Решение № 11382 от 12.06.2024, Софийски районен съд
- Съд
- Софийски районен съд
- Дело
- Гражданско дело 45475/2023
- Вид
- Решение № 11382
- Подписан
- 12.06.2024
- Състав
- БОРЯНА СТЕФАНОВА ШОМОВА СТАВРУ
Цитирани разпоредби
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 96 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 119 · Кодекс на труда
- чл. 128, т.2 · Кодекс на труда
- чл. 66, ал.1,т.7 · Кодекс на труда
- чл. 11 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
- чл. 11, ал.1, т.1 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
- чл. 12 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
- чл. 12, ал.1 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
- чл.4, ал.1 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
РЕШЕНИЕ
№ 11382 гр. София, 12.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 72 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Б. СТ. Ш. СТАВРУ при участието на секретаря П. ЦВ. РАЧОВСКА като разгледа докладваното от Б. СТ. Ш. СТАВРУ Гражданско дело № 20231110145475 по описа за 2023 година
Ищцата Д. И. Б. твърди, че работела при ответника „..........“ ООД по трудов договор от 05.09.2017 г. на длъжността „заместник мениджър лаборатория“. С допълнително споразумение от 1.7.2019 г. брутното й трудово възнаграждение било увеличено на 1960 лв.
През м. юли 2020 г. във връзка с Ковид пандемията работодателят едностранно намалил БТВ на 1470 лв., което в последствие не увеличил. Освен, че не й плащал трудовото възнаграждение в цялост /по-малко с 490 лв. месечно/, работодателят не заплащал и дължимото допълнително възнаграждение за трудов стаж. Тъй като ищцата притежава образователна и научна степен „доктор“, свързана с изпълняваната работа, работодателят дължал и заплащане на допълнително възнаграждение в минимален размер от 15 лв. месечно, което също не заплащал. Считано от 1.8.2023 г. трудовото правоотношение било прекратено поради намаляване обема на работа. Ищцата моли да се осъди ответникът да ѝ плати сумите: 17150 лв. неплатено в цялост трудово възнаграждение /по 490 лв. месечно/ за периода м.юли 2020 г.-м. юли 2023 г. вкл., 3043.67 лв. лихва за забава върху неизплатените части от трудовото възнаграждение за периода 25.8.2020 г.-14.8.2023 г. вкл. /изчислена от 25-то число на всеки следващ месец/, 12453.84 лв. неплатени допълнителни възнаграждения за трудов стаж за периода м.юли 2020 г.-м.юли 2023 г. вкл. и 525 лв. неплатени допълнителни възнаграждения за образователна и научна степен „доктор“, ведно със законната лихва върху главниците от подаването на исковата молба до изплащането им и разноските по делото.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор, в който оспорва исковете.
Излага съображения, че намаляването на заплатата е резултат от намаляване обема на работа и дейността на дружеството, с което ищцата изрично се съгласила в имейл от 1
29.6.2020 г., като била един от малкото служители, чийто трудов договор не бил прекратен през 2020 г. В последствие дружеството прекратило дейността си в България, което довело до прекратяване на трудовия договор с ищцата. Сочи, че заплащал в цялост дължимото й трудово възнаграждение, което било в размер на 1470 лв. брутно, т.е. включвало допълнителното възнаграждение за трудов стаж. Относно допълнителното възнаграждение за научна степен, ответникът твърди, че ищцата не е представяла диплома, че притежава такава степен, поради което и не е имал основание да начислява такова допълнително възнаграждение. Моли за отхвърляне на исковете и просъждане на разноски.
С оглед на събраните по делото доказателства, във връзка с доводите и съображенията на страните, съдът намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.
128, т.2 КТ и чл. 86 ЗЗД, чл. 12, ал.1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и чл. 11, ал.1, т.1 от НСОРЗ.
Безспорно е по делото, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по което ищцата заемала длъжността „заместник мениджър лаборатория“, в периода 5.9.2017 г.-31.7.2023 г., когато трудовият договор бил прекратен.
Трудовото правоотношение възникнало със сключване на трудов договор на 5.9.2017 г., в който относно трудовото възнаграждение е уговорено месечно брутно трудово възнаграждение в размер на 1400 лв. Работодателят издал заповед за назначаване на работа на 5.9.2017 г., според която Д. Б., „заместник мениджър лаборатория“ с трудов стаж по специалността 24 г., се задължава да постъпи на работа в лабораторията на 5.9.2017 г., с основно месечно възнаграждение 1400 лв., на пълно работно време от 8 часа дневно, и при следните условия: допълнително трудово възнаграждение за всяка година трудов стаж 0.6%, и срок на изпитване три месеца. Заповедта е връчена на служителката и подписана от нея същия ден, от когато тя постъпила на работа.
С допълнително споразумение от 1.2.2016 г. месечното брутно трудово възнаграждение е определено в размер на 1700 лв., а с допълнително споразумение от 1.7.2019 г. – на 1960 лв.
От представените фишове за заплата се установява, че в периода 1.1.20202 г.-30.06.2020 г. на ищцата е изплащана основна заплата в размер на 1960 лв., а считано от 1.7.2020 г. – в размер на 1470 лв. Не са изплащани допълнителни възнаграждения.
Представена е от ищцата диплома за образователна и научна степен „доктор“ от 7.5.2001 г., по специалност „Биоорганична химия, химия на природните и физиологично активните вещества“.
Видно от представените трудови книжки, за периода 1994 г.- 31.7.23 г., ищцата заемала длъжностите „химик“, „научен сътрудник“ в ................“ и „мениджър лаборатория“.
С имейл съобщение, изпратено на 29.06.2020 г. от „Д. Б. до Гил Люксенбург“, което безспорно се потвърди и от приетата компютърно-техническа експертиза, ищцата заявила, че приема предложението общото й възнаграждение и обезщетение за работата да бъде намалено до 1470 лв., но очаква компанията да увеличи заплатата й, когато „работата се върне на пълна работа“.
Според заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, ако се приеме, че 2 възнаграждението на ищцата е 1960 лв. за процесния период, то неплатената разлика възлиза на 15386.67 лв. брутен размер и 12624.16 лв. нетен размер. Ищцата има трудов стаж 27 години и 7 месеца, и ако се приеме, че не й е изплащано ДТВ за всяка година трудов стаж, то възлиза на 9999.47 лв. брутен размер и 7759.05 лв. нетен размер – при основно възнаграждение от 1960 лв. /изчислено до 30.6.23 г., тъй като целият месец юли ищцата е била в платен отпуск/. При основно възнаграждение от 1470 лв. и на база изчисленията на вещото лице, съдът изчисли, че ДТВ за трудов стаж за периода м.юли 2020 г.-м.юли 2023 г. вкл. възлиза на 7499.61 лв. брутен размер. Допълнителното възнаграждение за научна степен възлиза на 495 лв. брутен размер и 384.12 лв. нетен размер, изчислено до края на юни 2023 г., съответно до края на юли 2023 г. е 510 лв.
При така събраните доказателства се установи по делото, че през процесния период страните са били в трудово правоотношение и ищцата реално е престирала труд, изпълнявайки уговорената работа. Насрещната престация на работодателя за това е плащането на уговореното трудово възнаграждение. По силата на чл. 66, ал.1,т.7 КТ, трудовото възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер. Основната заплата според легалното определение на чл.4, ал.1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, е възнаграждението за изпълнение на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за заеманата длъжност.
Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат задължително, са тези по чл. 11, чл. 12 и чл. 15, ал.2 от Наредбата. Основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение, което именно е задължението на работодателя към работника/служителя. Заплащането на допълнителните трудови възнаграждения не може да бъде дерогирано по договорен път, страните могат да уговорят по-големи размери, но не могат да уговорят да не се изплащат такива възнаграждения или те да са в по-ниски размери. При липса на уговорка, ДТВ се дължат в нормативно-определените минимални размери.
В конкретния казус съдът намира, че с трудовия договор страните са уговорили основното трудово възнаграждение, т.е. това което се дължи за изпълняваната от ищцата работа. Да се приеме, че уговореното възнаграждение е в брутен размер противоречи на изискванията на КТ и Наредбата, тъй като поставя работника/служителя в невъзможност да разбере какво точно му се дължи, т.е. дали са включени и задължителните трудови възнаграждения и дали възнагражденията отговарят на минимално определените размери. Доказателство за това са и издадената от работодателя заповед за назначаване на работа, връчена на ищцата, в която е посочено, че 1400 лв. е основното месечно трудово възнаграждение, като се дължи и допълнително възнаграждение за всяка година трудов стаж в размер на 0,6%, и издадените фишове, в които уговорената сума е посочена като основна заплата.
Т.е. съдът приема, че на ищцата е било изплащано само основното трудово възнаграждение, в уговорения размер.
Относно размера му съдът приема, че между страните е било постигнато валидно съгласие съгласно чл. 119 КТ за намаляването му. Това съгласие следва да е взаимно и писмено, но не е необходимо двете насрещни волеизявления да бъдат обективирани в един общ писмен акт, 3 а е възможно да се съдържат в различни документи. Освен това писмената форма ще е спазена и ако съгласието е дадено във формата на електронен документ, каквото е посоченото от ответника електронно писмо от 29.06.2020 г., чието авторството в лицето на ищцата се установи по делото. С него тя е приела предложението на работодателя за намаляване на трудовото й възнаграждение на 1470 лв., поради което следва да се приеме, че трудовото правоотношение е било изменено в посочения смисъл и трудовото възнаграждение определено в посочения размер, като предвид гореизложените съображения и въпреки използвания израз „общо“, следва да се приеме, че това е основното трудово възнаграждение.
Установи се по делото, че така уговореното възнаграждение е било изплатено в цялост, поради което искът за неизплатена част от трудови възнаграждения, като неоснователен, следва да се отхвърли в цялост, съответно и акцесорния иск за лихви.
Допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, съгласно разпоредбата на чл. 12 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, се заплаща в процент върху основната заплата, определена с индивидуалния трудов договор.
То има задължителен и постоянен характер и трябва да се заплаща винаги, когато са налице законоустановените условия за получаването му. Трябва да се уговори от страните в трудовия договор, но липсата на такава клауза, когато са налице основанията за изплащането му, не е основание за лишаване на служителя от това допълнително възнаграждение. В тази насока са неоснователни релевираните от работодателя възражения, че ищцата е предявила претенцията за изплащане на допълнителното трудово възнаграждение едва след прекратяване на трудовия договор, тъй като вземането по чл. 12 от НСОРЗ може да се претендира и след прекратяване на трудовото правоотношение и се дължи, ако са били налице предпоставките за изплащането му.
За преценка на горното следва да се установи дали ищцата е натрупала претендирания от нея трудов стаж, включително в друго предприятие на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия със заеманата в предприятието на ответника.
Съгласно чл. 12, ал.2 и ал. 4 от Наредбата, за придобит трудов стаж са зачита стажът, придобит при същия работодател, както и стажът, придобит в друго предприятие на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия /съобразно приетите от работодателя условия във втората хипотеза, тъй като е допустимо работодателят да зачита трудовия стаж при друг работодател само за същата, но не и за сходна длъжност/.
Съобразно приетите по делото преписи от трудови книжки, които са официални удостоверителни документи, и отразените в тях длъжности, заемани от ищцата, липсата на представена по делото длъжностна характеристика /въпреки твърденията на ответника, че е била връчена, и представеното в препис трудово досие, в което липсва/ и липсата на възражения за продължителността на относимия стаж /признат и в заповедта да постъпване на работа/, съдът приема, че към юли 2020 г. ищцата е имала 27 години и 7 месеца трудов стаж, за който й се дължи допълнителното възнаграждение.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза и приложените фишове за работна заплата се установи, че такова допълнително възнаграждение не е било изплащано на 4 ищцата, както и че размерът му /изчислен върху основна заплата от 1470 лв./, възлиза на 7499.61 лв. брутен размер. За този размер искът следва да се уважи и отхвърли за разликата до претендираните 12453.84 лв.