Определение № 736 от 09.07.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 736 гр. Перник, 09.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на девети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЛАДИМИР Р. РУМЕНОВ

Членове:

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА

КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР Р. РУМЕНОВ Въззивно частно гражданско дело № 20261700500506 по описа за 2026 година Производството се движи по реда на чл. 278 от ГПК във връзка с чл. 413 ал.

2 от същия кодекс.

Производството е образувано по частна жалба вх. № 2021 от 27.05.2026 г. на „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК: 175074752, срещу Разпореждане № 600 от 11.05.2026 г., постановено по частното гражданско дело № 483 по опис на Районен съд гр. Брезник за 2026г., в частта, с която съдът е оставил без уважение заявлението на същия кредитор вх. № 64301/07.05.2026г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника длъжника Н. Х.

Г., ЕГН: **********, за заплащане на следните суми, дължими по договор за потребителски кредит № *** от ***: неплатена падежирала главница в размер на 239.96 евро, дължима от вноска № 16 с падежна дата 10.05.2025г до вноска № 27 с падежна дата 10,04,2026г.; падежирало договорно възнаграждение в размер на 88 евро, дължимо от вноска № 16 с падежна дата 10,05,2025 до вноска № 27 с падежна дата 10,04,2026г.; Лихва за забава в размер на 79.19 евро, дължима от 11.02.2024 г., дата на изпадане на длъжника в забава до 07.05.2026 г. В останалата част, с която съдът е отказал издаването на заповед за суми, представляващи възнаграждение за допълните услуги „фаст „ и Флекси „ и съответните им обезщетения за забава, разпореждането не е обжалвано и е в сила.

В жалбата се сочи, че заповедния съд не разполага с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права; неправилно не бил отчетена нормата на чл. 145 ал. 2 от Закона за защита на 1 потребителите, която изключва от преценката за неравноправност на една клауза основния предмет на договора; отричат се каквито и да било пороци на договора за потребителски кредит между страните и се моли разпореждането за отказ дасе отмени в обжалваната част, като вместо това ,се разпореди на РС Брезник да издаде заповед за плащане за тези суми .

Жалбата е допустима. Тя е подадена в срок, от страна по делото , при внесена държавна такса и без нужда от размяна на книжа по нея – производството е все още едностранно.

Установено е следното:

Производството по частното гражданско дело № 483 по опис на РС Брезник е образувано по заявление от „Профи кредит България“ ЕООД с искане за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК срещу длъжника Н. Х. Г., ЕГН: **********, за заплащане на следните суми, дължими по договор за потребителски кредит № *** от *** : неплатена падежирала главница в размер на 239.96 евро, дължима от вноска № 16 с падежна дата 10.05.2025 до вноска № 27 с падежна дата 10.04.2026г.; неплатено падежирало договорно възнаграждение в размер на 88 евро, дължимо от вноска № 16 с падежна дата 10,05,2025 до вноска № 27 с падежна дата 10.04.2026г.; неплатено падежирало възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст в размер на 85.65 евро, дължима от вноска № 16 с падежна дата 10.05.2025г. до вноска № 27 с падежна дата 10.04.2026г.; неплатено падежирало възнаграждение за закупена и използвана услуга Флекси в размер на 137.04 евро, дължима от вноска № 16 с падежна дата 10.05.2025 до вноска № 27 с падежна дата 10,04,2026г.; неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, в размер на 204.52 евро, начислени на 09.08.2025 г.; неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, в размер на 15.34 евро, начислени на 25.05.2024г.; лихва за забава в размер на 79.19 евро, дължима от 11.02.2024 г., дата на изпадане на длъжника в забава до 07.05.2026 г.; законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 07.05.2026г., до окончателното изплащане на задължението, както и разноски по делото.

Районния съд не отрекъл съществуването на договора за потребителски кредит, но приел, че предвид претендираните суми, посочения там годишен процент на разходите не отговоря на действителното положение, а действително приложения по договора годишен процент на разходите е надхвърлил максимално допустимия от закона размер. Приел, че са нищожни на основанието по чл. 143 от Закона за защита на потребителите клаузите на договора, които предвиждат заплащане на възнаграждание за допълнителните услуги „Фаст „ и „Флекси“, тъй като са неравноправни, че закупилият 2 посочените пакети получава услуги, които по естеството си са свързани с усвояване и управление на кредита, а според императивната разпоредба на чл.

10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Затова направил извод, че е налице нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 1 и 3, т. 1 от ЗПК, което води до недействителност на договора на осн. чл. 22 ЗПК . А щом договора е недействителен, то кредитополучателя дължи само чистата стойност, която обаче вече е платил, и затова отказал да издаде заповед за плащане.

При тези факти, обжалваното разпореждане е валидно и допустимо.

Разгледано по същество обаче, частната жалба е частично основателна.

Вземането на заявителя произтича от договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), каквото качество длъжникът има. Същевременно, доколкото Г. ползва услуги ( застраховка ) които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и няма данни да действа в рамките на своята търговска или професионална дейност, то тя е и „потребител „ по смисъла на § 13. (1) т. 1 от Закона за защита на потребителите ; и двата закона са приложими спрямо страните.

Правилен е извода на районния съд, че договора между страните за потребителски кредит е недействителен на основанието по чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11 ал. 1 т . 10 от Закона за потребителския кредит. Това е така , тъй като в самия договор е посочен годишен процент на разходите от 49.17% , ккойто обаче не включва сумите за възнаграждания за допълнителни услуги „Фаст „ и „Флекси“ и начислените върху тях лихви за забава ; ако тези суми бъдат включени в ГПР съобразно закона, този процент ще надхвърли с много горната граница от 50 % ( пет пъти размера на законната лихва , изчислен към датата на сключването на договора). Тъй като възнаграждението за допълнителни услуги е разход по кредита, пряко свързан с договора за потребителски кредит, тъй като се дължи и при точно плащане, известно е на страните още при сключването на договора и което потребителят трябва да заплати, то е следвало да бъде включено като сума в годишния процент на разходите съобразно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК. В договора за кредит е посочен процент на разходите, близък до максимално възможния и съдът приема, че с включването му, посочения в чл. 19 от ЗПК максимален размер на ГПР е надвишен, а посочения в договора процент не отговаря на реално прилагания.

Посочването на годишен процент на разходите в договор за потребителски кредит е основно изискване на закона към формата на тези договори, за да може закона да постигне заложените в чл. 2 цели, и същевременно да даде на потребителя точна информация, възоснова която кредитополучателя да 3 прецени интереса си от такъв договор. Освен че съставлява заблуждаваща и нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68г от Закона за защита на потребителите, всяко неточно посочване на различен от действителния общ разход по кредита заобикаля разпоредбите, смисъла и целите на специалния Закон за потребителския кредит, и затова и нормата на чл. 11 ал. 1 т . 10 от ЗПК има предвид само посочването на математически и нормативно точен процент на разходите – такъв , който отговаря на действително прилагания , изчислен по реда на приложение № 1 от закона, и при посочване на всички използвани допускания, посочени там. Всяко неточно посочване следва да бъде санкционирано по един – единствен начин, чрез прогласяване на общата недействителност на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК. Затова ,с оглед недействителността на договора, за Г. е възникнало облигационно задължение да върне на кредитора само чистата стойност на кредита, според чл. 23 от ЗПК.

На следващо място, клаузата, с която между страните е договорено допълнително възнаграждение за услуги „“Фаст” „ и „“Флекси” „ – приоритетно разглеждане на искането и изплащане на потребителски кредит, възможност за намаляване или отлагане на определен брой вноски , за смяна на дата на падеж или улеснена процедура по получаване на допълнителни средства, е неравноправна по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите. Според договореното между страните, възнаграждението е при всички положения дължимо при сключването на договора, но допълнителните услуги са нееквивалентни, оказването им не е престация от страна на кредитора. Затова тази клауза води до значително неравновесие между договорените права на страните, като облагодетелства недобросъвестно и нееквивалентно кредитора по договора. Няма данни тази клауза да е индивидуално договорена, ищецът не доказва такива преговори, следователно тази клауза е нищожна на основанието по чл. 146 от ЗЗП и само на това основание съдът е длъжен да откаже издаването на заповед за плащане на сумите по тези две клаузи и законната лихва към вземанията на кредитора по тях.

На плоскостта на потребителската защита, според чл. 10а ал. 2 от ЗПК, кредитора не може да изисква от длъжника „ заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита“; предвид договореното – промяна на дата на падеж, размера и броя на вноските , на практика кредитора търси точно такава такса, заобикаляйки по този начин законовата разпоредба на чл. 10а от ЗПК. Съдът приема този довод на съда за основателен. Заобикаля се по този начин и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от същия закон касателно размера на ГПР, който при включването на стойността на допълнителните услуги ще надхвърли посочената там горна граница, тъй 4 като размера на договореното общо плащане на допълнителни услуги надхвърля размера на главницата по договора.

На следващо място, с решението си по дело № C-744/24 Съдът ЕС дава разрешение, според което директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити трябва да се тълкува в смисъл, че „изключва включването в договорите за потребителски кредит на клаузи, предвиждащи прилагането на лихвения процент не само към общия размер на кредита, но и към суми, предназначени за плащане на разходи, свързани с този кредит, и които следователно представляват част от общите разходи по кредита за потребителя“, а посочените вземания на кредитора за суми по клаузите за допълнителни услуги попадат точно под тази забрана.

С оглед казаното, като краен резултат, преценката на съда за недействителност на целия договор за кредит по реда на чл. 23 от ЗПК е правилна. Съдилищата, вкл. ВКС (решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и др. под. ) последователно приемат, че при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, „ с решението си съдът следва да установи на основание чл. 23 ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД“ ( решение № 50086/21.12.2023г. по т. д. 1027/2022г , І т. о. ). Настоящият състав споделя изцяло това виждане, при което всичко платено от длъжника по такъв недействителен договор следва да бъде отнесено към чистата стойност на кредита. Отделно , настоящия състав приема , че няма пречка нормата на чл. 23 от ЗПК да бъде приложена още във заповедното производство . По делото обаче не се твърди от заявителя, че погасителни вноски от 1 до 14 да са заплатени от длъжника, както е приел районният съд, като липсват данни за размера на евентуално извършените плащания и за погасяването на какви вземания са съотнесени. Получената в заем сума, която представлява чистата стойност на кредита, възлиза на 1000 лв. или 511.29 евро , като до датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение са падежирали първите петнадесет погасителни вноски, от които чистата сума за главница е в размер на 209.12 евро. При това положение следва да се приеме, че обжалваното разпореждане е неправилно в частта му, в която е отхвърлено заявлението по чл.410 ГПК за неплатена падежирала главница в размер на 239.96 евро за периода от 10.04.2025 г. до 5