Решение № 51 от 13.03.2026, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 51 гр. Варна, 13.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анета Н. Братанова

Членове:

Ванухи Б. Аракелян

Дарина Ст. Маркова при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева като разгледа докладваното от Дарина Ст. Маркова Въззивно търговско дело № 20253001000531 по описа за 2025 година

И за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно, образувано по жалба на „Банка ДСК“ АД със седА.ще гр.София срещу решение № 18 от 03.10.2025г. по търг.дело № 44/24г. по описа на Силистренски окръжен съд, с което по иска М. К. А. и Р. А.

А. срещу банката е прогласена нищожността на Договор за ипотечен кредит от 09.08.2016г., както и сключените във връзка с него Споразумение от 16.01.2020г. и Споразумение от 23.12.2022г. на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД във вр. чл.38 вр. чл.24 ал.1 т.9 от ЗКНИП вр. чл.366 от ЗЗД, и е признато за установено в отношенията между страните, че ищците не дължат на банката заплащане на сумата от 29 350.56лв. по Договор за ипотечен кредит от 09.08.2016г. и сключените във връзка с него Споразумение от 16.01.2020г. и Споразумение от 23.12.2022г., ведно със законна лихва върху главницата от 29 350.56лв., считано от 22.10.2018г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 517/18г. по описа на РС – Тутракан, на основание чл.124 ГПК.

Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно.

1

По оплакването за недопустимост на обжалваното решение:

Твърди, че решението е постановено по недопустим иск. Сочи, че кредитополучателите не са подА. в срок възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение, поради което и издадената заповед е стабилизирана.

Влязлата в сила заповед за изпълнение преклудира всички обстоятелства, материалноправни възражения и оспорвания по отношение на правопораждащите юридически факти и размера на установените със сила на присъдено нещо парични притезания, включително и относно действителността на оспорените клаузи. Поради това и твърди, че не е нА.це абсолютна положителна процесуална предпоставки за възникването и съществуването на правото на иск за обявяване на процесния договор за нищожен поради нА.чие на неравноправни клаузи. Твърди, че всички правоизключващи, правопогасяващи и правоизменящи възражения на длъжниците подлежат на разглеждане в производството по установителния иск по чл.422 от ГПК. При неподаване на възражение по реда на чл.414 от ГПК процесуалната възможност на длъжника да защити правото си в отделно самостоятелно исково производство се преклудира извън хипотезата на новооткрити или нови писмени доказателства по реда на чл.424 ал.1 от ГПК.

Позовава се на разрешения на СЕС досежно принципа на сила на присъдено нещо в правния ред на Съюза и в националните правни системи. Твърди, че допустимостта на оспорването на неравноправна клауза в потребителски договор е обвързване не само с непроизнасянето от съда по вА.дността в предходен съдебен контрол върху спорния договор, но и с редовното сезиране от потребител на националния съд, т.е. с допустим съдебен спор за съществуване на вземането по този договор.

Моли съда да обезсили обжалваното решение като недопустимо и да прекрати производството по предявените срещу банката искове.

В отношение на евентуалност, твърди, че обжалваното решение е неправилно тъй като изводите на съда са изцяло в противоречие с фактическата обстановка. Оспорва извода на съда, че банката е начислявала на кредитополучателя застрахователни премии като разходи, без да ги отчита като компоненти при определяне на крайния размер на ГПР. Оспорва посоченото от съда, че когато една лична застраховка не била търсена от кредитополучателя за задоволяване на собствените му нужди от допълнителна 2 сигурност, а напротив, била сключена в хода на преддоговорни отношения при избор на подходящ кредит по повод предложени параметри на кредита, волята на кандидата за застраховане не била свободна. НА.це била обусловеност и взаимосвързаност на двете сделки. В тази връзка, обезпечението чрез застраховка била допълнителна услуга, наложена на потребителя в резултат на преговорите за предоставяне на кредита и затова и застрахователните премии били част от общите разходи по смисъла на § 1, т.17 от ДР на ЗКНИП. Оспорва и приетото от съда, че отразяването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, предвид невключването на застрахователните премии, представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща практика, с което на потребителя му е била отнета възможността да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Твърди, че включването на кредитополучателя в групата на застрахованите лица по групова застраховка „Живот, свързана с банков кредит“ не представлява ограничаване волята на кредитополучателя. А напротив, същата е сключена при негово желание с ясното съзнание за рисковете, които покрива с цел гаранция обезпечаване на кредита в случай на настъпване на застрахователно събитие. Излага, че за да е нА.це задължение за включване на разходите за допълнителни услуги и по-специално застрахователните премии в общите разходи по кредита, респ. в ГПР, те следва не само да са свързани с договора за кредит, но и сключването на договора за услуга, в частност застраховка, да е задължително условие за получаване на кредита. Излага, че подробният анА.з на договора за кредит и общите условия към него води до извод, че никъде не е вменено задължение на кредитополучателя да сключи договор за застраховка „Живот“ като предпоставка за предоставяне на кредита или за получаване на по-облекчени или преференциални условия по кредита.

Твърди, че в настоящия случай застраховката е била сключена изцяло по желание на кредитополучателя М. А.. Въпреки, че не е включена в изчисляването на ГПР, тя е посочена като стойност с оглед на това кредитополучателят да е наясно каква сума за застрахователна премия дължи помесечно. Същият може във всеки един момент да спре да плаща тази застраховка или да се откаже от нея. Твърди, че в договор за кредит, общите 3 условия към него и в индивидуалното заявление на застрахованото лице по груповия договор не се предвиждат каквито и да е било негативни последици за потребителя във връзка с кредита /предсрочна изискуемост, завишаване на лихвен процент или други разходи по кредита/, в случай на неплащане на застрахователната премия. Твърди, че след като неизпълнението на задължението за погасяване на месечна застрахователна премия не води до неблагоприятни последици във връзка с кредита, то сключването на договора за застраховка не е било условие за предоставяне на кредита, вкл. при така договорените условия.

По отношение на имуществените застраховки, които съдът също е приел, че следвало да бъдат отчетени като общ разход по кредита и включени в ГПР, твърди, че банката е прилагала уговорения в погасителния план процент на разходите. Сочи, че действително в т.9.13 от ОУ е записано, че ГПР включва и имуществената застраховка на обезпечението в размер съгласно сключен от кредитополучателя застрахователен договор с избран от него застраховател. Твърди, че този разход става част от ГПР, когато стане известен на банката – след като кредитополучателят представи първата оригинална застрахователна полица. В тази връзка твърди, че размерът на застрахователните премии към датата на сключване на договора не са били изначално определени и известни на банката. Твърди, че в тежест на кредитополучателите е да представят сключения застрахователен договор между тях и избран от тях застраховател и получаване на известие от банката за сключването му, което не е нА.це в настоящето производство, за да се приеме, че застрахователната премия следва да се включи в ГПР. Твърди, че застрахователните премии за имуществената застраховка няма как да бъдат изчислени към датата на сключване на договора за кредит, тъй като не се дължат към този момент и представляват едно бъдещо несигурно събитие, което няма как да бъде начислено като разход по кредита, тъй като за банката е неизвестно дА. същото ще настъпи.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което искът за нищожност на договора за кредит и установителния иск за недължимост на вземането да размера на сумата 29 350.56лв. да бъде отхвърлен. В съдебно заседание, чрез процесуален представител, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира направените по делото 4 разноски.

Въззиваемата страна М. К. А. и Р. А. А., и двамата от гр.Тутракан, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор, изразяват становище за неоснователност на жалбата и молят съда да потвърди обжалваното решение.

В съдебно заседание, чрез процесуален представител, молят съда да потвърди обжалваното решение.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предмет на въззивното производство са предявени в условията на евентуалност установителни искове от М. К. А. и Р. А. А. срещу „Банка ДСК“ ЕАД за прогласяване на нищожност на договор за ипотечен кредит от 09.08.2016г., споразумение от 16.01.2020г. и споразумение от 23.12.2022г., сключени между страните на основание чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД във връзка с чл.38 вр.чл.24 ал.1 т.7, 8, 9 и 10 и чл.25 ал.3 от ЗКНИП вр.чл.366 от ЗЗД и в условие на евентуалност за прогласяване на нищожност на договорни клаузи по договор за ипотечен кредит от 09.08.2016г. – чл.7 и чл.7.1 и чл.11 на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД във връзка с чл.146 вр.чл.143 ал.1 вр.ал.2 т.11 от ЗЗП; за прогласяване нищожност на договорни клаузи от Общите условия към договора за ипотечен кредит от 09.08.2016г.- чл.чл.9.1, 9.2.1, 9.2.4, 9.3.1, 9.3.2, 9.5, 9.12 на основание чл.26 ал.1 пр.1 във връзка с чл.146 вр.чл.143 ал.1 вр.ал.2 т.11 от ЗЗП и за прогласяване на нищожността на договорни клаузи в приложение № 2 към договор за ипотечен кредит от 09.08.20216г. „Общи условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма ДСК Уют“ – чл.чл.9.1, 9.2, 10.1, 10.2 на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр.чл.146, вр.чл.143 ал.1, вр.ал.2, т.11 от ЗЗП и кумулативно съединен с тях установителен иск, с който да се приеме за установено, че ищците на дължат на банката сумите по договор за ипотечен кредит от 09.08.2016г., споразумение от 16.01.2020г. и споразумение от 23.12.2022г. в размер на 33 935.10лв. – главница, законна лихва върху главницата, считано от 22.10.2018г. до окончателното изплащане на задължението /към 16.11.2018г. в размер на 84.83лв./, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 517/18г. по описа на РС – Тутракан. С обжалваното решение е уважен главният иск и е прогласена нищожността на договора за ипотечен 5 кредит и споразуменията към него на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД във връзка с чл.38 вр.чл.24 ал.1 т.9 от ЗКНИП вр.чл.366 от ЗЗД, както и е прието за установено, че М. К. А. и Р. А. А. не дължат на банката заплащане на сумата от 29 350.56лв. по посочените договор за ипотечен кредит и споразумения към него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.10.2018г.

По възражението на банката за недопустимост на предявените установителни искове, поради стабилизиране заповедта за изпълнение предвид неподаване на възражение срещу нея от длъжниците – ищци:

Не е спорно, че при обявена предсрочна изискуемост на задълженията по кредита банката се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ № 713 от 22.10.2018г. по ч.гр.дело № 517/18г. по описа на РС – Тутракан срещу която в срока за доброволно изпълнение няма подадено възражение от длъжниците.

По въпроса за задължението на съда по чл.7 ал.3 от ГПК служебно да следи за нА.чието на неравноправни клаузи е нА.це практика на касационната инстанция, съобразно която формираната с влезлите в сила заповеди за изпълнение сила на пресъдено нещо не препятства правото на страната – потребител да поиска в следващо производство съдът да се произнесе по действителността на сключените договори за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в тях клаузи и не обуславя недопустимост на предявените по-късно установителни искове. Разрешението касационната инстанция е дала съобразно практиката на СЕС по решение от 17 май 2022г. по дело С-600/19, решение от 17 май 2022г. по съединени дела С-693/19 и С831/19, определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23. В посочената практика на СЕС се изтъква необходимостта процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т.е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. Съдът е посочил, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции, и с оглед на това в цитираните по-горе решения е приел, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд 6 да провери неравноправния характер на договорни клаузи. СЕС е посочил, че произнасянето на съда би било ограничено само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно решение е проверена законосъобразността с оглед Директива 93/13 на всички клаузи от договора, а не само на една. Според посочената практика, в случай че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно нА.чие на неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана. СЕС е пояснил, че забраната за непререшаемост се допуска да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да са изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни /определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23/.