Определение № 2992 от 18.07.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2992 гр. Варна, 17.07.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на седемнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Н. Петкова

Членове:

Ивелина Владова мл.с. Елица Н. Желязкова като разгледа докладваното от мл.с. Елица Н. Желязкова Въззивно частно гражданско дело № 20243100501273 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е с правно основание чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх.№ 29358/09.04.2024 г. при ВРС от М. Г.

Х., чрез пълномощника адв. С. Б., против Определение № 3016/13.03.2024 г. по гр.д. № 8945/2023 г. по описа Районен съд - Варна, с което е оставена без уважение молба на частния жалбоподател за изменение на Решение № 76/08.01.2024 г., постановено по гр.д. № 8945/2023 г. по описа Районен съд – Варна, поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 1846/21.05.2024 г., в частта за разноските.

Жалбоподателят моли за отмяна на обжалвания акт, като счита същия за незаконосъобразен. Излага, че първоинстанционният съд неправилно е приел в мотивите си, че не е налице една от предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК, а именно ответникът да не е дал повод за завеждане на делото. Твърди, че направените от нея изявления по гр.д. № 6412/2022 г. по описа на ВРС, че процесният имот е придобит по време на брака с ищеца и като такъв е в режим на СИО, са погрешно интерпретирани от съда, като оспорване едноличната собственост на съпруга й по отношение на жилището. Сочи, че между страните не е спорно, че процесният апартамент е придобит възмездно по време на брака, но твърди, че не е дала повод за завеждане на делото, като е признала иска с отговора на исковата молба. Излага, че мотивите на първоинстанционния съд са неправилни, доколкото изявленията, направени по гр.д. № 6412/2022 г. по описа на ВРС по предявения от нея насрещен иск, касаят ползването на семейното жилище, а не собствеността върху него.

В евентуалност поддържа, че присъдените в полза на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение следва да се намалят поради прекомерност, като се позовава на Решение по дело C-438/22 г. на СЕС. Поддържа, че уговореното от насрещната страна възнаграждение за адвокат съобразно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения е прекомерно, доколкото цитираната наредба нарушава забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, 1 съответно същото е следвало да бъде намалено от съда. Твърди, че първоинстанционният съд погрешно е приложил решението на СЕС, като е достигнал до неправилни изводи.

Моли за отмяна на обжалваното определение, като счита, че следва да се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, в евентуалност отправя искане присъденото на насрещната страна адвокатско възнаграждение да бъде намалено. Претендира разноски.

Становището на насрещната страна е за неоснователност на частната жалба. Излага, че съдът правилно е достигнал до извод за липса на една от предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК, като е установил, че ответницата е станала повод за образуване на делото пред ВРС. Твърди, че от представените пред първата инстанция писмени доказателства се установява, че в преходно водено между страните дело /гр. д. № 6412/2022 г. по описа на ВРС/ ответницата и настоящ жалбоподател изрично е оспорила едноличната собственост на ищеца по отношение на апартамента, предмет на иска с правно основание чл. 21, ал. 4 СК. Излага, че с предявяването на насрещен иск по гр. д. № 6412/2022 г. по описа на ВРС М. Х. е заявила, че имотът е в режим на СИО, както и че същият е собственост и на двамата съпрузи. Отделно от изложеното, твърди, че е правила изявления и пред служители на ДСП по повод изготвяне на социален доклад по горецитираното гражданско дело, видно от които същата е заявявала, че жилището е обща собственост на двамата съпрузи. Поради горното счита, че не са налице предпоставките на чл.

78, ал. 2 ГПК и насрещната страна е дала повод за завеждане на делото пред ВРС. Намира за неоснователно и възражението за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Твърди, че с исковата молба са предявени в условия на евентуалност иск с правно основание чл. 21, ал. 4 СК и иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК, като и двата са фактически и правно разграничени и обосновани. Излага, че делото се характеризира с фактическа и правна сложност, като в тежест именно на ищеца е да обори законовата презумпция за съвместен принос на съпрузите. Сочи, че се касае за невдижим имот на значителна стойност, който се явява единствено жилище за страната, поради което отговорността на адвоката е голяма, което обосновава и дължимото адвокатско възнаграждение, съобразено с размерите по Наредбата за адвокатските възнаграждения. Твърди, че признанието на иска от насрещната страна не води до намаляване размера на извършената от адвоката работа по предявяване на иска и подготовка на делото, поради което моли жалбата да бъде оставена без уважение. Излага, че по делото са проведени две заседание по вина на насрещната страна с оглед липсата на пълномощно с изрична представителна власт в полза на адвоката на ответника, което счита, че следва да бъде отчетено.

Жалбата е допустима, подадена е в срок, от лице, легитимирано с правен интерес от обжалване акта на ВРС.

Съдът счита, че обжалваният акт е валиден и допустим, като относно правилността му намира следното:

Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от Н. К. К. срещу М. Г. Х. обективно евентуално съединени искове с правно основание чл. 21, ал. 4 СК и чл. 23, ал. 1 СК да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ищецът е изключителен собственик на апартамент № 207, находящ се в гр. Варна, ж. к. „Вл. Варненчик“, бл. 70, вх. 2, ет. 3, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № .........

2 съгласно КК и КР на гр. Варна, ситуиран в сграда с идентификатор № ........, разположена в ПИ с идентификатор .........

С отговора на исковата молба ответницата М. Г. Х., чрез процесуалния си представител адв. С. Б., е признала иска за липса на съвместен принос, като съдът е постановил решение при признание на иска по реда на чл. 237 ГПК, с което претенциите на ищеца са уважени. С решението разноските са възложени на ответната страна, като съдът е приел, че същата е дала повод за завеждане на делото.

Съгласно общото правило на чл. 78, ал. 1 ГПК при уважаване на иска заплатените такси и разноски от ищеца и възнаграждението за един адвокат се заплащат от ответника. В случая ответната страна и настоящ жалбоподател поддържа, че е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, като счита, че доколкото не е дала повод за завеждане на делото и е признала иска разноските следва да се възложат в тежест на ищеца.

Не е спорно, че ответницата с отговора на исковата молба е признала иска, като решението е постановено по реда на чл. 237 ГПК. Спорно в настоящия случай е дали същата е дала повод за завеждане на делото.

Видно от представените пред първата инстанция писмени доказателства, между страните по спора е водено предходно дело /гр.д. № 6412/2022 г. по описа на ВРС/, в което ответницата изрично е оспорила едноличната собственост на ищеца по отношение на процесния апартамент. Oт подадения отговор на искова молба по гр.д. № 6412/2022 г. по описа на ВРС /л. 81 по делото на ВРС/ се установява, че М. Х. изрично е заявила, че жилището е съсобствено между нея и съпргуа й, като е посочила, че е закупено от двамата „на зелено“ през 2008 г., както и че към онзи момент същото е било семейното им жилище. По горецитираното гр. д. № 6412/2022 г. по описа на ВРС ответницата М. Х. е поискала предоставяне ползването на семейното жилище, като изрично е заявила, че същото представлява СИО и е собственост на двамата съпрузи. Видно от представен по делото проект на споразумение за развод по взаимно съгласие, изпратен до ищеца от ответницата М. Х. /л. 98 по делото на ВРС/, в него изрично е посочено, че придобитите по време на брака недвижими имоти отстават в съсобственост. Данни за оспорване едноличната собственост на ищеца спрямо процесния апартамент се съдържат и в представения по делото социален доклад, изготвен от Агенция за социално подмогане /л. 100-103 по делото на ВРС/, в който е посочено, че по данни на М. Х. жилището е съсобствено между нея и съпруга й, като по нейни твърдения то е било придобито през 2008 г. след сключване на брак с ищеца Н.

К..

При така изложената фактическа обстановка, настоящият състав намира, че ответната страна е дала повод за завеждане на делото, доколкото многократно е отричала едноличната собственост на ищеца Н. К. по отношение на процесния апартамент, предмет на делото пред ВРС.

Твърденията, че същият е придобит по време на брака, съответно че представлява СИО, както и изявлението, че след прекратяване на брака, придобитите недвижими имоти остават в съсобственост между страните, категорично водят до извод, че ответницата е считала себе си за съсобственик на процесното жилище наред с бившия си съпруг.

Предвид изложеното в случая не следва да намери приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като макар и искът да е признат от ответницата, то не е налице другата кумулативно изискуема предпоставка, а 3 именно последната да не е дала повод за завеждане на делото.

При този извод на съда, приложение намира разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, като разноските следва да се понесат от ответника по делото.

В жалбата е направено оплакване за прекомерност на адвокатското възнагреждение на насрещната страна, което е било своевременно заявено и пред първата инстанция. Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и процесуалния му представител – адв. Г. М. /л. 143 по делото на ВРС/, договореното адвокатско възнаграждение в размер на 3 570 лева е за изготвяне на искова молба, както и за осъществяване на процесуално представителство по делото. В случая така определеният и заплатен адвокатски хонорар е съобразен с минималните размери по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Цитираното от частния жалбоподател решение по дело C-438/22 г. на СЕС приема, че ако българският съд установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер в националната правна уредба, противоречи на чл. 101 ДФЕС, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Преценката дали уредбата относно адвокатските възнаграждения противоречи на общностното право или не е предоставена на националния съд, разглеждащ спора по същество, като противоречието й с чл.

101 ДФЕС, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС не е изведено от СЕС. Съгласно цитираното решение националният съд следва да съобрази характера на делото, вида на предявените искове, както и фактическата и правна сложност, с която се характеризира спорът и въз основа на тази преценка да установи дали уговорените възнаграждения съответстват на реалните пазарни цени.

В случая уговореното адвокатско възнаграждение е за изготвяне на искова молба и процесуално представителство по делото, а с оглед направеното от страна на ответника признание на иска, следва да се приеме, че производството се е развило по един значително по-облекчен за ищеца ред.

Предявените искове не са оспорени, както и представените с исковата молба доказателства. Делото е било отложено веднъж единствено за представяне на пълномощно в полза на процесуалния представител на насрещната страна, но не и за извършване на нови процесуалния действия, вкл. не са събирани нови доказателства. При така изложеното настоящият състав намира, че справедливото и съотвестващо на извършения труд адвокатско възнаграждение следва да се определи в размер на 2000 лева.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение № 3016/13.03.2024 г. по гр.д. № 8945/2023 г. по описа Районен съд - Варна, с което е оставена без уважение молба на М. Г. Х. с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на Решение № 76/08.01.2024 г., постановено по гр.д. № 8945/2023 г. по описа Районен съд – Варна, поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 1846/21.05.2024 г., в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА,

Разпечатката съдържа 34 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/2632d5e1-8ee2-4b22-9527-04b16746d43b