Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2018 от 05.04.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 4913/2023
Вид
Решение № 2018
Подписан
05.04.2024
Състав
Силвана Гълъбова, Виктория Мингова, Георги Стоянов Чехларов

Цитирани разпоредби

  • чл. 140, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 164, ал. 1, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 179 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 181 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 214 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 111 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 81, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 84, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 108 · Закон за собствеността
  • чл. 31, ал. 1 · Закон за собствеността
  • чл. 31, ал. 2 · Закон за собствеността
  • чл. 57, ал. 2 · Конституция на Република България

РЕШЕНИЕ

№ 2018 гр. София, 05.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Виктория Мингова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело № 20231100504913 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 20064586 от 31.10.2022 г., постановено по гр. д. № 45893 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, 50 състав е осъдена на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, Р. Д. П.а с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. „******* да заплати на Е. Д. П., с ЕГН: **********, съдебен адрес: гр.

София, ул. „*******, сумата 7521, 29 лева за главница, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на 4933,48/10690 ид.ч. от правото на собственост върху недвижим имот – апартамент № 71, находящ се в гр.

София, ж.к. „******* за периода от 28.11.2016 г. до 23.09.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от 24.09.2020 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен искът над уважения размер от 7521, 29 лева до пълния предявен размер от 9619, 00 лева за главница и за периода от 24.09.2015 г. до 27.11.2016 г. и за 24.09.2020-24.09.2020 г.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск над уважения размер от 7521, 29 лева до пълния предявен размер от 9619, 00 лева, е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – Е. Д. П., с ЕГН:

**********, който го обжалва с оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивникът поддържа, че самата искова молба, по която е образувано гр. дело № 56823/2015 г. на СРС, с което е бил 1 заявил искане за предаване на владението върху притежаваните от него идеални части от процесния имот, съставлява надлежна покана и начало на срока, за който се дължи обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения имот. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да уважи предявения иск изцяло. Претендира разноски.

Въззиваемата страна по жалбата на ищеца – Р. Д. П.а с ЕГН:

********** – ответник в първоинстанционното производство, с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата. Излага, че по гр. дело № 56823/2015 г. на СРС жалбоподателят е претендирал права по чл. 108 ЗС, като не е заявил искане за обезщетение или наем. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Решението е валидно и допустимо в обжалваната част, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Решението, като необжалвано, е влязло в сила в частта, с която предявеният иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е уважен.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Е.

Д. П. срещу Р. Д. П.а, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от Закон за собствеността за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата 9619, 00 лв. (след допуснато изменение на размера на иска по реда на чл. 214 ГПК), представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот – апартамент № 71, находящ се в гр.

София, ж.к. „******* за периода от 24.09.2015 г. до 24.09.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата подаване на искова молба – 24.09.2020 г., до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че страните по спора са съсобственици на посочения недвижим имот, който се ползва изключително от ответницата. Излага, че с искова молба по гр. дело №56823/2015 г. по описа на СРС е поискал да ответницата да му предостави владението върху собствените му 4933,48/10690 идеални части, което искане е оспорено и достъп не е предоставен.

2

Ответникът оспорва иска по основание и размер. Излага, че ищецът не е предявявал претенция за плащане на обезщетение за лишаване от ползването по гр. дело №56823/2015 г. по описа на СРС или в друг момент. Навежда възражение, че вземането е погасено по давност.

Първоинстанционният съд е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че Е. Д. П. притежава 4933,48/10690 ид.ч. от правото на собственост върху процесния имот, което се установява и от приетите и приложени като писмени доказателства по делото влезли в сила съдебни решения, с които е решен окончателно спорът за обема на правото на собственост на Е. Д. П..

От приетата и приложена като писмено доказателство по делото искова молба с вх. № 18058/23.09.2015 г. по описа на СРС, по която е образувано гр. дело № 56823/2015 г. по описа на СРС, се установява, че Е. Д. П. е предявил срещу Р. Д. П.а иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на установено, че Е. Д. П. е собственик на идеални части от недвижим имот – апартамент № 71, находящ се в гр. София, ж.к. „******* и за осъждане на ответницата да му предаде владението върху съответните идеални части от жилището.

Първоинстанционният съд е приел, че за покана за плащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС се счита и предявената по-рано искова молба, ако съдържа волеизявление за плащане на обезщетение за ползването на съсобствения имот от ответника, съответно всяко изявление, с което съсобственик претендира да ползва лично вещта, да упражнява фактическа власт върху нея и събира плодовете. Първоинстанционният съд е приел, че изявление с тези правни последици има заявената с исковата молба претенция за предаване на владението на идеални части от съсобствената вещ.

Първоинстанционният съд е приел, че обезщетението се дължи след получаването на поканата, поради което е счел, че релевантен за възникване на правото на парично вземане е денят, в който е връчена исковата молба на ответника. Посочил е, че от ангажираните писмени доказателства не се установява денят на получаване на исковата молба по гр. дело № 56823/2015 г., СРС, поради което е приел, че най-ранната и достоверна дата – по арг. от чл. 181 и чл. 179 от ГПК, е 28.11.2016 г., на която е постановено определение по чл. 140, ал. 3 ГПК по гр. д. №56823/2015 г., СРС, прието като писмено доказателство по делото. Първоинстанционният съд е приел, че ищецът е доказал всички правнорелевантни факти, които обуславят правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС за периода от 28.11.2016 г. до 24.09.2020 г., за който е уважил предявеният иск, а за периода от 24.09.2015-27.11.2016 г. е приел претенцията за недоказана и неоснователна и е отхвърлил иска.

Спорно на етапа на въззивното производство, с оглед доводите на въззивника, е от кой момент се дължи обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС – от момента на отправяне на писменото поискване, като в случая такова се твърди да е направено с подаване на искова молба с вх. № 18058/23.09.2015 г., с която е предявен от ищеца срещу ответницата иск с правно основание чл.

108 ЗС, или от получаване на писменото поискване от ответницата по настоящото дело т.е. от получаване на препис от исковата молба с вх. № 3

18058/23.09.2015 г., по която е образувано гр. дело № 56823/2015 г. на СРС, както и дали с посочената искова молба, с която ищецът е поискал осъждане на ответницата да му предаде владението върху съответните идеални части от жилището, е заявена претенция за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на процесния апартамент, с оглед доводите на въззиваемата страна.

Неоснователни са твърденията на въззивника, че самата искова молба, по която е образувано гр. дело № 56823/2015 г. на СРС, съставлява надлежна покана и начало на срока, за който се дължи обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения имот по иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС.

Съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК (Решение № 314 от 22.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1568/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 669 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 478/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 466 от 21.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4249/2008 г., IV г. о., ГК; Решение № 121 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3230/2013 г., IV г. о., ГК; Решение № 112 от 2.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1011/2013 г., II г. о., ГК; Решение № 50120 от 20.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2742/2021 г., II г. о., ГК и др.), а и съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето – докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.

Във въззивното производство е прието като писмено доказателство по делото съобщение и разписка към него, видно от които на 30.03.2016 г. е връчена на Р. Д. П.а, като ответник, искова молба с вх. № 18058/23.09.2015 г. по описа на СРС, по която е образувано гр. дело № 56823/2015 г. по описа на СРС.

Настоящият съдебен състав обаче намира, че с посочената искова молба по чл. 108 ЗС, доколкото с нея се претендира предаване на владение на идеални части от съсобствен имот, а в хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС не се търси владение, а парично обезщетение, като е нужно искане от лишения от ползване на общата вещ да получи такова, отправено до ползващия съсобственик, то не може да се приеме, че с посочената искова молба е направено едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, тъй като никъде в нейния текст не се съдържа подобно искане. Вярно е, че законът не поставя изискване относно съдържанието на поканата, но в случая такава въобще липсва. Изявлението за предаване на владението не може да се приравни на волеизявление за заплащане на обезщетение (Решение № 715 от 4

02.10.2009 г. на ВКС по гр. дело № 1681/2008 г., IV г. о., ГК).

Според чл. 31, ал. 1 ЗС „всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им”. Това законодателно разрешение представлява продължение на едно общо ограничение на правото на собственост, установено в чл. 57, ал. 2 от Конституцията, което се свежда до това, че границите на упражняване правото на собственост са очертани от правата и законните интереси на останалите правни субекти. В хипотезата на чл. 31, ал. 1 ЗС граница на правото на единия от съсобствениците да използва съсобствената вещ се явяват субективните права на останалите съсобственици да си служат с тази вещ съобразно дела си от нея.

Проблем възниква от момента, в който един или няколко от съсобствениците започнат да използват лично цялата вещ за себе си, като по този начин изключат за останалите съсобственици възможността да си служат с общата вещ, съобразно правата си върху нея. В полза на съсобствениците, лишени от възможността да използват общата вещ, законът в чл. 31, ал. 2 ЗС е предвидил субективното право да претендират обезщетение за ползата, от която са лишени, считано от деня на писменото поискване.