Решение № 661 от 30.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 661 гр. София, 30.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Иванина Ив. Пъстракова Въззивно гражданско дело № 20231100500155 по описа за 2023 година

О за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивната жалба, подадена от ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД срещу решение № 13133/20.11.2022 г., постановено по гр. д. № 21335/2022 г. на СРС, ГО, 153 състав, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 от ГПК срещу „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“АД иск с правно основание чл. 411 ал. 1 от КЗ за сумата от 2170,84 лв.

В жалбата се твърди, че първинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно, постановено при неправилно приложение на материалния закон, тъй като ПТП е настъпило на територията на Република Германия, от което следва, че приложимо е немското право, което предвижда, че при виновно причинени вреди от застрахования водач на влекача, вредите на трети лица се понасят поравно между застрахователя на влекача и застрахователя на ремаркето. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което да се уважи искът. Претендира разноски.

От насрещната страна по жалбата - „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“АД е 1 подаден писмен отговор в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който се излагат подробни съображения за правилност на обжалваното решение, респ. несъстоятелност н доводите на въззивника за порочност на съдебния акт, както и мотиви относно приложимото право за целия правен спор, а именно - българското.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявен е положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК от ЗК „Лев Инс“ АД срещу „Дженерали застраховане“ АД с правно основание чл. 411 КЗ за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 170,84 лв. – главница, представляваща регресно вземане - ½ от стойността на изплатено застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите във връзка с ПТП, настъпило на 19.09.2016 г. в Република Германия с участието на влекач марка „Рено“, модел „Т 460“ с рег. № ******** с прикрепено към него ремарке с рег. № ********, в резултат на което са причинени вреди на портална врата, ограда и стълб, ведно със законната лихва от 06.10.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 57575/2021 г. по описа на СРС, 153-ти състав.

Ищецът твърди, че е бил застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за влекач марка „Рено“, модел „Т 460“ с рег. № ********, а ответникът – за ремарке с рег. № ********, прикрепено към влекача.

Посочва, че на 19.09.2016 г. в Република Германия водачът на товарния автомобил причинил виновно ПТП, в резултат на което били причинени вреди върху портална врата, ограда и стълб на обща стойност 2 219,86 евро /с левова равностойност 4 341,67лв./, които ищецът изплатил изцяло на увреденото лице на 15.06.2017 г. Счита, че половината от тях следвало да бъдат заплатени от ответника, в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ за тегленото от влекача ремарке, тъй като застрахователното събитие е възникнало на територията на Федерална Република Германия и приложим материален закон следвало да е германският. В тази връзка се позовава на съдебна практика на Федералния съд на Р.

Германия и на разпоредби от немския закон, съгласно които товарният автомобил и ремаркето образуват единна композиция, като при настъпване на застрахователно събитие застрахователите спрямо всеки елемент от композицията отговарят така, че 2 всяка страна да понесе половината от отговорността спрямо увреденото лице. Твърди да е поканил ответната страна да заплати половината от обезщетението, а именно – сумата от 2170,84 лв., но получил отказ. Поради изложените съображения моли искът да бъде уважен и претендира разноски.

Ответникът е депозирал отговор на исковата молба в срока и по чл. 131, ал. 1 ГПК, като оспорва основателността на иска. Поддържа, че съгласно решение на СЕС от 21.01.2016 г. по дела C-359/14 и C-475/14, задължението на застрахователя да обезщети причинената на пострадалото лице вреда произтичало от договора, който го обвързва със застрахованото лице, поради което следвало да се прилагат разпоредбите на Регламент 593/2008 на ЕП и СМ /Рим I/, който урежда приложимото право при договорни отношения между страните. Прави се извод, че в случая е приложимо националното право, уреждащо застрахователния договор, а именно - българското право и в частност чл. 479, ал. 1 КЗ, поради което отговорността следвало да се поеме изцяло от застрахователя на влекача. В условията на евентуалност сочи, че не било доказано процесното ремарке да е било прикрепено към управлявания от делинквента влекач и че липсвали доказателства за настъпване на твърдяното ПТП. Не било установено, че лицето, на което е изплатено претендираното обезщетение, в действителност е претърпяло посочените от ищеца вреди. Поддържа, че по делото не се доказва наличие на виновно и противоправно поведение на водача на товарния автомобил, в причинна връзка с което да са настъпили твърдените вреди. В условията на евентуалност, ответникът оспорва размера на вредите

С решение № 13133/20.11.2022 г., постановено по гр. д. № 21335/2022 г. на СРС, ГО, 153 състав, исковата претенция е отхвърлена.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба, предмет на разглеждане в настоящото производство.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо, а по същество- правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В 3 настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Главният спор между страните касае определяне на приложимото материално право при уреждане на отговорността на застрахователите по застраховка "Гражданска отговорност" на теглещо МПС и на ремарке, каквито са страните по настоящото дело.

Съгласно решение на Съда на ЕС от 21.01.2016 г. по съединени дела С359/14 и С475/14, при пътнотранспортно произшествие, причинено от теглещо превозно средство, снабдено с ремарке, приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещото превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалия при произшествието, предизвикано от водача на това превозно средство, срещу застрахователя на тегленото при произшествието ремарке, се определя съгласно чл. 7 от Регламент № 593/2008 /Регламент "Рим І"/, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007 /Регламент "Рим ІІ"/ предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредите, т. е. предвиждат отговорност на собственика или държателя на ремаркето наред с отговорността на собственика или ползвателя на теглещото превозно средство за възстановяване на вредите на пострадалото лице. В т. 54 от същото решение е посочено изрично, че задължението на застраховател по застраховка "гражданска отговорност" да обезщети причинена на пострадало лице вреда не произтича от настъпването на самата вреда /чийто фактически състав, но и кръга лица, отговорни за обезщетяване на вредата, действително се определят според приложимото право по чл. 4 и следващите от Регламент "Рим ІІ"/, а от договора, който го обвързва с отговорното застраховано лице. В т. 61 и т. 62 от решението е посочено, че на първо място трябва да се определи по какъв начин следва да бъде разпределено обезщетението за претърпените вреди в полза на пострадалото лице между водача и собственика на теглещото превозно средство, от една страна, и от друга страна, държателя на ремаркето, в съответствие с правилата на приложимото национално право по силата на Регламент "Рим ІІ", а на второ място следва да се определи, в съответствие с чл. 7 от Регламент "Рим І", кое е приложимото право спрямо договорите за застраховка, сключени между застрахователите - ищци в главните производства, и съответните застраховани от тях лица, за да се прецени дали и в каква степен тези застрахователи могат по пътя на суброгацията да упражнят правата на пострадалото лице спрямо застрахователя на ремаркето. От изложеното следва, че чл. 7 от Регламент "Рим І" се прилага в случаите, в които правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо произшествието по силата на чл. 4 и следващите от Регламент "Рим ІІ", предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата. Настоящият случай е именно такъв приложимото материално право в отношенията между 4 пострадалия и застрахователя е това на Федерална Република Германия, което предвижда разделяне на отговорността между застрахователя на влекача и застрахователя на ремаркето (чл. 59 от Застрахователния кодекс на ФРГ), поради което и приложимото материално право в отношенията между застрахователите на влекача и на тегленото от него ремарке следва да се определи по реда на чл. 7 от Регламент "Рим І". В случая страните не са избрали приложимо право и няма съмнение, че двамата застрахователи имат обичайно местопребиваване на територията на Република България, поради което приложимо се явява българското право. Нормативният източник, който урежда спорното правоотношение на национално равнище е Кодексът за застраховането в сила от 01.01.2016 г., тъй като процесното ПТП е настъпило на 18.06.2018 г. Съгласно нормата на чл. 479, ал. 1 КЗ /приложимо право съгласно чл. 7 от Регламент "Рим І"/, вреди, нанесени от ремарке, което е свързано с моторно превозно средство и е функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение, и/или когато то се е откачило по време на движение, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка "гражданска отговорност" на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно средство.

По изложените съображения предявеният по реда на л. 422 ГПК иск по чл. 411 КЗ от застрахователя на теглещото МПС ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, срещу застрахователя на ремаркето ЗАД „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ за изплащане на половината от застрахователното обезщетение се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Както се посочи и по-горе съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд проверява правилността на съдебното решение с оглед заявените от страната с въззивната жалба оплаквания. Следователно решението следва да бъде потвърдено.

По разноските:

За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемата страна, в размер на 25 лв. юрисконсултско възнаграждение. Към момента на постановяване на решението по делото, считано от 1.1.2026 г., официалната парична единица в Република България е евро. С чл. 11, ал.1 от Закона за въвеждане на еврото в Република България е предвидено, че въвеждането на еврото не засяга действието на съществуващите правни инструменти, с позовавания и препратки към лева. Това означава, че посочването на претенциите на страните в лева следва да остане в решението в лева, като в скоби се посочи и стойността в евро, което към произнасянето на съда, е официалната парична единица в Република България, при стриктно прилагане разпоредбите на чл. 12, ал. 1 ЗВЕ, който гласи: „В съответствие с чл. 4 от Регламент (EО) № 1103/97 превалутирането от левове в евро се извършва, като 5 числовата стойност в левове се раздели на пълната числова стойност на официалния валутен курс, изразен с шест цифри с всичките пет знака след десетичната запетая.“, и чл. 12, ал. ал. 2 ЗВЕ, според който: „Официалният валутен курс не се закръглява или съкращава при извършването на превалутирането.“.