Решение № 33 от 20.01.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 33 гр. София, 20.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002102896 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4460/03.05.2023 година, подадена от В. К.

Т., срещу решение № 149/28.03.2023 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 320/2022 година.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 281/04.03.2022 година на Районен съд Велико Търново, ХVІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 1694/2021 година, с което е отхвърлен предявения от В. К. Т. срещу „ЗК Лев Инс“ АД гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата от 25 000.00, частична претенция от сумата 60 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея, вследствие смъртта на брат й М. К. Н., настъпила на 26.11.2016 година, вследствие на реализирано на същата дата пътнотранспортно произшествие, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 31.01.2020 година до окончателното плащане.

В подадената от В. К. Т. касационна жалба се излагат доводи за това, 1 че обжалваното решение на Окръжен съд Велико Търново е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново, с което предявените от касаторката срещу „ЗК Лев Инс“ АД гр. София иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да бъде уважен.

Ответникът по касационната жалба „ЗК Лев Инс“ АД гр. София е подал отговор на същата с вх. № 5829/08.06.2023 година, с които жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд гр. С. е подал отговор на същата с вх. № 6315/21.06.2023 година, с които жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

В. К. Т. е била уведомена за обжалваното решение на 05.04.2023 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 4460/03.05.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 1416/26.03.2024 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лице извън кръга на посочените в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.09.1969 година.

По така поставения въпрос съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че съгласно задължителното тълкуване, дадено с ТР 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, от гледна точка на чл. 52 от ЗЗД е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на 2 най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от КРБ и с чл. 20 и чл. 47 от ХОПЕС равенство на всеки пред закона.

Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/29.11.1969 година, следва да се допусне като изключение-само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях-ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Подчертано е, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/29.11.1969 година-че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Посочено е, че създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. При липса на нормативна уредба рестриктивното изброяване на хипотези на такава привързаност би било лишено от законово основание, а примерното изброяване крие опасност от непредвиждане на породени от житейското 3 многообразие случаи, в които ще е справедливо получаването на обезщетение за неимуществени вреди. За да се избегне накърняване на принципа за справедливост, следва да се допусне като правна възможност обезщетяването и на други лица, извън близкия родствен и семеен кръг на починалия, но само в изключителни случаи-когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. Възприетите с това решение постановки са нормативно закрепени с разпоредбите на чл. 493а, ал. 3 и ал. 4 от КЗ. В постановената въз основа на тях съдебна практика е прието, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка в отношенията между братя и сестри са посочени израстването им сами като деца, поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина и други такива.

Приема се, че тази особена близост обичайно е резултат на тежки житейски ситуации, обуславящи нуждата от по-интензивно общуване между починалия родственик и претендиращия обезщетение и от изграждане на връзка, поздрава от обичайната за съответния вид родство.

С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Велико Търново трябва да бъде потвърдено, но по съображения, различни от тези на въззивния съд:

За да постанови решението си съставът на Окръжен съд Велико Търново е приел, че безспорно било, че с влязла в законна сила присъда по н. о. х. д. № 324/2017 година по описа на Окръжен съд-Велико Търново Б. А. А. бил признат за виновен в това, че, при движение в посока от гр. Д. О. към гр.

Л., нарушил правилата за движение по пътищата-чл. 20, ал. 2 от ЗДвП бил допуснал ПТП със спрелия в неговата пътна лента лек автомобил марка „В“, модел „“ с рег. № , в резултат на което причинил смъртта на намиращите се на пътното платно зад този лек автомобил лица-М. К. Н., Н. Т. П. и Т. Н. П. и средни телесни повреди на други две лица, като деянието било извършено в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 1.28 ‰, установено по 4 надлежния ред чрез съдебно химическа експертиза, и случаят бил особено тежък‑престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 1 и пр. 3, б. „б“, пр. 2, във връзка с ал. 4, във връзка с ал. 1, б. „б“ и б. „в, във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК. Налице били елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, като съгласно чл. 300 от ГПК постановената по н. о. х. д. № 324/2017 година по описа на Окръжен съд Велико Търново влязла в сила присъда била задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, по отношение факта на извършеното деяние, неговата противоправност и виновността на дееца. Нямало спор и че починалият М. К. Н. бил брат на В. К. Т.. С ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС се конкретизирал кръга от лица, легитимирани да получават обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък. По отношение на най-близкия кръг увредени се запазвало разбирането, въведено с ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.09.1969 година, че това били лицата, за които житейски било логично да се предполага, че били имали връзка с починалия и пряко и непосредствено търпели болки и страдания от загубата му. Това били деца, включително и отглеждани, родители, съпруг, както и фактически съжител. ВКС приел, че по изключение право да търси обезщетение имало и всяко друго лице, което било създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпяло от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай било справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъждало при доказани особена близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Предпоставките да се присъди обезщетение били да е установено по несъмнен начин, че търсещият обезщетение бил изградил приживе с починалия особено близка и надхвърляща общоприетите представи за родствена близост връзка, поради която със смъртта търпял „изключителни“ по интензитета си болки и страдания. Липсвала дефиниция на критерия „изключителни“, но изхождайки от мотивите на тълкувателното решение, следвало да се приеме, че в тази хипотеза попадали само тези отношения, при които смъртта имала пряко и продължително негативно въздействие върху живота на близкия, обременявала ежедневието и бъдещето му с продължителни негативни и сериозни като интензитет емоции именно поради липсата на изключително значим близък. Всички обстоятелства на трайна и силна привързаност в 5 живота и сериозност на вредите подлежали на сигурно доказване и не се предполагали само поради факта на родство между лицето и починалия.

Разбираемо било, че в обхвата на това изключение, допълващо очертания с ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.09.1969 година кръг от правоимащи лица, можело да попаднат братята и сестрите. Принципно функцията на обезщетението била да овъзмездят по справедливост душевни страдания и състояния от загубата на морална опора и подкрепа, получавана от починалия близък. Особено близката, трайна и дълбока житейска и емоционално връзка с починалия изключвала проявите на отношения от време на време при разделно живеене, дори те да били много добри, емоционално топли, на уважение и взаимна подкрепа. При родство по съребрена линия от втора степен (брат и сестра) това понятие предполагало най-вече съвместен живот в едно общо домакинство и то характеризиращо се с трайност и продължителност във времето, отношения на взаимна или едностранна безвъзмездна грижа, подпомагане при всяка нужда до степен на невъзможност един без друг, силна емоционална привързаност. Такава особено близка, трайна и дълбока житейска и емоционално връзка между брат и сестра щяла да съществува например. при преживяна съвместно житейска драма или наличието на някаква обективна предпоставка, довела до силна духовна привързаност между тях. Изразът „особено“, употребен в ТР, означавал нещо, което се различавал по качество и степен от обикновеното и нормалното.