Решение № 2960 от 10.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2960 гр. Пловдив, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20255330113965 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 203374133, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 81В, против Д. Й. Д., ЕГН **********, с адрес ***, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 422, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между ответника и „Стик – Кредит“ АД бил сключен по електронен път Договор за потребителски кредит ***, по силата на който на ответника била отпусната в заем сумата от 305 лева, които същия се задължил да върне в срок до 19.07.2020г., когато падежирала последната вноска съгласно погасителния план. Уговорен бил и лихвен процент в размер на 0%, както и ГПР в размер на 42,58%. Твърди се, че ответника не изпълнил в срок задълженията си по договора.

С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от *** г. „Стик- Кредит“ АД като цедент прехвърлило своите вземания към длъжника по описания договор за потребителски кредит на ищеца в качеството му на цесионер по договора. Вземането срещу ответника в настоящото производство било индивидуализирано в Приложение № 1. Моли, ако се приеме, че ответникът не е надлежно уведомен за цесията на посочения от него имейл адрес, да се приеме за надлежно връчването на уведомлението, извършено с исковата молба.

Твърди се, че към настоящия момент задължението все още не е погасено.

За събиране на дължимите суми било образувано ч. гр. д. № 10541/2025г. по описа на Районен съд-Пловдив, по което била издадена заповед за изпълнение, връчена по реда на чл.

47, ал. 5 от ГПК, което обуславя правния интерес на ищеца от предявяване на настоящия установителен иск.

Въз основа на гореизложените твърдения съдът е сезиран с искане да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 305 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит *** от *** г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 1

10.06.2025г. до окончателно изплащане на вземанията.

Претендира разноски в настоящото и в заповедното производство.

В срока по чл. 131 ГПК от назначения на ответника Д. Й. Д. о. п. - адв. И. Г.-Б. е постъпил писмен отговор, с който изцяло оспорва предявения иск и моли за отхвърлянето му.

Счита, че ищецът не е активно процесуално легитимиран да предяви настоящия иск, тъй като в представения договор за цесия не било конкретизирано, че се прехвърлят именно вземанията срещу ответника. Оспорва и връчването на договора за цесия. Оспорва също и сключването на договор за кредит между ответника и „Стик-Кредит“ АД, получаването на сумата в заем, съгласието на ответника с условията на Договора и Общите условия. Твърди, че не е доказано авторството на електронното изявление, нито получаването на заетата сума.

При условията на евентуалност, ако съдът счете, че договор за кредит е сключен твърди, че същия е недействителен, тъй като противоречи на разпоредбите на Закона за потребителския кредит, на Закона за защита на потребителите, заобикаля закона, противоречи на добрите нрави и е сключен при липса на съгласие.

Въз основа на гореизложените твърдения моли за отхвърляне на предявения иск.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 5062/17.06.2025г., издадена по ч.гр.д. № 10541/2025г. по описа на Районен съд- Пловдив, ХІІІ- ти гр. състав е разпоредено ответникът да заплати на ищеца сумата от 305 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит *** от *** г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 10.06.2025г. до окончателно изплащане на вземанията, както и разноските по делото съразмерно на уважената част от заявлението, от които- 6 лева държавна такса и 12 лева юрисконсултско възнаграждение.

За останалите суми, претендирани от заявителя- за неустойка, договорна лихва, лихва за забава и дължими такси заявлението е отхвърлено, не е предявен осъдителен иск и същите не са предмет на настоящото производство.

Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението.

Установителният иск е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че на *** г. между ответника Д. Д. и „Стик Кредит“ Ад е сключен по електронен път Договор за потребителски кредит *** , по силата на който на ответника била отпусната в заем сумата от 305 лева, които същия се задължил да върне в срок до 19.07.2020г., когато падежирала последната вноска съгласно погасителния план. Уговорен е лихвен процент в размер на 0%, както и ГПР в размер на 42,58%.

2

Като писмени доказателства са приети копия от договора за кредит, общите условия към него, Договор за продажба и прехвърляне на вземания от **** г., ведно с Приложение № 1 към него,уведомление за цесия, погасителен план, стандартен европейски формуляр, разписка за превод на заемната сума, както и лог файл.

С договор за прехвърляне на вземания от *** г. „Стик- Кредит“ АД като цедент прехвърлило вземането си по договор за потребителски кредит *** от *** г. на ищеца в качеството му на цесионер. Вземането срещу ответника в настоящото производство е индивидуализирано в Приложение № 1. Представени са още уведомление за цесията и пълномощно.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Установява се от приетите по делото писмени доказателства, че ответникът е сключил договор за потребителски кредит, по който е получил определена парична сума, срещу задължението да я върне в определен срок, при съответни условия на заема. Вземането по кредита в последствие е било прехвърлено с договор за цесия на ищеца.

Договорът за цесия е действителен, приложението към него е неразделна част от същия и съдържа предмета и цената на всяко прехвърлено вземане, включително и процесното. По смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от предишния кредитор. Не съществува обаче законова пречка уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато той е изрично овластен за това (както е станало тук), доколкото не се касае за лично и незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не означава, че то не е валидно, ако е било направено от упълномощено от този цедент лице, действащ по негово пълномощие. Според параграф 4 т. 4.3. от договора за цесия ищецът е бил овластен от кредитора да уведоми от името на последния всички длъжници по договорите за гаранция за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл съобщението, извършено от цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно и като действително то поражда правните си последици. Действително не се установява съобщението реално да е било получено от длъжника, но в случая това е без значение, защото то може да се извърши както с връчване на заповедта за изпълнение, така и с исковата молба. След като законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебно (заповедно и/ или исково) производство е напълно редовно. Няма доказателства по делото, че длъжникът е извършвал плащания на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този начин целта на закона, свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От всичко изложено дотук, в случая се налага еднопосочният извод за това, че цесията е валидно противопоставима на ответника и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да претендира търсените суми в качество на цесионер.

3

Както вече се посочи, няма спор по делото относно това, че ответникът е кредитополучател по договор за заем, вземането по който е прехвърлено с цесия на ищеца.

Налице е правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК, за които съдът следи служебно, дори и да не са били наведени подобни възражения от длъжника. Трайната и задължителна практика на ВКС изисква съдът винаги да извършва проверка на действителността на договора, дори и при ненаведени от страните основания, ако се касае за нарушение на добрите нрави, за неравноправни клаузи във вреда на потребителя и за нарушение на императивни правни норми. Нормите в защита на правата на потребителя като по- слабата икономически страна в едно облигационно отношение са императивни правни норми, поради което за спазването им се дължи и служебно произнасяне.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

На първо място договорът е недействителен и поради неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 42,58 %, но не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова 4 гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца.