Решение № 4647 от 23.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4647 гр. Пловдив, 23.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20245330102122 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба подадена от Д.

В. К., ЕГН **********, от гр. П., ****** против „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет.2, ап.73Г, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за паричен заем № ****/**** г. Към настоящия момент ответното дружество било с променена правноорганизационна форма на акционерно дружество - „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК 207343548. По силата на договора, ищцата получила в заем сумата от 1500 лева.

Договорната лихва била 40,30%, без да е посочена в лева, а годишният процент на разходите (ГПР) бил 49,46%. Освен описаните суми, заемателят следвало да заплати 614,70 лева такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на паричния заем и 614,70 лева неустойка за непредставено в тридневен срок обезпечение на паричните задължения измежду поръчител или банкова гаранция. Всички средства, следвало да бъдат върнати с погасяването на 9 месечни вноски за периода от 13.01.2019 г. до 10.09.2019 г. От датата на подписване на договора до датата на депозиране исковата молба в съда, заемателят върнал всички описани до тук парични средства.

Сочи, че договорът е потребителски по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Твърди, че в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е посочен начинът на изчисляване на ГПР и липсва каквато и да било яснота по какъв начин е формиран, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т. 2 ДР ЗПК, определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (заемна сума) и общите разходи по кредита. Последните са регламентирани в §1, т. 1 ДР ЗПК и представляват ГПР (чл. 19, ал. 1 ЗПК). В него, съгласно законовата дефиниция, се включва възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. Таксата и неустойката не са включени в ГПР, което 1 означава, че размерът му е неправилно изчислен и не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Затова договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Клаузата за заплащане на такса експресно разглеждане се твърди, че е нищожна на основание чл. 10а ЗПК и не се дължи.

Твърди се в исковата молба, че договорната неустойка е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Нищожността според ищцата се извлича от следните обстоятелства: Поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора за кредит, следва да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник, следва да представят на кредитното дружество обилна документация, която е невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката е прекомерна. Няма предвидени по договора уговорки по които да се определи, кои са вредите, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката. Следва да се има предвид, че всички преки или косвени разходи възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, са покрити от ГПР (чл. 19, ал. 1 и §1, т. 1 ДР ЗПК). Затова неустойката е начислена за покриване именно на тези разходи. Неустойката е недействителна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които се покриват от ГПР и така се получава надвишаване на размера на ГПР, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва (чл. 19, ал. 4 ЗПК). Неустойката противоречи на материалния закон - чл. 71 ЗЗД. Съгласно новелата, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последният може да иска изпълнение на всички задължения предсрочно. С неустойката в конкретния случай, се иска нещо друго натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон. Неустойката противоречи и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК, която предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Това е единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения от заемателя, а с неустойката се заобикаля тази разпоредба и затова тя е нищожна (чл. 21, ал. 1 ЗПК).

Предявяват се mpu осъдителни иска за връщане на недължимо платените суми по нищожните клаузи за такса експресно разглеждане, договорната лихва и неустойката.

Нищожността им според ищцата произтича, както от обстоятелството, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, така и от обстоятелството, че са нищожни поради противоречието й с добрите нрави, материалния Закон и поради неговото заобикаляне.

Исковите претенции са съобразени с неизтеклата все още погасителна давност.

Съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците, за срока на обявеното извънредно положение спират да текат давностните срокове. Известен е фактът, че извънредното положение беше с продължителност два месеца. Според §13 от Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето, обн. ДВ. бр.

44/2020 г., сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в „Държавен вестник“.

С оглед гореизложеното, моли съда да се произнесе с решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 204,54 лева – недължимо платена договорна лихва по договор за паричен заем № ****/**** г.; 348,69 лева – недължимо платени за такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на договор за паричен заем № ***/**** г.;

350,61 лева – недължимо платена неустойка по договор за паричен заем № ****/**** г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.02.2024 г. до окончателното им изплащане. Претендира разноски.

2

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните не е налице спор, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че на **** г. страните са сключили Договор за паричен заем № ***/**** г., по силата на който ищцата е получила в заем сумата от 1500 лева, при договорна лихва в размер 40,30% и ГПР в размер на 49,46%. Няма спор също относно факта, че освен описаните суми, заемателят следвало да заплати 614,70 лева такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на паричния заем и 614,70 лева неустойка за непредставено в тридневен срок на обезпечение на паричните задължения измежду поръчител или банкова гаранция. Всички средства, следвало да бъдат върнати с погасяването на 9 месечни вноски за периода от 13.01.2019 г. до 10.09.2019 г.

Ответника не оспорва параметрите на договора, нито това, че всички дължими суми по него са изплатени от ищцата. От приетата по делото справка се установява също, че освен дължимата главница, ищцата е заплатила по договора сумата от 204,54 лева – договорна лихва, 348,69 лева за такса за експресно разглеждане на заявката и сумата от 350,61 лева неустойка по договора.

Като писмени доказателства по делото са приети договор за паричен заем от **** г., разпечатка от системата на ответното дружество и справка за извършени плащания.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,46%, а възнаградителната лихва- 40,30%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.

Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е 3 оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че таксата за експресно разглеждане на кредита в размер на 614,70 лева е включена в общо дължимата сума по договора, която след прибавянето им възлиза на 2377,62 лева, при отпуснат заем в размер на 1500 лева. Включена по този начин към общо дължимите от ищеца суми по договора, таксата на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Тази клауза има неравноправен характер по смисъла на чл. 144,т 9 от ЗЗП, като с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга и същата представлява скрит разход по договора за кредит, който не е включен в ГПР и с прибавянето на сумата процента на разходите значително надхвърля посочените в договора стойности и въвежда потребителя в заблуждение.

Предвидено е също в договора задължение за заемополучателя да обезпечи заема, като при неизпълнение на това същия дължи неустойка в размер на 614,70 лева, разсрочена към всяка погасителна вноска, като по този начин дължимата сума възлиза на 2992,32 лева.

С предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се покриват от ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 от ЗПК. Налице е и противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и на чл. 33 от ЗПК. Съгласно цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер – натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна.