Решение № 992 от 19.10.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 992 гр. Бургас, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXIII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ при участието на секретаря РОСИЦА Н. БУДАКОВА като разгледа докладваното от ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ Административно наказателно дело № 20262120202939 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН и е образувано по жалба, подадена от К. Й. К. срещу Наказателно постановление № 26-0769001730/03.08.2026г. на началник Група в ОДМВР Бургас, сектор Пътна полиция гр. Бургас, с което на жалбоподателя, на основание чл. 175, ал. 3, пр.

1 ЗДвП, за извършено нарушение по чл. 140, ал. 1 ЗДвП са наложени наказание „глоба“ в размер на 255,65 евро и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 6 месеца.

Жалбоподателят счита обжалваното наказателно постановление за незаконосъобразно и необосновано, постановено при неправилно приложение на материалния закон, при неправилна преценка на събраните доказателства и при неизясняване на обстоятелства, които са от съществено значение за правилното решаване на въпроса относно наличието на административно нарушение и вината на жалбоподателя. Излага, че не оспорва изложеното в НП, че управляваното МПС е било служебно дерегистрирано, а твърди, че не са налице необходимите предпоставки за ангажиране на административнонаказателната отговорност на водача, а именно той да е знаел или е могъл да знае, че регистрацията на управлявания автомобил е била служебно прекратена. Твърди, че към момента на твърдяното нарушение 28.05.2026 г. в 11:35 часа не е бил уведомен за служебното прекратяване на регистрацията на автомобила, нито към преписката има доказателства, въз основа на които да се приеме, че той е узнал за прекратяването по друг начин.

1

В провелото се пред настоящата инстанция съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява и не се представлява. За административнонаказващия орган, редовно уведомен, представител не се явява.

Жалбата е подадена в срок от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество същата е основателна, като съдът, след като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията си по съдебен контрол, намира за установено от фактическа страна следното:

На 28.05.2026 г. около 11:35 часа в гр. Б., на ул. ***, жалбоподателят е управлявал товарен автомобил „Пежо Партнер“, рег. № ***, собственост на ***. При извършената проверка е било установено, че регистрацията на автомобила е била служебно прекратена, като в наказателното постановление е посочено, че прекратяването е извършено на 21.04.2026 г. на основание чл.

143, ал. 10 от ЗДвП поради липса на валидна застраховка „Гражданска отговорност“.

За установеното нарушение бил съставен АУАН серия GA № 4701683 по чл. 140 ал.1 пр.1 от ЗДвП. Видно от материалите по делото, актът е предявен и връчен на жалбоподателя на същата дата – 28.05.2026г. Наказателното постановление е връчено на жалбоподателя на 09.08.2026г., като последният е депозирал жалба срещу него на 10.08.2026г.

Материалите по преписката са били изпратени в РП-Бургас, като с постановление от 29.06.2026 г. наблюдаващият прокурор е преценил, че не са налице данни за извършено престъпление, поради което и отказал да образува досъдебно производство.

Въз основа на решението на прокурора за отказ за образуване на ДП на 03.08.2026 г. било издадено и атакуваното НП, в което била пресъздадена фактическата обстановка, изложена в акта. Административнонаказващият орган взел предвид фактите, установени от проверката по случая и решил, че с действията си К. К. е осъществил състава на нарушението по чл. 140, ал. 1 ЗДвП, поради което и на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 ЗДвП му наложил административно наказание „Глоба“ в размер на 255,65 евро и административно наказание „Лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 6 месеца.

Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от събраните по делото материали по АНП, както и от писмените и гласни доказателства, събрани в хода на съдебното производство, които съдът кредитира изцяло.

Фактическата обстановка като цяло не се оспорва и от жалбоподателя, който не отрича, че е управлявал превозното средство, но заявява, че не е знаел, че регистрацията му е била служебно прекратена.

2

Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно постановление относно законосъобразност и обоснованост, както и относно справедливостта на наложеното административно наказание и предвид така установената фактическа обстановка, намира за установено от правна страна следното:

Административнонаказателното производство е образувано в срока п о чл. 34 ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено от компетентен орган в шестмесечния срок от постановяване на отказа да се образува ДП.

Въпреки това съдът намира, че вмененото нарушение не е индивидуализирано в степен, позволяваща на жалбоподателя да разбере в какво е „обвинен“ и срещу какво да се защитава. Нещо повече, в наказателното постановление липсват задължителни реквизити като името, длъжността и местослуженето на актосъставителя, съобразно чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗАНН. Липсва и подробно описание на обстоятелствата, при които е извършено, по смисъла на чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН.

Тези формални нарушения водят до липсата на възможност на нарушителя да разбере какво е нарушението, което му е вменено, респективно го лишават от възможността да упражни в пълнота правото си на защита. Така констатираните нарушения са самостоятелно основание за отмяна на атакуваното наказателно постановление.

Въпреки това за пълнота на изложението следва да се обърне внимание и на това, че в конкретния случай не се доказва субективната страна на вмененото нарушение, поради което и неправилно същото е било квалифицирано като административно нарушение. За да е налице административно нарушение, то от субективна страна следва деянието да е било извършено виновно - т. е. подведеното под отговорност лице да е наясно с фактите и обстоятелствата относно състава деянието, както и да го извърши умишлено или непредпазливо.

Съгласно разпоредбата на чл. 18, т. 2 от Наредба № I- 45 от 24 март 2000 година за регистрацията, отчета, пускането в движение и спирането от движение на моторни превозни средства и на ремаркетата, теглени от тях (Наредбата) - регистрацията на съответното превозно средство може да се прекратява служебно, като това може да стане съгласно разпоредбата на чл.

18б, ал. 1, т. 8 от същата Наредба - по реда на чл. 143, ал. 10 от ЗДвП след уведомление от Гаранционния фонд по чл. 574, ал. 11 от Кодекса за застраховането, като съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 10 ЗДвП, възпроизведена в разпоредбата на чл. 18б, ал. 2 от горепосочената Наредба задължително следва да бъде уведомен собственикът на превозното средство от съответните органи на отдел КАТ към съответното ОДМВР за тази прекратена регистрация. Именно в този смисъл е и разрешението дадено с Тълкувателно постановление № 2 от 5.04.2023 г. на ОСС от НК на ВКС по т. д. № 3/2022 г., Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, съгласно което не се наказва с предвиденото в чл. 175, ал. 3 от Закона за 3 движението по пътищата административно наказание водач, който управлява моторно превозно средство, чиято регистрация е служебно прекратена по реда на чл. 143, ал. 10 от Закона за движението по пътищата, без за това да е уведомен собственикът на моторното превозно средство.

От събраните по делото доказателства се установи, че процесното превозно средство е било със служебно прекратена регистрация към датата на извършената проверка и издаването на АУАН, но липсват доказателства, от които да се установи, че собственикът на автомобила е бил уведомен за това.

Не са налице и доказателства, от които да се установи, че и санкционираният водач е знаел за служебното прекратяване на регистрацията на превозното средство. Нещо повече, при изслушване на актосъставителя в съдебно заседание последният изрично посочи, че при извършената проверка водачът на автомобила е останал изненадат, че същият е служебно дерегистриран.

В настоящото производство доказателствената тежест е за АНО, който е следвало да събере доказателствата, които потвърждават извършеното нарушение. Тъй като такива доказателства не са ангажирани, следва да се приеме, че наказващият орган не е изпълнил задължението си по чл. 143, ал.

10 от ЗДвП да уведоми собственика за извършеното служебно прекратяване на регистрацията.

Изискването за уведомяване при прекратяване на регистрация в тази хипотеза следва и от съпоставителното тълкуване на разпоредбата на чл. 143, ал. 10 ЗДвП с разпоредбата на чл. 143, ал. 15 от същия закон , която предвижда единствено отбелязване в автоматизираната система на прекратяването на регистрацията на МПС, което не е регистрирано в двумесечен срок от придобиването му. Двете разпоредби очевидно включват различни елементи, което произтича най-малко от обстоятелството, че служебното прекратяване по чл. 143, ал. 10 от закона не е скрепено с точно определен срок. Оттук следва, че не може да се очаква от водача да е могъл да предполага, че регистрацията е действително прекратена, както би било примерно в случая по чл. 143, ал. 15 ЗДвП и още повече – кога точно контролните органи реално са извършили това прекратяване. След изтичане на договора за застраховка гражданската отговорност, считано от тази дата автомобилът е бил без валидна застраховка. След това служители на Гаранционния фонд, които след констатиране на изтекъл договор, изпращат писмо на фонда до Сектор „ПП“ по електронен път, а самата регистрация се прекратява впоследствие.

Следователно дори да се приеме, че собственикът или ползвателят би могъл да предположи, че щом няма валидна застраховка, вероятно регистрацията на автомобила ще бъде служебно прекратена – то по никакъв начин не може да се обоснове извод, че той може да е наясно дали съответните органи ще решат да извършват проверка, а още по-малко кога, както и кога точно Гаранционният фонд ще информира Сектор „ПП“ и кога точно полицейските органи ще решат да прекратят регистрацията на база на това уведомление.

Всичко това води до извода, че няма как да се приеме, че управлявайки автомобила на 28.05.2026 г., жалбоподателят е знаел или поне е можел да знае, че регистрацията е служебно прекратена преди тази дата.

4

От всички изложено се следва изводът, че жалбоподателят не е действал виновно, а от там извършеното от него не съставлява административно нарушение. В този смисъл Решение № 38 от 12.01.2021 г. по к. адм. н. д. № 2293/2020 г. на XIX състав на Административен съд – Бургас; Решение № 394/21.03.2022 г. по к. н. а. х. д № 41/2022 година на АдмС-Бургас; Решение № 1461 от 30.10.2020 г. по к. адм. н. д. № 1838/2020 г. на XIII състав на Административен съд – Бургас.

Предвид всичко горепосочено, съдът счита, че административнонаказателната отговорност на жалбоподателя за нарушението по чл. 140, ал. 1 ЗДвП, е била незаконосъобразно ангажирана, поради което и обжалваното наказателно постановление следва да бъде отменено в цялост.

По разноските:

На основание чл. 63д от ЗАНН, в съдебните производства страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административно-процесуалния кодекс. Нормата е процесуална и е приложима от 23.12.2021 г. Съдът се произнася по разноските сторени по делото, което разглежда.

При този изход от спора искането за присъждане на разноски от страна на процесуалния представител на жалбоподателя е основателно. От съдържанието на приложения на л. 7 от делото договор за правна защита и съдействие от 10.08.2026 г. се установява, че заплатеното в брой от жалбоподателя адвокатско възнаграждение е в размер на 400 евро.

Административнонаказващият орган е депозирал възражение за прекомерност по отношение на така претендираните разноски от жалбоподателя. Съдът, като взе предвид възражението, правната и фактическа сложност на делото, обстоятелството че процесуален представител на жалбоподателя не е взел участие в съдебното заседание, и като съобрази разпоредбата на чл. 36, ал. 3 от ЗА вр. с чл. 18, ал. 2 и чл. 7, ал. 2 от Наредбата за адвокатските възнаграждение намира, че в полза на жалбоподателя следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 250 евро.