Решение № 5121 от 11.09.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5121 гр. София, 11.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Райна Мартинова

Петър Милев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Петър Милев Въззивно гражданско дело № 20231100505982 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 2582 от 21.02.2023г. по гр.д. № 11448/2022г. на Софийски районен съд, 53 състав, ответникът ,,М.Ц. - Д-Р С." ООД, ЕИК *******, е осъден да заплати на ищеца А. С. К., ЕГН: **********, на правно основание 128, т. 2 КТ и чл. 86 ЗЗД сумата от 12 293,42 лева, представляваща незаплатено брутно трудово възнаграждение за месец юли 2021г., ведно със законната лихва от 04.03.2022г. до окончателно изплащане на сумата, сумата от 511,15 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата от 12 293,42 лв. за периода от 01.09.2021г. до 03.03.2022г., сумата от 5238,41 лв. възнаграждение за месец август 2021г., ведно със законната лихва от 04.03.2022г. до окончателно изплащане на сумата, както и сумата от 185,78 лв. лихва за забава върху главницата от 5238,41 лв. за периода от 01.10.2021 г. до 03.03.2021 г.

Срещу така постановеното съдебно решение е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – „М.Ц. – Д-Р С.“ ООД, с която се оспорва изцяло постановения от първата инстанция съдебен акт.

Въззивникът счита, че решението е необосновано, неправилно и незаконосъобразно, поради което моли същото да бъде отменено и да бъде постановено ново такова, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Жалбата е бланкетна, като конкретни доводи, касаещи неправилността на решението, не са посочени. Претендира и разноски.

1

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият А. С. К. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва нейната основателност. Счита, че районният съд правилно е анализирал събраните по делото доказателства, въз основа на които е приел, че исковете са основателни. Посочил е, че във въззивната жалба не се съдържат конкретни оплаквания. Въззивната проверка била ограничена единствено до посочените в жалбата основания относно неправилността на съдебното решение, като изключение представлявало служебното задължение на съда да следи за защита на интереса на определени лица или когато следва да се приложи императивна материалноправна норма.

Предвид характера на въззивното производство като ограничен въззив, съдът следвало да постанови решението си при съобразяване на фактите, установени по делото. В настоящия случай не се наблюдавало нарушение на императивни норми. Така мотивиран, въззиваемият моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира и разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо.

По отношение правилността на обжалваното решение следва да се посочи следното:

Подадената от въззивника „М.Ц. – Д-Р С.“ ООД въззивна жалба е бланкетна. В нея не са изложени никакви конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение. По бланкетна въззивна жалба въззивният съд следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилно приложение на императивни материалноправни норми, който извод следва от разпоредбата на чл.269 ГПК и дадените разяснения в т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които въззивният съд проверява служебно решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не личен интерес, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. Извън хипотезите на нищожност, недопустимост или неправилност на решението поради неправилно приложение на императивни материалноправни норми, при разглеждане на делото и постановяване на решението си въззивният съд е ограничен от посочените във въззивната жалба конкретни пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя. Поради това се налага изводът, че и при бланкетна въззивна жалба, в която жалбоподателят е направил довод за неправилност на решението, без да конкретизира отделни оплаквания за неправилността на акта, въззивният съд дължи произнасяне по съществото на делото, като формира собствени изводи 2 по съществото на материалноправния спор въз основа на установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, независимо дали потвърждава или отменя решението /арг. от чл. 271, ал. 1 ГПК/. Предвид характеристиките на въззивното производство като ограничен въззив, въззивната инстанция следва да постанови решението си при съобразяване на фактите, установени по делото. При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма, т.е. гарантиране на съответстващи на установените факти правни изводи /ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна по спора/. Това означава, че ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд не може, без съответно оплакване, да проверява обосноваността на която да било фактическа констатация на първоинстанционния съд, нито да проверява дали тя е направена при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивният съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение или на част от фактическите и правни изводи, приети от първоинстанционния съд, и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, е недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение от въззивния съд. /решение № 172 от 10.04.2017г. на ВКС по т.д. № 2312/2015г., I ТО, ТК/.

В настоящия случай ищецът А. С. К. е предявил срещу „М.Ц. – Д-Р С.“ ООД осъдителни искове с правна квалификация чл.128, ал.1, т.2 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 12 293,42 лева /след увеличаване размера на иска по реда на чл.214 от ГПК/, представляваща неплатено брутно трудово възнаграждение за м.07.2021г. и сумата от 511,15 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 01.09.2021г. – 03.03.2022г., както и осъдителни искове с правно основание чл.177, ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 5238,41 лева, представляваща неплатено възнаграждение за ползван платен годишен отпуск от 10 работни дни през м.08.2021г. и сумата от 185,78 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 01.10.2021г. – 03.03.2020г.

Въз основа на представения по делото трудов договор № 12 от 09.11.2020г., районният съд е приел от фактическа страна, че между насрещните по делото страни е съществувало трудово правоотношение. С договора ищецът приел да заема длъжността „Лекар, акушерство и 3 гинекология“, като било уговорено възнаграждението да се заплаща след изтичане на текущия месец – от 20-то до 30-то число на следващия месец. На същата дата – 09.11.2020г., А. С. К. и работодателя „М.Ц. – Д-Р С.“ ООД сключили допълнително трудово споразумение, с което уговорили размера на трудовото възнаграждение на служителя, както следва: 1) при реализиран оборот от прегледи и манипулации от 48 000,00 лв. - 50 000,00 лв. възнаграждение от 10 000,00 лева; 2) при реализиран оборот над 50 000,00 лв.

- 25% за горницата на 50 000,00 лева; 3) при прегледи в почивни дни /събота/50% от реализирания оборот за деня. В тази връзка по делото е прието и самото споразумение. Прието е за установено, че по така възникналото трудово правоотношение ищецът е изпълнявал трудовото си задължение да престира своята трудова сила. Съдът е приел за доказано от приобщената по делото Заповед № 02-12 от 26.07.2021г., че трудовият договор между ищеца и ответника е бил прекратен на основание чл.325, т.1 от КТ, считано от 16.08.2021г.

В хода на делото е изготвена съдебно-счетоводна експертиза, по която вещото лице е изчислило размера на трудовото възнаграждение на А. С. К. за целия срок на действие на процесния трудов договор, съгласно подписаното между страните допълнително споразумение от 09.11.2020г., като е посочило, че същият възлиза на 108 341,55 лева. По фишове за заплати на ищеца са били начислени трудови възнаграждения за периода от м.11.2020г. до м.08.2021г. общо в размер на 115 725,94 лева, след извършени удръжки. Експертът е посочил, че в срока на действие на трудовия договор на ищеца са били изплатени трудови възнаграждения в общ размер на 116 161,51 лева. В таблиците към експертизата е отразено, че за м.07.2021г. е начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 12 293,42 лева, като липсва отбелязване то е да е преведено. Възнаграждението за платен годишен отпуск за 10 работни дни през м.08.2021г. бил в брутен размер на 5238,41 лева. Въз основа на така изготвената експертиза, районният съд е приел, че за месец юли и месец август 2021г. е било начислено дължимо трудово възнаграждение, но същото не е било изплатено, както и че в предходни периоди на ищеца е било заплащано повече от уговореното. Платените в повече суми били без посочено основание, като е прието, че работодателят не е доказал основанието на плащанията в предходните периоди.

От приетото по делото копие от трудовата книжка на А. С. К., първоинстанционният съд е установил, че от 01.04.2021г. работодателят е увеличил едностранно трудовото възнаграждение, като е вписал в нея трудово възнаграждение в размер на 17 080,07 лева.

При така установената от страна на районния съд фактическа обстановка и при липса на конкретни оплакваня във въззивната жалба, настоящият състав не може да проверява обосноваността на фактическите констатации на първоинстанционния съд, нито може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд.

4

Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен да плаща в уговорените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Неизпълнението на задължението за изплащане на трудовото възнаграждение обуславя ангажирането на отговорността на работодателя. За да възникне това задължение за работодателя обаче ищецът – служител следва да докаже наличието на трудов договор и престирането на труд в полза на работодателя през исковия период, както и размера на претендираното възнаграждение.

Щом работникът е изпълнил задължението си да престира работната си сила на работодателя, последният дължи заплащането на уговореното трудовото възнаграждение. В настоящия случай от приетите от районния съд установени факти, а именно: 1) наличие на съществувало между насрещните страни трудово правоотношение през процесния период, за който се претендира заплащане на трудово възнаграждение, 2) изпълнение от страна на ищеца А.

С. К. на задължението му да престира работната си сила на ответника – работодател, 3) неизпълнението на задължението на работодателя да заплати възнаграждението за м.07.2021г., 4) както и брутния размер на последното, следва че предявеният от ищеца иск за сумата от 12 293,42 лева е основателен и правилно е бил уважен. Правилно съдът е приел за неоснователни възраженията на ответника, че искът подлежи на отхвърляне поради надплащане на дължимите трудови възнаграждения, покриващо размера на исковата претенция. В тази връзка следва да се вземе предвид разпоредбата чл.271, ал.1 от КТ, съгласно която работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение, които е получил добросъвестно. За преценката дали работникът или служителят е бил добросъвестен, определящо е субективното му отношение към основанието за получаване на сумите. Достатъчно е той да не е имал съзнанието, че не съществува правото да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми - в този см. и ТР 79/1965 г. на ОСГК на ВС на РБ. Добросъвестността при упражняване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното чл. 8, ал. 2 КТ. Ето защо е в тежест на работодателя да докаже недобросъвестността на служителя при получаване на сумата. В случая от събраните доказателства и приетите от районния съд за установени фактически положения, не може да се приеме, че презумпцията по чл.8, ал.2 от КТ е оборена.