Решение № 3797 от 05.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3797 гр. София, 05.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100501454 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“АД срещу Решение от 12.11.2024 г., постановено по гр. д. № 18965/2023 г. по описа на СРС, 64-ти с-в, с което Ай Ти Еф Груп“ АД е осъдено да плати на „Тесдо“ ЕООД, ЕИК 206629393, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД, сумата от 983,92 лева – частична претенция при пълен размер на вземането от 1616,13 лева, платена без основание от Т.К.В., на ответника за периода от 16.11.2017г. до 20.10.2021г., по следните договори за кредит между „АЙ ТИ ЕФ ТРУП“ АД, в качеството му на заемодател, и Т.К.В., в качеството на заемополучател: 1.

Договор за кредит № 194986 от 16.11.2017 г.; 2. Договор за кредит № 199625 от 15.12.2017 г.;

3. Договор за кредит № 204200 от 15.01.2018 г.; 4. Договор за кредит № 210102 от 14.02.2018 г; 5. Договор за кредит № 216645 от 19.03.2018 г.; 6. Договор за кредит № 230434 от 09.06.2018 г., 7. Договор за кредит № 234934 от 10.07.2018 г.; 8. Договор за кредит № 240621 от 10.08.2018 г.; 9. Договор за кредит № 245742 от 11.09.2018 г.; 10. Договор за кредит № 257078 от 13.11.2018 г.; 11. Договор за кредит № 263351 от 14.12.2018 г.; 12. Договор за кредит № 270184 от 05.02.2019 г.; 13. Договор за кредит № 273801 от 08.03.2019 г.; 14.

Договор за кредит № 282905 от 03.06.2019 г. и 15. Договор за кредит № 349100 от 11.12.2019 г., което вземане е цедирано на ищеца съгласно договор за вземания от финансови институции от 20.10.2021 г.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати от 1 първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Твърди, че е останал недоказан факта, че ищецът е материално легитимиран да претендира плащане на процесното вземане, тъй като представения по делото договор за цесия е нищожен – поради липса на предмет и индивидуализация на прехвърленото вземане и невъзможен предмет. Евентуално излага и съображения, че договорите за кредит, по които ответникът е получил плащане от цедента по договора, са действителни, като отговарящи на всички императивни изисквания по ЗПК и ЗЗП, поради което и неправилни са изводите на първоинстанционният съд, че клаузата за неустойка и такса за предсрочно погасяване са нищожни и е извършеното от страна на кредитополучателя плащане е без основание. Моли съдът да отмени процесното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „ТЕСДО“ЕООД, в която изразява становище за несъстоятелност на направените оплаквания във въззивната жалба, тъй като: договорът за цесия е действителен, същия прехвърля ясно определено вземане, възникнало от един от източниците на облигационни задължения – неоснователно обогатяване, прехвърлено е съществуващо, а не бъдещо вземане, което е достатъчно и ясно определено, длъжникът по вземането е надлежно уведомен; договорите за кредит, които са сключени между цедента физическо лице и ответника са нищожни – както клаузата за неустойка за непредставено в срок обезпечение след отпускане на кредита, така и останалите, доколкото ГПК в процесните договори за кредити не отговоря на действителния такъв, поради невключване на неустойката за непредставяне на обезпечение и поради обстоятелството, че действителния й размер надвишава 50 % т.е. в противоречие с разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, като нито една от клаузите не е индивидуално уговорена.

По изложените съображения моли съдът да потвърди обжалваното решение.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като жалбоподателят и освободен от заплащане на дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във 2 въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

За да постанови така обжалваното решение първата инстанция е приела, че уговорките за неустойка поради непредоставяне на обезпечение противоречат на добрите нрави, тъй като целят единствено допълнителна печалба за кредитора, а не обезщетяване на вреди. Първата инстанция е приела за нищожни и клаузите относно таксите за предсрочно погасяване и извънсъдебно събиране, тъй като нарушавали законовата забрана за събиране на такси за управление на потребителски кредити. С оглед на това съдът е приел, че платените по тези клаузи суми са дадени без основание и подлежат на връщане съгласно чл. 55, ал. 1, предложение първо от ЗЗД. СРС е приел, че договорът за цесия с който процесните вземания са прехвърлени на ищеца „Тесдо“ ЕООД е действителен, а длъжникът бил надлежно уведомен. СРС е отхвърлил възражението на ответника за изтекла погасителна давност, тъй като петгодишният давностен срок не е изтекъл към момента на предявяване на иска По отношение на оплакването, касаещо наличието на действителен договор за цесия и съобщаването на цесията на длъжника следва да се отбележи, че по делото е представен договор за прехвърляне на вземане - договор за вземания от финансови институции от 20.10.2021 г. сключен между Т.К.В., в качеството й на цедент и „ТЕСДО“ЕООД в качеството му на цесионер, по силата на който Татяна Вецка прехвърля на ищеца „Тесдо“ ЕООД вземания в общ размер от 1616,13 лева, както следва : 1/ вземане в размер на 93,30 лева, представляващо платена без основание сума по договор за кредит № 194986 от 16.11.2017г.;

2/ вземане в размер на 93,30 лева, представляващо платена без основание сума по договор за кредит № 199625 от 15.12.2017г.; 3/ вземане в размер на 93,30 лева, представляващо платена без основание сума по договор за кредит № 204200 от 15.01.2018г.; 4/ вземане в размер на 93,30 лева, представляващо платена без основание сума по договор за кредит № 210102 от 14.02.2018г; 5/ вземане в размер на 93,30 лева, представляващо платена без основание сума по договор за кредит № 216645 от 19.03.2018г.; 6/ вземане в размер на 93,30 лева, представляващо платена без основание сума по договор за кредит № 230434 от 09.06.2018г., 7/ вземане в размер на 93,30 лева, представляващо платена без основание сума по договор за кредит № 234934 от 10.07.2018г.; 8/ вземане в размер на 93,30 лева, представляващо платена без основание сума по договор за кредит № 240621 от 10.08.2018г.; 9/ вземане в размер на 93,30 лева, представляващо платена без основание сума по договор за кредит № 245742 от 11.09.2018г.; 10/ вземане в размер на 93,30 лева, представляващо платена без основание сума по договор за кредит № 257078 от 13.11.2018г.; 11/ вземане в размер на 93,30 лева, 3 представляващо платена без основание сума по договор за кредит № 263351 от 14.12.2018г.;

12/ вземане в размер на 93,30 лева, представляващо платена без основание сума по договор за кредит № 270184 от 05.02.2019г.; 13/ вземане в размер на 93,30 лева, представляващо платена без основание сума по от договор за кредит № 273801 от 08.03.2019г.; 14/ вземане в размер на 269,58 лева, представляващо платена без основание сума по от договор за кредит № 282905 от 03.06.2019г.; 15/ вземане в размер на 133,65 лева, представляващо платена без основание сума по договор за кредит № 349100 от 11.12.2019г.

Съгласно договора за цесия страните по него са се съгласили, че цесионерът приема прехвърлените вземания от цедента и встъпва като кредитор за вземанията, предмет на договора, от датата на подписването му, като цедентът декларира, че е получил плащането на уговорената продажна цена. Съгласно нормата на чл. 99 и чл. 100 ал.1 предл.3 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне..

Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето. Той не отговаря за платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и то само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото.

Ответникът оспорва действителността на договора за цесия по следните съображения без индивидуализиран предмет, респективно поради липса на съществуващо вземане към момента на съобщаване на цесията на ответника. Относно наведеното възражение от ответника за нищожност на договор за цесия на основание чл.26 ал.2 от ЗЗД – поради невъзможен предмет /неиндивидуализиран/, съдът намира следното: за действителен договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, което трябва да е определено или определяемо. Неопределяемостта на прехвърлените вземания води до недействителност на цесията поради недействителност на продажбата, на основание на която тя е извършена, т.е поради липса на предмет - чл. 26, ал.

2 ЗЗД/Решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II т. о., ТК/.т.е. за валидността на цесията е необходимо вземането да е индивидуализирано чрез посочване на източника – юридическият факт или правоотношение, от което произтича прехвърленото вземане и страните по него/, и да бъда определено или определяемо, но не е необходимо то да е ликвидно и изискуемо или да е настъпил падежът му. В тази връзка настоящият съдебен състав намира за неоснователни възраженията на ответното дружество за нищожност на договор за прехвърляне на вземания, тъй като предметът му не е индивидуализиран. Това е така, тъй като видно от договора изрично е посочено какъв е видът, характерът и произходът на вземането и въз основа на какви обстоятелства цедента се легитимира като негов 4 носител, съответно в какъв период от време е възникнало. В допълнение на това следва да бъде посочено, че писменото потвърждаване от страна на цедента на станалото прехвърляне, установено в чл. 99, ал. 3, предл. 2-ро от ЗЗД, не е елемент от фактическия състав на договора за цесия и в този смисъл неговата липса не може да обоснове извод за недействителност на договора за цесия. Дали вземането съществува към момента на сключване на договора за цесия засяга отговорността на цедента към цесионера при възмездна цесия /чл.100 ал.1 от ЗЗД/. Предвид горното, въззивният съдебен състав приема, че първоинстанционният съд правилно е приел, че ищецът има активна материална легитимация, произтичаща от договора за прехвърляне на вземания спрямо ответника относно процесните вземания.

Разпечатката съдържа 30 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/2653a1b2-730c-49dd-be77-01c6f16be20e