Определение № 3267 от 19.11.2025, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно частно търговско дело 2222/2025
- Вид
- Определение № 3267
- Подписан
- 19.11.2025
- В сила
- 19.11.2025
- Състав
- Ирина Петрова, Десислава Добрева, Мария Бойчева
Цитирани разпоредби
- чл.233 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78,ал.4 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78,ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 36 · Закон за адвокатурата
- чл. 36, ал. 2, изр. 2 · Закон за адвокатурата
- чл.38,ал.2 · Закон за адвокатурата
Личните данни в текста са заличени.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3267 гр. София, 19.11.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Ирина Петрова
Членове:
Десислава Добрева
Мария Бойчева като разгледа докладваното от Ирина Петрова Частно касационно търговско дело № 20258003902222 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК:
Образувано е по частни касационни жалби на двете насрещни страни по спора срещу определение № 1574 от 16.06.2025г. по в.ч.гр.д.№ 1472/2025г. на САС, ТО, 5 състав.
То е постановено по частна жалба на ищците Димитър Г. и М. Г. срещу актът на СГС за допълване по реда на чл.248 ГПК на определението за прекратяване на производството по гр.д.№ 4377/2019г. поради отказ - чл.233 ГПК от предявените срещу „Бул Инс“ АД искове в частта за разноските и ищците са осъдени да заплатят на ответното застрахователно дружество на основание чл.78,ал.4 ГПК сумата 10 125 лева разноски за адвокатско възнаграждение.
С обжалваното въззивно определение първоинстанционният акт по чл.248 ГПК е частично изменен като адвокатското възнаграждение в полза на застрахователното дружество е определено в размер на 7 000лв.
Частните касационни жалбоподатели Димитър Г. и М. Г. обжалват въззивното определение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение и на „Бул Инс“ АД са присъдени разноски в размер на 7 000лв. на основание чл.78,ал.4 ГПК за адвокатско възнаграждение. Твърдението е, че тези разноски не са доказани, че отсъстват безспорни доказателства за 1 заплащане на адвокатското възнаграждение, по делото няма представено извлечение от банкова сметка, от което да е видно действителното заплащане на сумата, не е представена и фактура. Възразява се срещу изводите на САС, че решението по дело С- 438/22 на СЕС касае единствено случаите на предоставена безплатна правна защита по чл.38,ал.2 ЗАдв. Изложени са аргументи, че възнаграждението е прекомерно, не отговаря на действителния обем на осъщественото процесуално представителство. Акцентира се, че поради прекратяването на делото не са изслушвани допуснатите експертизи.
В изложението на ищците се иска допускане на частното касационно обжалване по въпросите: 1/ Какви са предпоставките, за да се приеме, че е доказано плащането на адвокатско възнаграждение в случаите, когато по делото е представено само платежно нареждане и не е представено извлечение от сметка, от което да се установи постъпването на сумата по банкова сметка на процесуалния представител на страната? 2/ Относно критериите, по които следва да се определи размерът на присъденото като разноски адвокатско възнаграждение при направено своевременно възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Посочва се, че първият въпрос е решен в противоречие с определение №1561 от 18.03.2025г. по ч.гр.д.№925/2025г. на ВКС и други, изброени в него, а вторият - в противоречие с Решение С- 438/22 на СЕС, като не е отчетена действителната правна и фактическа сложност на делото, както и извършените процесуални действия от страна на пълномощника на ответника. Обжалващите считат, че поставените въпроси са и от изключително значение за точното прилагане на закона, с оглед на големия брой съдебни производства по реда на чл.248 ГПК.
Предмет на частната касационна жалба на ответника „Бул Инс“АД е въззивното определение, с което е отменен първоинстанционното акт в частта за осъждането на ищците да заплатят на застрахователното дружество адвокатско възнаграждение за разликата над 7 000лв. до присъдените от СГС 10 125лв. Твърдението е, че последната сума не надвишава минималните размери, предвидени в Наредба №1/2004г. и следва да бъде присъдена в пълен размер, тъй като не съставлява прекомерно възнаграждение по смисъла на чл.78,ал.5 ГПК. В инкорпорираното в частната касационна жалба изложение се иска допускане на обжалването по въпроса „Допустимо ли е съдът, при 2 преценка по чл.78,ал.5 ГПК, да намали договореното и доказано платено възнаграждение под установения в Наредба № 1/2004г. минимален размер?“ поради противоречие на обжалвания акт с т.3 на Тълкувателното решение по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Всяка от страните е депозирала отговор срещу основателността на частната касационна жалба на насрещната.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Ищците са сезирали въззивната инстанция с частна жалба, в която са изложили доводи, аналогични на поддържаните в настоящата частна касационна жалба - за отсъствие на безспорни доказателства за плащане на адвокатското възнаграждение, за присъждането на което застрахователното дружество е сезирало първоинстанционния съд с молба по чл.248 ГПК и за неправилна преценка на този съд на възражението им по чл.78,ал.5 ГПК с оглед произнасянето на СЕС по дело С -438/22 на СЕС.
В обжалваното определение съставът на САС е приел за безспорно доказано договарянето (в договора за правна защита и съдействие в размер на 9 000лв. без ДДС) и плащането от застрахователното дружеството на уплълномощения процесуален представител на сумата от 10 125 лева възнаграждение с ДДС при наличието на доказателства за регистрирането на адвоката по ЗДДС. Извършена е преценка, че цената на иска е 200 000 лв. субективно съединени са два иска с цена от по 100 000лв., с които са претендирани от ищците неимуществени вреди от смъртта на техния внук (ищецът З. Д. Г. - дядо на загиналия е починал в хода на процеса и е заместен от правоприемника си Д. З. Г.), спрямо която, минималният размер на адвокатското възнаграждение по Наредба № 1/2004г. в приложимата към сключването на договора за правна помощ редакция е 6 636 лв. с ДДС.
Съставът е преценил, че следва да бъде съобразена Наредба №1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет, независимо от постановеното от СЕС решение по дело С -438/22, със съображенията, че от една страна Наредбата е ориентир за съда какъв е адекватният размер на адвокатското възнаграждение за положените от процесуалния представител усилия при нормална или по-ниска фактическа и правна сложност на делото, а от друга, че решението на СЕС разглежда случаите на предоставена безплатна адвокатска помощ по чл.38, ал.2 от ЗАдв., в която хипотеза размерът на възнаграждението се определя от 3 съда в размер по нисък от размерите, предвидени в Наредба №1/2004г.
Акцентирано е, че в настоящия случай адвокатското възнаграждение за процесуално представителство е договорено между страните.
Възражението по чл.78,ал.5 ГПК, заявено от ищците в отговора на молбата по чл. 248 ГПК, въззивната инстанция е счела за основателно.
Възприето е становището на първоинстанционния съд, че делото е с фактическа и правна сложност, но е подчертано, че поради отказите от исковете, не се е стигнало до изготвяне и приемане на допуснатите медицинска и техническа експертизи и пълномощникът не е извършил допълнителни процесуални действия по евентуално оспорване на експертизите, съобразяване на заключенията им, както и не е взел становище по съществото на спора в хода на устните състезания с евентуално изготвяне на писмена защита. С тези съображения, е счетено че претендираното адвокатско възнаграждение следва да бъде редуцирано до 7 000 лева, което е обусловило отмяна на първоинстанционното определение в частта, с която е присъдено адвокатско възнаграждение в полза на ответника над размер на сумата от 7 000 лева до присъдения размер от 10 125 лева и потвърждаването му в останалата обжалвана част.
По искането за допускане на частното касационно обжалване по жалбата на ответника:
Въпросът в изложението има даден ясен отговор в константната практика на ВКС, но той е в противоположен на поддържания от страната смисъл:
С определението по т.д.№ 738/2024г. на І т.о. е дадено разрешението въз основа на решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C- 438/22 следва, че нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК в частта, препращаща към чл. 36 ЗА, респ. към Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага;
Определението по т.д.№ 738/2024г. на І т.о. на ВКС съдържа произнасянето - с оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждение, не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга , включително и когато се касае за заварени договори, като те не обвързват и 4 съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК. Предвид задължителното - чл. 267 от ДФЕС действие на решение С- 438/22г., съдът не може да определи следващото се минимално възнаграждение съгласно размерите, определени в Наредбата на Висшия адвокатски съвет. Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения.
Определение № 2449 от 31.07.2025г. по т.д. № 1125/2024г. на ІІ т.о съдържа обосновката, че съгласно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С438/22, съдът не е обвързан императивно с фиксираните в Наредба № 1/2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. При приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК размерът на дължимото адвокатско възнаграждение подлежи на преценка съобразно очертаните в практиката на ВКС критерии, становище, споделено и в определението по т.д.№ 1925/2023г. на І т.о.
Поради изложеното, позоваването от „ЗД Бул Инс“ АД на ТР № № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС е неоснователно. Приетият през 2013г. тълкувателен акт на двете колегии на ВКС не може да преодолее задължителното, на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки, решение С- 438/22 г. на СЕС. Произнасянето в атакуваното определение не е в противоречие със задължителната практика на СЕС по поставения въпрос и касационното му обжалване не следва да се допусне.
По искането за допускане на частното касационно обжалване по жалбата на ищците:
Първият въпрос е казуистичен и няма правна характеристика.
Предпоставен е от заложена в него теза, че по делото отсъстват доказателства за плащане чрез „извлечение от сметка“, няма фактура и др. Той изразява несъгласието на страните с правилността на обжалвания акт, което несъгласие не може да има роля на обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол съобразно изискванията, очертани в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно плащането на възнаграждението е удостоверено с превод, извършен по електронен път.
5
Критериите, по които следва да се определи размерът на разноските за адвокатско възнаграждение при направено своевременно възражение за прекомерност на претендираното, са разяснени в утвърдената и последователна практика на касационната инстанция (цитираните определения по т.д.№ 738/2024г. на І т.о. и по определението по ч.т.д. № 1433/2024г. на ІІ т.о.; определението по гр.д.№ 2407/2024г. на І г.о. определението по ч.т.д № 1433/2024г. на ІІ т.о., определението по гр.д.№ 1706/2023г. на ІІІ г.о. и др.) и те, примерно изброени, са: видът на претенцията/спора, етапът на производството, обемът на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, обхватът на вложения труд за адвокатска защита, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба, съдебна практика и правна доктрина, активност при извършване на процесуални действия и участие в открити съдебни заседания, и конкретната за всеки спор фактическа и правна сложност на делото.
С оглед на изложеното, настоящият състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване по втория въпрос от изложението на ищците, за да бъде извършена преценка за правната и фактическа сложност на делото и за обема на осъществената от адвоката на ответното дружество дейност за защита:
Настоящият състав не споделя извода на въззивната инстанция, че в своето развитие делото е с фактическа и правна сложност.
Били са допуснати две експертизи, които не са изготвени до момента на прекратяване на делото. То е многократно отлагано без да са извършвани същински процесуални действия и единствено в две от съдебните заседания са разпитани общо трима свидетели.
Разпечатката съдържа 36 от 54 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/263d3f1f-c235-425d-8284-d962ad92e0d8