Решение № 4697 от 04.09.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4697 гр. София, 31.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100507901 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена по електронната поща на 13.6.2022 г. и входирана в СРС на 14.6.2022 г., на ищеца „Уникредит Булбанк“ АД срещу решение № 4481/11.5.2022 г., постановено по гражданско дело № 41882/2021 г. на Софийски районен съд, 179 състав, с което са отхвърлени предявените от „Уникредит Булбанк“ АД срещу Е. А. обективно съединени осъдителни искове чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 663,48 евро, представляваща главница по Договор за студентски заем по програма за кредитиране на студенти от Американския университет в България № AUBG-129/10.09.2007 г., изменен с Допълнително споразумение от 29.01.2008 г., и сумата 1420,61 евро, представляваща наказателна лихва за периода от 15.08.2009 г. – 15.07.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 16.07.2021 г., до окончателно изплащане на вземането.

Жалбоподателят поддържа, че решението на първоинстанционния съд 1 било неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С определението по чл.

140 ГПК съдът приел за безспорно наличието на договор с посоченото в исковата молба съдържание, по който ищецът предоставил на ответника кредит, което обстоятелство не било оспорено и от противната страна, а с решението приел това обстоятелство за недоказано, защото процесният договор бил представен само на чужд език и страната не изпълнила указания за представяне на превод. Превод бил представен, а и съдът не дал точни указания на ищеца по чл. 185 ГПК. Ето защо моли въззивния съд да отмени изцяло решението на първоинстанционния и да уважи предявените искове.

Претендира разноски.

Ответникът по жалбата и по исковете Е. А., действащ чрез назначения от съда особен представител – адвокат К. Б., оспорва жалбата, като счита, че по делото не бил представен превод на процесния договор за кредит. Моли въззивния съд да остави жалбата без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Решението е и правилно като краен резултат, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния в частта им относно установената фактическа обстановка. По отношение на правната страна следва да се добави следното:

2

С определението по чл. 140 ГПК съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че между страните е сключен Договор за студентски заем по програма за кредитиране на студенти от Американския университет в България № AUBG-129/10.09.2007 г., изменен с Допълнително споразумение от 29.01.2008 г. и със съдържанието, посочено в исковата молба, по силата на който ищецът е предоставил, а ответникът е усвоил кредита. В първото открито съдебно заседание пред СРС, както и пред въззивната инстанция, ответникът нито е оспорил доклада по делото, нито е оттеглил признанието на обявените за безспорни факти. Ето защо и на основание чл. 153 ПК въззивният съд намира осъществяването им за доказано.

Следва да се посочи и че тези факти се установяват от доказателствата по делото. Противно на приетото от СРС, договорът за кредит е представен с превод на чужд език, който съдът не е намерил за неточен, който и насрещната страна не е оспорила. В превода на документа се съдържат на български език основните договорни клаузи, като разликата с попълнената част /на английски език/ е в изписване на имена и цифри /дати, суми/. Ето защо въззивният съд намира, че преводът е точен. Предвид изложеното доказано е сключването на процесния договор за кредит със съдържанието на представения към исковата молба документ.

От заключението на приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по кредита е усвоена сума в общ размер на 1600 евро, който факт се доказва и от представеното допълнително споразумение.

В чл. 3 от същото ответникът с подписа си е удостоверил факта, че към момента на подписването задължението за връщане на заета сума възлиза на 1600 евро.

По отношение изискуемостта на задължението за връщане на главницата въззивният съд намира следното:

В договора за кредит е уговорено, че задължението е изискуемо след изтичане на гратисния период – от 15.9.2012 г. до 15.8.2027 г. , на 180 анюитетни вноски.

В чл. 5 от допълнителното споразумение обаче се съдържа следната уговорка: „Със сключването на настоящото допълнително споразумение кредитополучателят се задължава да изпълнява задълженията си съгласно 3 нов погасителен план, който е неразделна част от настоящото споразумение.“ Видно от документа, представен по делото /л. 15 и л. 72-74/, съдържанието на допълнителното споразумение е разположено на една страница /която е представена/, но в него е посочено, че се състои от две страници /в горния десен ъгъл на документа/. От това следва, че последният не е представен в цялост, като несъмнено непредставената част е новият погасителен план /доколкото страница 1 завършва с подписите на страните, положени след чл. 7/. Изводът за наличие на изменение на договора относно сроковете за връщане /нов погасителен план/ се подкрепя и от заключението на ССчЕ. Вещото лице е посочило, че сред проверените документи, въз основан на които е изготвило заключението, са счетоводни справки на ищеца по процесния договор. От тях се установява, че на 22.7.2009 г. /три години преди да изтече посочения в договора гратисен период/ кредитополучателят е заплатил част от дължимата главница в размер на 936,52 евро /таблица № 1/. В таблица № 2 от заключението вещото лице е посочило, че „наказателна лихва“ за просрочие /т.е. неустойка за забава/ е начислявана от ищеца за периода 11.3.2010 г. – 15.7.2021 г. От Приложение № 1 от заключението /изготвено на база счетоводните записвания в книгите на ищеца/ се установява, че: до 15.7.2009 г. е начислявана уговорената възнаградителна лихва върху главница от 1600 евро; след частичното плащане, за периода от 15.7.2009 г. до 10.3.2010 г., върху остатъка от главницата 663,48 лева е начислявана възнаградителната лихва; от 11.3.2010 г. непогасената част от главницата от 663,48 евро е олихвявана с уговорената в чл. 7 от договора неустойка за забава – възнаградителната лихва плюс 10 процентни пункта /от 8,98400 за периода до 10.3.2010 г., на 18,98400 – от 11.3.2010 г./. Съгласно чл. 182 ГПК вписванията в счетоводни книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото.

Тълкуването на тази разпоредба налага извод, че тези книги не се ползват с материалната доказателствена сила на официалните документи за съдържащата се в тях информация. Това налага доказателствената им сила да се преценява с оглед на всички релевантни за спора данни по делото, включително и за тяхната редовност /така решение № 88/11.06.2015 г. по гр. д. № 4559/2014 г. на върховен касационен съд, 4 ГО/. В случая изявлението на ищеца, обективирано в счетоводните му книги, че от 11.3.2010 г. счита, изпълнението на задължението за връщане на главницата от 663,4187 евро за забавено, представлява извънсъдебно признание на неизгоден за него факт /с оглед възражението за давност/ - че към 11.3.2010 г. претендираното вземане за главница е било изискуемо. Доколкото в исковата молба претендира мораторна неустойка върху главницата и за по-ранен период, то 4 той е направил подобно изявление /признание/ и пред съда.

При данни /изявления на страните/ за нов погасителен план, предвид плащането на около 60 % от размера на главницата на 22.7.2009 г. – три години преди изтичане на посочения в договора за кредит гратисен период, както и предвид признанието на ищеца, обективирано в счетоводните му книги и исковата молба, настоящият състав на въззивния съд намира за установено, че страните са договорили различни от посочените в договора за кредит срокове за изпълнение на задължението за връщане на главницата, като към 11.3.2010 г., задължението е било изискуемо. Ако такова изменение не е имало, нелогично е погасяване на част от главницата предсрочно, но найвече нелогично е начисляване и претендиране на неустойка за забава върху цялата непогасена главница още преди изтичане на уговорения в договора гратисен период.

Ответникът, носещ тежестта, не доказа да е платил задължението в цялост, поради което искът за заплащане на непогасената част от главницата е основателен. Ето защо следва да бъде разгледано и своевременно релевираното възражение за изтекла погасителна давност.

Предвид изложеното по-горе, към 11.3.2010 г. процесното вземане за главница е било изискуемо. В мотивите на Тълкувателно решение № 5/21.01.2022 г. по ТД № 5/2019 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК се приема, че: „Трайно установена е практиката на ВКС, че при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД.“ При съобразяване на установената съдебна практика по този въпрос, процесното вземане са погасява с изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, като срокът е изтекъл преди предявяването на иска. Искът следва да бъде отхвърлен.

Според чл. 119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Ето защо следва да се отхвърли и искът по чл. 92 ЗЗД, като въззивният съд счита за ненужно да обсъжда възникването на това вземане.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като 5 неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд потвърдено като правилно.

При този изход на спора въззивникът няма право на разноски.

Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 4481/11.5.2022 г., постановено по гражданско дело № 41882/2021 г. на Софийски районен съд, 179 състав.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6