Решение № 1311 от 19.07.2019, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ №1311 гр.

Русе, 19.07.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Русенски районен съд IV граждански състав в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:

Председател: Виржиния Караджова при секретаря Василена Жекова в присъствието на прокурора............................................. като разгледа докладваното от съдията гражданско дело

№ 1150 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове с правно основание чл.422 от ГПК.

Изложени са твърдения, че ищцовата страна се е снабдила срещу ответницата със заповед за изпълнение по реда на чл.410 по ГПК по ч.гр.дело № 8200/2018 г. по описа на РРС за сумата от 550 лв.-главница, 319,19 лв.-договорна лихва за периода 12.12.2013 г.-01.05.2014 г., 45 лв.-такса разходи, 399,74 лв.-обезщетение за забава за времето 13.12.2013 г.-06.12.2018 г., представляващи вземания по Договор за паричен заем № 1967954/07.12.2013 г., със законната лихва върху първата стойност от 07.12.2018 г., както и 76,28 лв.-разноски за заповедното производство.В срока по чл.414 от ГПК длъжницата подала възражение.

Твърдят, че на 07.12.2013 г. от “Изи Асет Мениджмънт” АД на ответницата бил предоставен кредит в размер на 550 лв. Заемополучателката удостоверила с подписа си получаването на сумата, че се задължава да я върне по начин и в срок, указан в контракта, както и че е запозната предварително с условията на договора и с Общите условия към него.Ответницата се съгласила да престира на заемодателя главницата заедно с договорна лихва от 319,19 лв.за времето 12.12.2013 г.-01.05.2014 г. (21 седмици) на вноски от по 41,39 лв., ведно с надбавка, покриваща разноските на кредитора по подготовка и обслужването на заема и добавка, съставляваща печалба на дружеството, при фиксиран лихвен процент.Твърдят, че до завеждане на делото длъжницата не е извършвала погасявания на кредита.В тази връзка на лицето била начислена лихва за просрочие за времето 13.12.2013 г.-06.12.2018 г. в размер на 399,74 лв.

Според договора, в случай, че заемателят забави заплащането на падеж на погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва с повече от 30 календарни дни, той се съгласил да дължи на кредитора такса за разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др.) за събирането на просрочените вземания в размер на 9 лв.Страните се споразумели, че таксата за направени разходи ще се начислява за всеки следващ 30-дневен период, през който има погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи за събирането на просрочените погасителни вноски, които трябва да заплати ответника, не може да надхвърлят 45 лв.

Сочи се, че договорът за заем съдържа изрична клауза, даваща право на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица.

Твърдят, че на 16.11.2010 г. бил сключен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) на основание чл.99 ал.3 от ЗЗД между

“Изи Асет Мениджмънт” АД (цедент) и “Агенция за събиране на вземания” ООД /понастоящем “Агенция за събиране на вземания” ЕАД (цесионер), с Приложение № 1 от 01.07.2014 г. към него.

Старият кредитор упълномощил ищеца от името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия. По реда на чл.99 ал.3 от ЗЗД до ответницата било изпратено от страна на “Изи Асет Мениджмънт” АД, чрез “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, Уведомително писмо с изх. № УПЦ-С-ИАМ/1967954 от 12.11.2018 г. за станалата продажба, чрез Български пощи с известие за доставяне на постоянния адрес на длъжника, посочен в договор за паричен заем.

Намират, че ответницата трябва да се счита уведомен за извършеното прехвърляне на дълга с факта на връчване на книжата по настоящото дело.

Искат да се признае за установено по отношение на ответницата, че им дължи присъдените суми по ч.гр.дело № 8200/2018 г. по описа на РРС, със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението.Търсят се разноски за двете производства.

Ответницата

М.И.Г. не взема становище по предявените искове.

Във възражението, подадено в заповедното производство, се е позовала на изтекла в нейна полза погасителна давност.В документа се съдържа и признание, че няма заплатени никакви суми към кредитора.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното:

Видно от приложеното ч.гр.дело № 8200/2018 г. по описа на РРС, в полза на ищеца в настоящото производство била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу М.И.Г. за сумите, заявени по исковата молба, съставляващи вземания по Договор за паричен заем № 1967954/07.12.2013 г., цедирани им от “Изи Асет Мениджмънт” АД, със законната лихва върху главницата, считано от 07.12.2018 г., както и 76,28 лв.-разноски за заповедното производство.

В срока по чл.414 длъжницата подала възражение.С него е признала възникналите договорни отношения с “Изи Асет Мениджмънт” АД, както и факта, че няма плащания към кредитора, но е оспорила вземанията, като погасени по давност.

Съдът е указал на заявителя, че може в 1-месечен срок да предяви иск за установяване на вземането си.Разпореждането е връчено на страната на 25.01.2019 г.Исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото дело, е постъпила на 22.02.2019 г.

По делото няма спор, че на 07.12.2013 г., след направено предложение за сключване на договор за паричен заем (л.54), на същата дата такъв контракт под № 1967954 е бил подпи.сан между ответницата и “Изи Асет Мениджмънт” АД със срок на действие от 21 седмици, по силата на който дружеството предоставило на М.И.Г. в заем сумата от 550 лв., която тя се задължила да върне заедно с договорна лихва за времето от 12.12.2013 г. до 01.05.2014 г. на вноски от по 41,39 лв., включващи и договорна лихва от общо 319,19 лв., при фиксиран ГЛП от 142,13 % и ГПР от 1 021,76 %.

В чл.4 страните са приели, че с факта на подписване на договора,заемополучателката удостоверява реалното получаване на уговорената сума.Според чл.2, лицето е било запознато предварително с условията на контракта, за което му е бил връчен Стандартен европейски формуляр (такъв по делото липсва), както и от ОУ, публикувани на сайта на дружеството (л.13-л. 17).В чл.30 ал.1 от последните е казано, че при забава в плащането на вноска с повече от 30 дни, се начислява такса от 9 лева за изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни разговори, посещения на адреса на потребителя, като общият размер по това перо не може да надвишава 45 лв.

Според чл.2 ал.3 от ОУ, кредиторът е в правото си да прехвърли вземането в полза на трети лица.

Срокът на действие на договора е изтекъл на

01.05.2014 г.

С договор за прехвърляне на вземане от 16.11.2010 г., с Приложение 1 към него от 01.07.2014 г., “Изи Асет Мениджмънт” АД прехвърлили на ищеца вземанията си към всички длъжници по ликвидни и изискуеми парични заеми, ведно с привилегиите и обезпеченията, в това число и дълга на М.Г., за което било направено изисканото в чл.99 ал.3 от ЗЗД потвърждение (л.27 и л.52).Цедентът дал съгласието си и упълномощил съконтрахента да уведоми от негово име за цесията всички длъжници (л.28).

Приложено е адресирано до ответницата уведомление от 12.11.2018 г. във връзка с прехвърления дълг.Липсват данни писмото да е получено от адресата.

Назначеното по делото вещо лице, след запознаване с представените в производството доказателства и извършена проверка при ищеца и стария кредитор, е посочило, че към датата на подаване на заявлението дългът на ответницата възлиза на 550 лв.-главница, 319,19 лв.-договорна лихва за периода 07.12.2013 г.-01.05.2014 г., такса за разходи-45 лв. и обезщетение за забава за времето 13.12.2013 г.-06.1 2.201 8 г.-266 лева.Експертът е пояснил, че към датата на сключване на процесния договор е нямало законови ограничения относно размера на ГЛП и ГПР.

При тази фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Исковете са предявени в преклузивния срок, предвиден в чл.415 ал.4 от ГПК, предвид което претенциите са допустими.

По делото са ангажирани доказателства, че “Изи Асет Мениджмънт” АД и ответницата са били обвързани от облигационни правоотношения във връзка със сключени между тях договор за паричен заем от 07.12.2013 г. със срок на действие до 01.05.2014 г., при условия и за суми, така, както е заявено по исковата молба.

Изхождайки от предмета на сделката-предоставяне на кредит под формата на заем, както и от страните по нея-юридическо лице, което е небанкова финансова институция, даваща заем в рамките на своята търговска дейност, и ответницата-физическо лице, което при сключване на договора действа извън рамките на своята професионална компететност, то същата има белезите на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ал.1 от Закон за потребителския кредит. Към него е приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§ 13 т.12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право-Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.В тази връзка, съдът има задължение да следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора, когато е нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства, когато е относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/, когато е налице противоречие с добрите нрави /Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т.д.№ 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, т.3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др./, и когато е налице неравноправна клауза в потребителски договор /Решение по дело № С-472/11 на Съдът на ЕС, Решение № 23 от 7.07.2016 г. по т.д.№ 3686/2014 г. на ВКС, I т. о., и др./.

В процесния случай ищецът твърди, че е кредитор на ответницата, като правата му произтичат от договор за цесия от 16.11.2010 г., произвел действие от 01.07.2014 г.Няма спор, че с този контракт “Изи Асет Мениджмънт”

АД надлежно са прехвърлили вземането си към заемополучателя на “Агенция за събиране на вземания”.Разпоредбата на чл.26 ал.1 от ЗПК предвижда, че кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност.В процесния случай страните са постигнали съгласие по този въпрос.

По делото са представени доказателства, че ищецът е бил надлежно оправомощен от стария кредитор да уведоми длъжника за извършената цесия.Доколкото цесионерът действа като пълномощник на цедента, а не от свое име, няма законова пречка последният да упълномощи друго лице, в това число и самия цесионер, да извърши уведомяването.Липсват доказателства съобщаването на цесията да е станало преди завеждане на настоящото дело.С факта на връчване на книжата за това производство обаче ответницата следва да се счита известена за настъпилата замяна на кредитора.В този смисъл са напр. Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр.д.№ 5750/2014 г., III г.о, Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т.д.№ 2639/2014 г., II т.о.,

Решение № 139 от 05.11.2014 г. по т.д.№ 57/2012 г., ВКС, I т.о. и др.).Ответната страна няма възражение в този аспект.

Съдът намира, че в процесния случай са допуснати съществени нарушения на правата на потребителя, водещи до недействителност на договора.На първо място липсва погасителен план по смисъла на чл.11 ал.1 т.12 от ЗЗП, който да посочва дължимите плащания, сроковете и условията за извършването на тези плащания, с разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент.

Общата потребителска закрила по чл.146 ал.1 от ЗЗП вр. чл.24 от ЗПК, предвижда, че неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са нищожни, като е обусловена от две предпоставки: потребителски характер на договора и липса на индивидуално договаряне, доколкото въведената като общо правило за всички държави от ЕС система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност.В конкретния случай, съдът приема, че начинът на договаряне категорично изключва формиране на волята на страните по всяка една от клаузите на договора, част от които са и във вреда на потребителя, нарушават значително равновесието между правата и задълженията на търговеца и потребителя и не отговарят на изискването за добросъвестност /чл.143 от ЗЗП/.

Разпечатката съдържа 41 от 58 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/26634b36-a576-4c6e-993e-9c47badd484b