Решение № 856 от 24.06.2024, Районен съд - Плевен
- Съд
- Районен съд - Плевен
- Дело
- Гражданско дело 1339/2023
- Вид
- Решение № 856
- Подписан
- 24.06.2024
- В сила
- 02.04.2025
- Състав
- Светла Илменова Замфирова
Цитирани разпоредби
- чл.12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 47, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 26, ал. 1, предл. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- Чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 11 · Закон за потребителския кредит
- Чл. 11, ал. 1, т. 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 16, ал. 1 и 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 16, ал. 1 и 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 5, ал. 1 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 5, ал. 1 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 856 гр. Плевен, 24.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Светла Илм. Замфирова при участието на секретаря ДАРИНА В. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от Светла Илм. Замфирова Гражданско дело № 20234430101339 по описа за 2023 година на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по подадена искова молба от
К. В. В., с правно основание чл. 415 от ГПК.
*** АД против
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответната страна. С отговора на исковата молба ответникът оспорва предявения иск като неоснователен.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
От приложеното към настоящето ч.гр.д. е видно, че въз основа на заявление по реда на чл.410 ГПК в полза на дружеството ищец и против ответника е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение .
Срещу заповедта за изпълнение в срока по чл.414 ГПК е постъпило възражение от длъжника. След постъпилото възражение в срока по чл.415 ГПК е предявен установителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
1
Депозираната искова молба е с петитум да бъде признато за установено, че ищецът има следните вземания от ответника във връзка с договор за паричен заем № ******* от *** г.: останала и непогасена главница в рамер на 1500 лв.; останала и непогасена договорна лихва в размер на 145.15 лв. за периода от датата на първата вноска /10.02.2020 г./ до датата на последната вноска /27.07.2020 г./ и мораторна лихва върху непогасената главница по договора в размер на 391.14 лв. за периода 10.02.2020 г. - датата, следваща деня на допускане на забава до датата на подаване на заявлението *** г., както и законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми.
Така предявеният установителен иск, разгледан по същество е НЕОСНОВАТЕЛЕН, предвид следните съображения:
Липсва активна материалноправна легитимация на ищеца .
Спорно е съществуването в правния мир на следните документи: рамков договор за прехвърляне на парични заължения /цесия/ от 02.03.2020 г., сключен между „***“ ЕООД /цедент/ и „***“ ЕООД /цесионер/; потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД от „***“ ЕООД; приложение № 1/ 01.09.2020 г. към рамков договор за прехвърляне на парични заължения /цесия/ от 02.03.2020 г., сключен между „***“ ЕООД и „***“ ЕООД; аткуализирано искане за плащане от „***“ АД до „***“ ЕООД;
Авизо местен превод от 01.09.2020 г. с получател „***“ АД и наредител „***“ ЕООД; пълномощно от П.Б.Д. - управител на „***“ ЕООД.
Въпросните документи са приложени като копия към исковата молба или като преписи на електронни документи /или на части от тях/ на хартиени носители, поради което не може да се направи обоснован извод за съществуването им в правния мир.
Спорно е, че *** *** ЕООД е платило на „***“ АД сумата от 1693 лв., както и че основанието за това е свързано с договор за поръчителство между „***“ ЕООД и К. В. В. по повод договор за заем между „***“ АД и ответника.
От една страна - липсват доказателства, че с посочената сума е заверена сметката на „***“ АД, а от друга — че плащането е във връзка с договор за заем между „***“ АД и К. В..
Спорно е, че на ответника е съобщено по реда на чл. 99 ЗЗД, че има 2 задължения към „***“ ЕООД, които следва да изпълни на „***“ АД.
Дори да се приеме, че съществуват посочените по-горе документи и е извършено плащане от „***“ ЕООД към „***“ АД като поръчител по договор за заем, то в този случай не е спазено изискването на чл. 99 ЗЗД и на К. В. не е съобщено по надлежния ред, че има задължения към „***“ ЕООД, които следва да изпълни на *** АД.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, задължение на цедента е да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне за вземането, което уведомяване има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор /цедента/, законодателят е въвел изискването именно старият кредитор да съобщи за прехвърляне на вземането. Съдебната практика е последователна в разбирането, че е допустимо предишният кредитор да упълномощи новия кредитор за уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, както и че уведомление, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с връчване на същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл.
99, ал. 3, предл. първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В процесния случай обаче, не може да се приеме, че длъжникът е уведомен за извършените цесии на вземанията, претендирани от ищеца.
От една страна по делото липсват доказателства, които да сочат, че ответникът е уведомен за прехвърленото вземане на „***“ ЕООД на *** АД преди започване на исковото производство.
От друга страна, не може да се приеме, че надлежно съобщаване за извършена цесия е осъществено с връчване на настоящата искова молба, тъй като същата е връчена на особен представител на ответника. Процесуалното представителство може да произтича от закона /в случаите на изрично уредено законно представителство/ или от договор, а представителството чрез особен представител, макар и регламентирано от специална правна норма /чл.
47, ал. 6 от ГПК/, не е законово, тъй като произтича от акт на съда, при осъществяване на определените за това предпоставки /в т. см. - т. 6 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/ 2012 г. на ВКС, ОСГТК/. Назначеният от съда особен представител не упражнява свои 3 процесуални права, а тези на страната, която представлява /в т. см. - т. 7 от цитираното тълкувателно решение,/ от което следва, че особеният представител не е нито законов, нито договорен представител и не може да приема адресирани до представляваното лице /в случая ответника/ материалноправни изявления на трети лица, каквото е уведомяването на длъжника от стария кредитор по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за сключения договор за цесия, а и след като особеният представител безспорно няма обективна възможност да съобщи за уведомлението на ответника, то последният като длъжник не може да се счита за уведомен за цесията чрез особения представител /в т.см. - Решение № 283/16.07.2019 г. по в.гр.д. № 402/2019 г. на ОС - Хасково; Решение от 17.07.2019 г. по в.т.д. М 1219/2019 г. на ОС Стара Загора: Решение № 260147 от 12.05.2021 г. на ОС - Стара Загора по в. гр. д. № 1166/2021 г.; Решение № 784 от 30.12.2021 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1703/2021 г.; Решение № 264445 от 5.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 2662/2020 г.; Решение № 265250 от 5.08.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 8037/2020 г.; Решение № 261364 от 18.04.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8656/2020 г. и др./. В случая е недопустимо да се приеме, чрез позоваването на Решение № 198/ 18.01.2019 г. по т.д. № 193/ 2018 г. на ВКС, I т.о., ТК, че връчването на препис от исковата молба на особен представител представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник, предвид факта, че в цитираното решение се разглежда друг казус, свързан с настъпването на предсрочна изискуемост, което е съвсем различна хипотеза от тази на прехвърляне на вземане. Довод за това, че подобен извод е неприемлив са и цитираните по- горе влезли в сила съдебни решения, постановени след произнасянето на ВКС по т.д. № 193/ 2018 г.
Безспорно е, че нормата на чл. 99. ал. 4 ЗЗД по съвсем недвусмислен начин регламентира, че прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор, т.е. - уведомяването на длъжника от цедента за прехвърляне на вземането, с оглед цитираната разпоредба е абсолютна материалноправна предпоставка за уважаване на предявените искове, касаеща активната материалноправна легитимация на ищеца. В този смисъл е Тълкувателно решение № 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и постоянната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 от ГПК - решение № 123/ 24.06.2009 г. по т. д. № 12/ 2009 г. на ВКС. II 4 т. о. и решение № 137/ 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС. 3 г. о.
Спорно е съществуването в правния мир и истинността на следните документи: договор за паричен заем № ******* от *** г. между „***“ АД и К.
В. В.; погасителен план четиринадесетдневни погасителни вноски към кредит *******/ *** г.; договор за предоставяне на поръчителство № ******* от *** г. между „***“ ЕООД и К. В. В. и приложението към договора.
Към исковата молба са приложени копия на цитираните документи и липсват оригинали или официално заверени преписи на същите, поради което не може да се направи обоснован извод за съществуването им в правния мир.
Към исковата молба не са представени доказателства, които да сочат по несъмнен начин, че ответникът е изпаднал в забава и не е платил претендираните суми.
Договорът за потребителски кредит /договор за паричен заем № ******* от *** г. между „***“ АД и К. В. В./ е НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН.
Договорът не съдържа коректния размер на лихвения процент по кредита, което се приравнява на липса на посочен лихвен процент.
Чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК урежда посочването на лихвен процент като задължителен елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит.
Липсата на посочен лихвен процент или неговото некоректно записване води до недействителност на договора, съгл. чл. 22 ЗПК.
От приложеното копие на договор се установяват следните данни: размерът на кредита е 1500 лв.; размерът на двуседмичната погасителна вноска е 126.55 лв.; срокът на заема е 26 седмица; фиксираният лихвен процент е 35.00 %.
При извършване на изчисление с „бързи кредити - калкулатор“, след като се въведат данните от договора за размер на кредита, начин на погасяване /в седмични вноски, тъй като калкулаторът не позволява въвеждането на двуседмична погасителна вноски/, срок на кредита в седмици и размер на вноската /двуседмичната вноска, разделена на две/, в резултат на пресмятането се получава резултат за действителния лихвен процент - 36, 36%.
Спорно е, че при така установеното несъответствие между записания в договора лихвен процент - 35.00 % и изчисления реален лихвен процент - 36, 5
36 %, се налага единствено възможния извод, че договорът за потребителски кредит е недействителен, предвид липсата на лихвен процент.
Клаузата, с която е договорен годишния лихвен процент е нищожна, като сключена при накърняване на добрите нрави.
Автономията на волята на страните да определят свободно условията на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на договора, което не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
Неоходимо е да се съобрази, че годишният процент на разходите е различно понятие от възнаградителната лихва по кредита. Разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва е само компонент от него, наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и не подлежи на проверка за съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
Разпечатката съдържа 48 от 88 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/2673ebb9-29c4-4ff6-acf7-7fb874153661