Решение № 236 от 14.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 236 гр. София, 14.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Красимир Мазгалов

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Златка Чолева Въззивно гражданско дело № 20241100508579 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Съдът е сезиран с въззивна жалба, подадена от ответника Министерство на външните работи срещу решение № 6540 на СРС, II ГО, 179 състав от 11.04.2024г. по гр.дело № 50569/2023г. в частта, с която е уваженият предявеният срещу него иск по чл.262 от КТ от ищцата К. Ж. Ф. за заплащане на следните суми: 1/ сумата от 3 388,47лв., представляваща дължимо възнаграждение за положен от ищцата извънреден труд през 2020г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата; 2/ сумата от 5 370,46лв., представляваща дължимо възнаграждение за положен от ищцата извънреден труд през 2021г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата; 3/ сумата от 6 122,29лв., представляваща дължимо възнаграждение за положен от ищцата извънреден труд през 2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата и 4/ сумата от 2 681,67лв., представляваща дължимо възнаграждение за положен от ищцата извънреден труд, за периода 01.01.2023 г.30.06.2023 г., заедно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Решението се обжалва от ответника и в частта за разноските по делото , които е осъден да заплати съобразно изхода на спора по делото.

Въззивникът Министерство на външните работи поддържа доводи за незаконосъобразност, необоснованост и неправилност на първоинстанционното решение. Възразява, че незаконосъобразно от първата инстанция е приет за доказан фактът на полаган от ищцата извънреден труд, след като от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че от нея са били давани само дежурства. Поддържа, че даваните от ищцата „дежурства“ в Посолството в Ливан, не 1 попадат в приложното поле на чл.144 от КТ. В тази връзка моли настоящата инстанция да отчете, че от ищцата не са ангажирани и доказателства, които да установяват, че по време на даваните от нея дежурства са изпълнявани някои от трудовите й функции и задължения, изброени в представената по делото длъжностна характеристика – изготвяне на финансово-счетоводни отчети, извършване на разплащания на посолството, извършване на инвентаризация, или други дейности, които са посочени като допустими в нормата на чл.144 от КТ. Ето защо , въззивникът-ответник намира за недоказано и неоснователно твърдението на ищцата за полаган извънреден труд по смисъла на чл.144 от КТ през исковия период от време. Възразява, че с обжалваното решение не е обсъден доводът му относно ясното нормативно установено разграничение между „дежурство“ и „извънреден труд“. Поддържа, че в конкретния случай от събраните по делото доказателства, включително и показанията на св.Белев се установява, че от ищцата са давани дежурства, наложени от необходимостта да бъде осигурено непрекъснато физическо присъствие в задграничното представителство.

Възразява, че полагането на извънреден труд следва да бъде отчетено в специална книга, съгласно изискването на КТ, каквато по делото не е представена, включителноне е представен и дневникът за дежурства, който св.Белев установява, че е бил воден в посолството в Бейрут. Възразява, че представените по делото копията на графиците за полагане на дежурства в посолството на Република България в Бейрут са без отбелязване за заверка „вярно с оригинала“, като липсва и отбелязване на името и длъжността на лицето, което е направило тези копия и което е поставило печата „Канцелария“ на посолството, поради което, не е ясно кое е лицето, което е изготвило тези копия. Като последица от това, въззивникът-ответник счита, че тези копия на документи не следва да бъдат ценени, тъй като не представляват годно доказателствено средство. Въззивникът-ответник поддържа , че необосновано от първата инстанция не е обсъдено и възражението му, че за времето на дългосрочната командировка на ищцата тя е получавала освен възнаграждението си и командировъчни пари, определени в наредба на Министерския съвет, поради което ответникът счита, че за евентуално даваните от ищцата дежурства извън установеното работно време тя е била обезщетена с командировъчните пари, които се заплащат за всеки календарен ден. По отношение на присъдената законна лихва ответникът поддържа, че с обжалваното решение е прието, че тя е дължима от датата на предявяване на исковата молба, но е присъдена от датата 01.09.2020г., която не съвпада с тази на предявяването на исковата молба. С изложените доводи, подробно развити в жалбата въззивникът-ответник мотивира искането си за отмяна на решението на първата инстанция в обжалваната част и вместо него- постановяването на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направените по делото разноски

Въззиваемата страна-ищцата К. Ж. Ф. оспорва жалбата на ответника и заявява искане за потвърждаване на атакуваното решение по доводи, подробно развити в писмения отговор по чл.263,ал.1 от ГПК. Заявява искане за присъждане на разноските по делото във въззивното производство.

Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба и по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:

Настоящият съдебен състав при извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК установи, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е валидно и допустимо. Ето защо, въззивният съд дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба и при дължимата служебна проверка за спазването на приложими императивни правни норми. Съдът констатира, че е допусната техническа грешка в мотивите на обжалваното решение, 2 касаеща датата на предявяване на исковата молба, от която е присъдена законната лихва върху претендираните от ищцата парични вземания. Тази техническа грешка, обаче, не се отразява на допустимостта на съдебния акт, доколкото волята на съда е ясно и еднозначно отразена както в мотивите на съдебния акт, така и на диспозитива му относно началния момент на присъдената законна лихва- датата на предявяване на исковата молба. При съобразяване на силата на пресъдено нещо, с която се ползва диспозитива на съдебния акт, в който случая няма означена конкретна датата, а дължимата законна лихва е присъдена от датата на предявяване на исковата молба, която е видна и установима от отразяването й на самата искова молба - 12.09.2020г., въззивният съд приема, че не е налице хипотезата на чл.247 от ГПК, свързана с допуснатата очевидна техническа грешка единствено в мотивите при цифровото отразяване на тази дата.

Съдът е сезиран с искова претенция с правно основание чл.262 от КТ.

С решението в обжалваната част- предмет на въззивен контрол, исковата претенция е уважена частично в горепосочените размери, за които от първата инстанция е прието , че представляват дължимо на ищцата възнаграждение за положен от нея извънреден труд през исковия период от време през почивни и празнични дни, както и този през нощта.

В частта, с която предявеният иск по чл.262 от КТ е отхвърлен за разликата над приетия за дължим размер - до пълния заявен размер, претендирана като възнаграждение за извънреден труд през деня извън установеното работно време, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

Настоящият съдебен състав споделя крайният правен извод на първата инстанция – за основателност на предявения иск по чл.262 от КТ.

На първо място, съдът приема, че от събраните по делото доказателства се установява, че страните са обвързани от служебно правоотношение, /а не трудово, както неправилно е прието в мотивите на обжалваното решение/, в рамките на което ищцата е била преназначена със заповед № Т-294/ 11.01.2018г. по реда на чл.82,ал.1 от Закона за държавния служител , вр. с чл.61,ал.1 , т.2 от Закона за дипломатическата служба на работа като „главен експерт в МВн.Р – „Задгранични представителства“ – Бейрут, считано от 01.02.2018г. , с нормирано работно време от 8 часа – дневно и 40 часа – седмично.

Законосъобразно с обжалваното решение в съответствие с разпоредбата на чл.48, ал.3 от Закона за дипломатическата служба и чл.50,ал.1 от Закона за държавния служите от първата инстанция е прието ,че въпреки фиксираното работно време в заповедта за преназначаване на ищцата, ненормираността на работното й време произтича от закона. Потвърждение на този правно – релевантен факт е издадената заповед № ЧР-95-00-101 от 23.03.2013г. на Министъра на външните работи, с която на ищцата е определен допълнителен отпуск от 10 дни за изпълнение на задължения извън работното време.

Правният спор между страните е по въпроса дали даваните от ищцата „дежурства“ нощем, както и в празнични и почивни дни в рамките на исковия период от време, представляват положен извънреден труд по смисъла на чл.50“а“ от ЗДСл. през исковия период от време и обусловения от това въпрос- дължи ли се на ищцата претендираното възнаграждение по чл.262 от КТ, във връзка с препращащата норма на чл.50“а“,ал.2 от ЗДСл.

Настоящият съдебен състав приема, че от събраните по делото доказателстваслужебната бележка от 14.06.2023г., представените заповеди на посланика, с които са утвърдени графици за „дежурства“ за исковия период в Посолството на РБ в БейрутРЛиван и показанията на разпитания по делото свидетел Б.Б., се установява престиран от ищцата извънреден нощен труд и извънреден труд в почивни и празвични дни, за 3 която е дължимо присъденото възнаграждение по чл.262 от КТ, вр. с чл.50“а“, ал.2 от ЗДСл. в доказания размер с приетото по делото допълнение към заключението на ССЕ.

Настоящият съдебен състав. Настоящият съдебен състав приема за неоснователно възражението на ответника, че от ищцата са давани дежурства по смисъла на чл.48,ал.6 от закона за дипломатическата служба и чл.2 от Наредба № 2 за реда за установяване на задължения за дежурства или разположение на работодателя. Нормата на чл.2 от Наредбата дава легална дефиниция на дежурството като специфична организация на работата при подневно или сумарно отчитане на работното време. В конкретния случай от доказателствата по делото не се установява заеманата от ищцата длъжност /главен експерт в Посолството в Бейрут в РЛиван/ да е с такава специфичност, която да налага организация на работата под формата на „дежурство“ по смисъла на чл.2 от Наредбата. В тази връзка следва да се посочи, че ответникът не твърди и не доказва да е налице и изискуемата от специалната норма на чл.48,ал.6 от Закона за дипломатическата служба заповед на Министъра на външните работи, с която с оглед особения характер на работата на ищцата като служител в дипломатическата служба да е разпоредено да дежури и/или да е на разположение през определена част от денонощието. Без правно значение е как е наименован определеният и положен от ищцата извънреден труд, възложен от посланика, тъй като вида му се определя не от наименованието „дежурство“, а от правната му същност и характеристики. В случая, при доказаното по делото ненормирано работно време за деня за ищцата, установеният положен нощен труд от нея и такъв в почивни и празнични дни представлява извънреден, тъй като е труд, извън установеното за длъжността й дневно ненормирано работно време. В този смисъл са и разрешенията на националната константна съдебна практика – Решение № 75/29.03.2011г. по гр.д.№ 812/2010г. на 3-то ГО на ВКС, както и тълкуванията, дадени със задължителната за съда практика на СЕС, консолидирана с Тълкувателно съобщение относно Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и Съвета на относно някои аспекти на организацията на работното време в частта относно тълкуването и приложението на чл.2,пар.1 от Директивата- понятието „работно време“, както и относно приложимостта на Директивата и по отношение на служителите в публичноправна организация , които се определят като „работници“, независимо от статута им на държавни служители.