Решение № 1257 от 31.03.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1257 гр. Варна, 31.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 10 СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Марина Георгиева при участието на секретаря Димитрина Илк. Димитрова като разгледа докладваното от Марина Георгиева Гражданско дело № 20253110110447 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявени от М. Х. П., ЕГН **********, с адрес: с. С. О., ул. „И.“ № ** срещу „П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.“ № **, бл.

**, вх. **, осъдителни искови претенции, съединени в условията на евентуалност, както следва:

1/ за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 96,02 евро /187,79 лв./, представляваща недължимо платена при начална липса на основание сума по сключен между страните недействителен Договор за кредит № ******** от 15.06.2022 г., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД /с оглед направено оттегляне и прекратяване на производството за горницата над 187,79 лева /96,02 евро/ до пълно претендерания размер от 1200 лева /613,55 евро//;

2/ а в условията на евентуалност за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 511,29 евро /1 000 лв./, представляваща недължимо платена сума при начална липса на основание по недействителни клаузи по сключен между страните Договор за кредит № ******** от 15.06.2022 г. относно възнаграждения за допълнителни услуги „Ф.“ и „Ф.“, на основание чл. 55, ал.

1, предл.1 ЗЗД.

Ищцата основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: По силата сключен с ответното дружество Договор за кредит № ******** от 15.06.2022 г. получила в заем сумата от 2 100 лв. Уговорено било в раздел VI от договора връщането на сума в общ размер на 3 620,32 лв., което следвало да бъде извършено на 36 вноски. Допълнително, в същия раздел била предвидена дължимостта от страна на заемополучателя на възнаграждение за закупени пакети от допълнителни услуги - „Ф.“ в размер на 840 лв. и „Ф.“ в 1 размер на 1 470 лв., заплащането на които било разпределено на 7 вноски.

Твърди се от ищцата, че до момента е заплатила в полза на ответника общо сумата от 3 300 лв., от които главница в размер на 2 100 лв., лихва от 200 лв., както и част от претендираните възнаграждения по пакетите от допълнителни услуги – по 500 лв. за всеки от тях. Прави възражение за нищожност на договора, поради противоречието му със закона като се позовава противоречие с чл. 11 ЗПК и заобикаляне на правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

В тази връзка поддържа становище за липсата на информация в договора относно лихвения процент и условията за прилагането му, съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, което счита, че поставя потребителя в невъзможност за установяване размера на претендираната възнаградителна лихва, както действителното съотношение между нея и главницата. Отделно от това се излагат доводи за противоречието на договора с разпоредбата на 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, предвид липсата на ясно и недвусмислено посочване на ГПР от страна на заемодателя. В тази връзка посочва, че само отразяването като цифрова величина на ГПР – в случая 40,90 %, не отменя вмененото на кредитора с посочената разпоредба задължение за посочване конкретно на всеки включен при формирането на ГПР разход, още повече че е налице и предвидено в договора заплащане на възнаграждения за допълнителни пакети от услуги – „Ф.“ и „Ф.“. Същите страната намира, че следва да бъдат включени при формирането на годишния процент на разходите, доколкото по същество допълните услуги представляват дейност по усвояване и управление на кредита и като такава попада в категорията „общ разход по кредита“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Допълва, че изискването от страна на кредитора на заплащане от потребителя на посочените допълнителни такси не само се намира в пряко противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, но и с претендиране на посочените възнаграждения се цели и заобикаляне на ограничението, предвидено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК относно максималния размер на ГПР. Посоченото ищцата определя като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, обуславяща недействителността на целия договор за заем, с оглед невъзможността потребителят да извърши реална преценка за икономическите последици от сключването на контракта. По изложените съображения за нищожността на целия договор, потребителят счита, че дължи само чистата стойността на кредита в размер на 2 100 лв., като заплатените от него в полза на кредитора суми в общ размер на 1 200 лв., от които 200 лв. лихва, 500 лв. част от възнаграждение по допълнителен пакет „Ф.“ и 500 лв. част от възнаграждение по допълнителен пакет „Ф.“, се явяват недължимо платени и като такива подлежат на връщане. В условията на евентуалност, страната поддържа становище за недействителността само на клаузата, уредена в раздел VI от договора, предвиждаща дължимостта на възнаграждение за допълнителни пакети от услуги - „Ф.“ в размер на 840 лв. и „Ф.“ в размер на 1 470 лв., като противоречаща на закона, на добрите нрави и поради нейната неравноправност. Счита я за неравноправна, с оглед необосновано високия размер на претендираните възнаграждения, равен 2 почти на този на този на заетата сума. В този смисъл развива доводи за неспазване от страна на кредитора на задължението му да извърши предварителна оценка за кредитоспособността на заемателя, като по този начин, с изискването на допълнителни възнаграждения извън възнаградителната лихва, счита, че се заобикаля и нормата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Твърди, че клаузата е нищожна поради накърняване на добрите нрави, предвид нееквивалентността на престациите, с което се достига до злепоставяне интересите на потребителя с цел обогатяване на кредитора. В този смисъл, намира за недължимо платена по неравноправна клауза сумата от 1 000 лв., съставляваща сбор от частично заплатените възнаграждения от по 500 лв. по допълнителен пакет „Ф.“ и „Ф.“, с оглед на което същата следва да бъде възстановена на ищцата. Моли за уважаване на главната искова претенция в заявения, след оттеглянето размер, а в условията на евентуалост на евентуалната такава. Претендира присъждане на сторените в производството разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК от ответника „П. К. Б.“ ЕООД е депозиран отговор, в който се изразява становище за действителността на сключения между страните по делото договор за кредит. Признава се извършено от заемателя погасяване на главницата, както и на сумата от 187,79 лв. над главницата, като е посочено, че към момента процесният заем е предсрочно погасен, поради извършено рефинансиране. Счита, че процесният договор е сключен в съответствие с принципа за свободата на договаряне, обективиран в чл. 9 от ЗЗД, като с подписването му, потребителят се е съгласил с всички условия по него. Излагат се доводи, че в договора ясно е вписан размерът на ГЛП, а условията по прилагането му са отразени в чл. 4.1 и чл. 4.2 от ОУ. В този смисъл развива доводи, че лихвеният процент е фиксиран, както и годишният процент на разходите, като последният е формиран от фиксирано вземане – това за възнаградителната лихва, поради което не се изменя и е в конкретно посочен размер. Намира, че ЗПК не вменява в тежест на кредитора задължение за посочване на компонентите, от които е съставен ГПР, поради което не е налице противоречие с разпоредбите на чл.

10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от посочения закон, противно на изложеното в исковата молба. В тази връзка страната се противопоставя на доводите на ищцата касателно необходимостта претендираните възнаграждения за допълнителните пакети от услуги да бъдат включени при формирането на ГПР. Извод в този смисъл ответникът обосновава с обстоятелството, че по същество посочените възнаграждения не представляват общ разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, доколкото разходът не се явява задължителен такъв, респ. заплащането им не е условие за сключването на договора, а се начислява само при изричното искане от страна потребителя да се ползва от допълнително предлаганите от кредитора услуги, какъвто намира, че е настоящия случай. Дори да се приеме противното обаче и посочените възнаграждения бъдат включени при формиране на ГПР, което от своя страна би увеличило размера на последния до такъв, надхвърлящ 3 предвидения максимален в чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер от 50 %, ответникът изразява становище, че това не следва да води до извод за недействителността на целия договор, а само до нищожността на клаузите, уреждащи допълнителните възнаграждения, като съглашението запазва действието си в останалата част по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. В тази връзка се развиват и доводи, че неправилното посочване на ГПР не следва да бъде приравнявано на липсата на такова, обуславящо за последица найстрогата санкция, а именно прогласяване нищожността на контакта, доколкото в договора за кредит надлежно са вписани не само ГПР, но и всички допълнително дължими суми, със съдържанието на който договор потребителят е запознат при сключването му. Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страната, в случай на уважаване на исковата претенция.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното от фактическа и правна страна:

Обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните са следните обстоятелства, че между ищцата и ответника е сключен Договор за кредит № ******** от 15.06.2022 г., че е заплатена главницата от 2100 лева и сумата от 187,79 лева над дължимата главница

Като писмено доказателство по делото е представен договор за потребителски кредит „С.“ № ********* от 15.06.2022 г., от който е видно, че същият е сключен между „П. К.“ ЕООД и М. Х. П. като ГПР е в размер на 49.02 %, а на ГЛП – 41.00 %. Отразено е, че по закупена услуга „Ф.“ и „Ф.“ се дължи възнаграждение в размер съответно на 840 лева и 1470 лева. Размерът на вноската по закупените допълнителни услуги и в размер на 64.16 лева, която е дължима наред с месечната погасителна вноска. Предоставената в заем сума по кредита е 2100 лева като общото задължение, с включените допълнителни услуги, е в размер на 5930.32 лева или по 164.74 лева, дължима на 5 ден от месеца.

С молба от 28.01.2026 г. и с депозирания отговор на исковата молба, ответникът е направил признание на неизгоден факт, а именно, че извършените плащания по договора са в размер на 2287.79 лева, т.е. със 187.79 лева над главницата от 2100 лева.

В т. 1, § 1 от ДР на ЗПК се съдържа легална дефиниция на понятието "Общ разход по кредита за потребителя". Това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за 4 получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси, или пък тези услуги, които действително не са свързани с усвояването и управлението му и тяхното заплащане не съставлява задължително условие за получаване на кредита.

Съдът намира, че с уговорката, която предвижда потребителят да заплати възнаграждение за закупени допълнителни услуги „Ф.“ и „Ф.“, кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона. Доколкото в ГПР не са включени допълнителните услуги „Ф.“ и „Ф.“, а и същият не е ясно какво включва, следва изводът, че договорът е нищожен, поради непосочване на ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора. При включване в ГПР и допълнителните услуги, същият ще надхвърли законово установения максимум, разписан в нормата на чл. 19 ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит се явява нищожен на основание чл. 22 ЗПК, което обуславя, че кредитополучателят ще дължи връщане единствено на чистата стойност по кредита, тъй като когато на потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи, посочените разпоредби допускат този договор за де счита освободен от лихви и разноски. В този смисъл решение на СЕС по дело № С – 714/2022 г., задължително за българските съдилища.