.2021 г., постановени по гр.д. № 49321/2020 г. на СРС, ГО, 160 състав, съдът е признал за установено по предявените от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, срещу А. В. Ш., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к.

****, искове по чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.

9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че А.

В. Ш., ЕГН **********, дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ****, следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение от 06.07.2017 г. по ч.гр.д. № 45649/2017 г. на СРС, 160 състав:

- 377,60 лв., представляваща неплатена главница по Договор за потребителски кредит № 592960850/10.10.2015 г., сключен между „П.Ф.Б.“ ООД, като заемодател и А. В. Ш., като заемател, вземанията по който са били прехвърлени на „Ф.И.“ ЕАД, с договор за прехвърляне на вземания от 28.07.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 06.07.2017 г. до 1 окончателното й заплащане;

- 50,68 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 17.11.2015 г. до 05.12.2016 г.;

- 35,99 лв., представляваща лихва за забава за периода от 17.11.2015 г. до 30.05.2017 г., като е отхвърлил иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата над 377,60 лв. до пълния предявен размер от 377,63 лв. и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 35,99 лв. до пълния предявен размер от 58,74 лв.

С решението А. В. Ш., ЕГН **********е осъден да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ****, сумата от 357,46 лв., представляваща разноски в исковото производство, а „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК **** е осъдено да заплати на А. В. Ш. сумата от 16,37 лв., представляваща разноски, сторени в исковото производство пред СРС, съразмерно на отхвърлената част от иска, както и сумата от 51,82 лв. – разноски в заповедното производство.

Недоволен от решението в ЧАСТТА, с която установителните искове при квалификацията на 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са уважени е останал ответникът А. В. Ш., който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, чрез процесуалните си представители адв. К. и адв. Г., го обжалва при твърдения, че решението в обжалваната част е неправилно, необосновано и незаканосъобразно. Претендира, че искът се явява освен това недопустим, след като не е предявен в месечния срок, установен в закона. Поддържа, че спорът между страните е концентриран върху това дали цесията е породила действие по отношение на ответника-длъжник с оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Подчертава, че по делото е приложено пълномощно от 19.06.2019 г., по силата на което цедентът е упълномощил цесионера за уведомяването на длъжника за извършената цесия, две години след предявяване на претенцията на ищеца по реда на чл. 410 ГПК. На последно място възразява, че когато потребителят не е получил достатъчно информация за методологията, създадена от кредитора под формата на негови вътрешни правила, същата не съставлява част от сключения договор, а оттам кредитодателят се явява недобросъвестен по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

Искането му към въззивната инстанция е да отмени обжалваното решение в посочената част и да отхвърли исковете. Претендира разноски.

2

Въззиваемата страна - „Ф.И.“ ЕАД, оспорва въззивната жалба по съображения, изложени в депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор от 23.06.2021 г. Претендира разноски.

Решението в ЧАСТТА, с която исковете са отхвърлени до пълните предявени размери, като необжалвано от ищеца, е влязло в сила.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г. на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

Обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.

Неоснователно е възражението в жалбата, че ищецът не е спазил срока за подаване на исковата молба.

Видно от съобщението до заявителя - ищец в заповедното производство, разпореждането на съда от 20.08.2020 г., с което на заявителя са дадени указания за предявяване на иск за вземанията в заповедното производство, му е връчено на 10.09.2020 г. Едномесечният срок за предявяване на иска по чл. 415, ал. 4 ГПК изтича на 10.10.2020 г. - събота, почивен ден. Съдът констатира, че следващият работен ден е бил 12.10.2020 г. – понеделник, арг. от чл. 60, ал. 6 ГПК. В случая, видно от разпечатка от електронната поща на Софийски районен съд към нея, исковата молба е изпратена по електронен път още на 09.10.2020 г. - събота, с което действие е 3 спазен предвиденият в чл. 415, ал. 4 ГПК 1- месечен срок за предявяване на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, още повече, че дори да се зачете само входирането на исковата молба в регистрацията на съда, видно от поставените от съдебния служител водящ номер и дата (12.10.2020 г.), последната също се явява в законоустановения срок по гореизложените доводи. Възраженията на ответника в жалбата, поддържано и в хода на устните състезания пред въззивния съд, че срокът не е спазен, а от там, че решението на СРС е недопустимо постановено, са изцяло неоснователни.

Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на постановеното решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя напълно изложеното в обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави следното:

Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен при правна квалификация чл. 415 вр. чл. 422 ГПК за признаване на установено по отношение на ищеца, че ответникът му дължи сумите по Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 30.08.2017 г. по ч.гр.д. № 45643/2017 г. по описа на СРС, 160 състав.

При съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства се установява, че на 10.10.2015 г. между „П.Ф.Б.“ ООД като кредитор и А. В. Ш. като кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит № 592960850/10.10.2015 г., при размер на кредита 400 лв., като кредитополучателят се задължил да върне заемната сума, както и да плати такса за оценка на досие в размер на 20 лв., възнаградителна лихва в размер на 78,89 лв. /при годишен процент на разходите от 31,82 %/ и такса за услуга домашно посещение в размер на 313,19 лв. при общ годишен процент на разходите, равняващ се на 48 %.

Правото си на кредитор на спорното вземане ищцовото дружество „Ф.И.“ ЕАД извежда на първо място от представения по делото Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 28.07.2016 г., и Приложение № 1 към него, както и от Удостоверение от 09.10.2020 г., издадено от „Ф.Б.“ ЕООД /с 4 предишно наименование „П.Ф.Б.“ ООД/, по силата на което „П.Ф.Б.“ ООД прехвърля на „Ф.И.“ ЕАД изрично вземането си към А. В. Ш. по Договор за потребителски кредит № 592960850/10.10.2015 г. В тази връзка неоснователно е възражението на въззивника, че неговият договор не е прехвърлен с договора за цесия, тъй като липсва номер на договора. Видно от Удостоверение от 09.10.2020 г. именно чрез номер на договора и ЕГН е индивидуализирано вземането спрямо А. В. Ш..

По делото пред СРС е представено Пълномощно, с което цедента „П.Ф.Б.“ ООД упълномощава цесионера „Ф.И.“ ЕАД да уведомява по законоустановения ред всички длъжници по всички вземания, които дружеството му е прехвърлило с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 28.07.2016 г.

В правилно приложение на материалния закон първостепенният съд е приел, че ответникът е уведомен за цесията най-късно с предявяването на исковата молба чрез приложеното към исковата молба уведомление.

От заключението на изготвената и приета по делото пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективно и компетентно изготвена се установява, че по посочения договор за кредит на ответника е била предоставена договорената кредитна сума, както и че ответникът не е погасил следните свои задължения по договора – 377,60 лв., представляваща главница, и 69,04 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 17.11.2015 г. до 30.05.2017 г., а също и че за периода от 17.11.2015 г. до 30.05.2017 г. законната лихва за забава на просрочената главница възлиза на 58,74 лв.

С оглед новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК (Нова - ДВ, бр. 100 от 2019 г.), в отговорност на съда е вменено служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Отделно, по отношение действителността на договора за потребителски кредит като цяло и на отделните негови клаузи, в съдебната практика последователно се приема, че съдът следи служебно и без изричен довод за нищожността на клаузите на договора /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Преценката за нищожност се прави както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на специалните ЗЗП и ЗПК.

5

На първо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

В чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че когато с договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е недействителен.

Следователно, в специалния закон - ЗПК, са въведени специални основания, при доказване на които целият договор за кредит се приема за недействителен, по силата на самия закон.

Процесният договор е сключен в писмена форма и е подписан от двете страна, към него е приложен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, който също съдържа подпис на страните. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7 и 8 от ЗПК в договора за кредит следва да се съдържа общият размер на кредита и условията за усвояването му, както и стоката или услугата и нейната цена в брой - когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за стока или услуга или при свързани договори за кредит. Въззивният съд намира, че посочените изисквания към процесния договор са спазени.

Съдът приема, че са спазени изискванията на чл. 11, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК за предоставяне на информация за размера на лихвения процент по кредита, годишния процент на разходите по кредита (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, както и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Спазено е и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 от ЗПК за посочване на условията за прилагането на лихвения процент и за изготвяне на погасителен план, съдържащ информация за последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми.